Частните уроци са порочна практика, водеща до това да не се решат системните проблеми в образованието. Въвеждането на повече часове за затвърждаване на знанията, ограничаването на теоретичните постановки в учебните часове, редуцирането на литературоведската информация, фокусирането върху самото произведение би работило по-добре.
Доц. д-р Биляна Тодорова е заместник-деканпо научноизследователската, проектната и международната дейност на Филологическия факултет към Югозападния университет в Благоевград. Повече от 20 години е преподавател в катедра „Български език“ и утвърден специалист в областта настилистиката, синтаксиса, лингвистиката на текста, методиката на българския език. Майка е на двама синове тийнейджъри. Дългогодишен оценител на държавния зрелостен изпит по български език и литература, а преди да започне академичната си кариера, е била учител по БЕЛ. Разговаряме с доц. Тодорова за „чистотата“ на българския език, навлизането, употребата на чуждици и изобретяването на нови думи, изкуствения интелект… Въпреки натоварената си програма зам. деканът отдели повече от един час и сподели мнението си, своята гледна точка за „превода“ на романа „Под игото“, учебните програми по БЕЛ, частните уроци като придатък на самата система…
Именно заради актуалността и важността на засегнатите въпроси вестник „Струма“ публикува интервюто точно в Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност – 24 май.
– Доц. Тодорова, илюзорна идея или необходима реалност са призивите за „чист“ български език?
– Това е актуален за обществото въпрос и може би моят отговор ще изненада до някаква степен читателите. Истината е, че няма „чист“ език. Езиците съществуват в контакт и това не е само днес, когато живеем в ерата на глобализацията, но е било характерно за езиковото развитие от зората на човечеството. Разбира се, това не означава, че не трябва да пазим думите, които сме наследили от своите родители, баби, дядовци, от предците си, защото знаем, че народ, който забравя миналото си, има проблематично бъдеще.
– Вие лично дразните ли се, когато виждате табели, надписи… на латиница, да не кажа на „шльокавица“ – тоест, уж изписани на български език, но и в съчетание с латински букви и цифри?
– Надписите са по-скоро забавни. По-проблемно е, че днес, когато голяма част от общуването е в социалните мрежи, много често комуникацията протича на латиница. Още по-лошо, поне според мен, е, че дори когато се пише на кирилица, се допускат безобразни правописни и лексикални грешки. Това вече е проблем. Струва ми се, че и като общество трябва да положим малко повече усилия в публичното си говорене. Вкъщи, в неформална среда, говоренето е едно и е нормално да битуват диалектните, жаргоните думи, но в публичното общуване трябва да бъдем много внимателни. Важно е да имаме предвид, че не само учителите по български език, не само родителите, а всички ние възпитаваме. Както „да отгледаме едно дете е необходимо цяло село“, така, за да възпитаме едно поколение, е необходимо всички ние като общество да влезем в тази роля на възпитатели. Тоест, да знаем, че думите са важни, че начинът, по който се изразяваме, има значение, че има различни сфери на употреба на езика. То е същото, както с облеклото. Както е нормално да отидеш с клин или анцуг да потичаш в парка, но не е приемливо да отидеш на официално събитие, облечен по този начин. Така е и с езика. Нормално е да се използват диалектни, жаргонни думи, думи от чужд произход в по-битова, интимна, приятелска сфера. В публичното общуване е важно да използваме думи, които звучат добре, които са подходящи и чието значение познаваме.
– Казаното от Вас повдига и друга голяма тема, а именно за езика, използван от политици, публични личности, медии…
– Това е точно така. Още от началото на 90-те години, с началото на промяната, сред основните теми, които се обсъждаха в езиковедските среди, беше езикът на медиите. Този език се промени и стана „по-жив“ и динамичен, в много отношения дори по-ясен и изразителен. От друга страна, бяхме свидетели и на не толкова добри примери. Езикът на улицата влезе в медиите – първо в печатните, след това във всички останали издания. А вече, откакто господството е на социалните медии, на практика всеки човек влиза в ролята и на журналист по някакъв начин. Тоест, неговото общуване става публично и тъй като политиците не са добър пример, понякога журналистите не са добър пример, има случаи, в които наши колеги могат да не са добър пример /няма защо да се лъжем, имаше такива публични скандали/, то няма защо да се изненадваме, че т.нар. обикновен или средностатистически българин си позволява в публичното общуване да използва думи, които не са приемливи.
– Учителка по БЕЛ предлага в институции – министерства, Народното събрание… да бъдат назначени езиковеди, които да контролират, а защо не и да санкционират изказващи се от трибуната, когато правят грешки.
– Това е малко трудно осъществима идея, която иначе звучи добре. По-реалистично е да започнем с малки стъпки. Например да върнем редакторите, коректорите там, където бяха премахнати, включително и в издателствата. Да се обособи една среда, в която да се създаде този добър вкус. И когато ние зададем такъв стандарт, то той ще се спазва и от другите. Трябва да започнем с това, че българският език е важен, и да се стараем речта ни да е „жива“, изразителна и красива. Българският език има бъдеще, както и богато минало, с което ние можем да се гордеем, и ако наистина се гордеем, трябва да работим за това нашият речник да става по-богат.
– Казахте, че често се допускат фрапиращи правописни, лексикални грешки. На какво се дължи това? Учебните програми, мотивацията ли… са причина за битуващото мнение, че младите хора са едва ли не неграмотни?
– Според мен основната причина е, че все повече хора имат достъп до публичното общуване. Не смятам, че днес хората са по-малко грамотни от вчера. По-скоро допреди едно-две десетилетия тяхното писмено общуване не достигаше до други хора. Оценител съм вече от доста време на държавния зрелостен изпит по БЕЛ, проверявала съм и кандидатстудентски работи, с колеги и съученици сме преглеждали и сме коментирали различните аспекти на проблема. Правописни, пунктуационни, че и лексикални грешки се допускат, както казах, не от вчера, но това като че ли доскоро оставаше скрито, защото не беше изведено на преден план. Откакто има задължителни матури и социални мрежи, проблемите в образователната система, и не само /защото трябва да признаем, че има известна непоследователност на някои правописни правила/, се откроиха в по-голяма степен. Трябва да имаме предвид, че овладяването на правописната и пунктуационната норма в българския език не е чак толкова лесно занимание. И да, много често чувам как днешното поколение е неграмотно, как не владее различните норми, но съм сигурна, че ако приложим тестовете на националното външно оценяване или пък за държавния зрелостен изпит на граждани с различни професии, те ще имат сериозни затруднения с някои от техните части. Истината е, че не е лесно и че се изискват усилия. В този смисъл е напълно нормално в някаква степен да има по-знаещи и по-малко знаещи.
– Тоест хора, например на средна възраст, също ще имат грешки?
– Предположението ми е, че ще имат затруднения. И всъщност всички родители с деца в ученическа възраст са наясно с това, защото се сблъскват с тези предизвикателства. Не бива да противопоставяме поколенията. Това е непродуктивно. Има и нещо друго: днешните ученици израстват с английския език, една част от родителите мигрират, децата с години живеят в чужбина, пътуват… Всичко това създава и допълнителни затруднения, но пък, от друга страна, тези процеси имат и своята положителна роля, защото изграждат личности, познаващи различни култури.
– Казаното от Вас донякъде отговаря и на следващия ми въпрос. Защо средният успех от матурата по БЕЛ /визирам випуск 2023/ е „Добър” /3.94/, а сред най-високите резултати са тези по чужд език, и по-конкретно по английски?
– Една от причините според мен е, че матурата по български език и литература е задължителна, докато ДЗИ по чужди езици са все пак избираеми. Тоест, учениците, които се явяват на матура по чужд език, имат самочувствието, претенцията за някакви познания. Второ: държавният зрелостен изпит по БЕЛ е нормално да бъде с по-голяма трудност, отколкото по чуждия, защото изискванията за познаването на родния език и литература са по-високи. Като трети аргумент ще посоча, че в България има социални групи, които до някаква степен са изключени от образователния процес. Чудесно знаем, че важна роля за резултатите на учениците имат и мястото, където живеят, и семейната среда, и училището. Тоест, говорим за множество социални и индивидуални фактори, които няма как да бъдат изключени. И да, има много какво да се желае по отношение на държавния зрелостен изпит по БЕЛ и резултатите. Може би все пак трябва да имаме предвид, че учениците се сблъскват с много предизвикателства. Те постоянно са в режим на явяване на изпити – като се започне в 4 клас, след това са 7, 10, 12 клас, а някъде между това те могат да се явят и на прословутата PISA /б.р. програма, разработена от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие за периодично международно оценяване на 15-г. ученици/, както се случи с големия ми син преди две години. Да не говорим, че и форматът на тези матури се промени и се променя. Промениха се и учебните програми. Това усещане за промяна и непрекъснато явяване на изпити може да има противоречив ефект. Учениците до 4 клас са достатъчно малки и може да бъдат мотивирани външно, но вече в 7-12 клас те са в една сложна възраст, освен това материалът става труден. В някои случаи дори се получава известно „прегаряне“. Има училища, в които се влиза изключително трудно. Ние сме привилегировани да живеем в областен град, с различни по вид училища, някои от които са много престижни. За щастие, все пак не се налага учениците да са с бал от поне 496 точки /б.р. при максималния 500/, за да имат шанс да влязат в езикова или математическа гимназия, както е в София. Това е чисто човешки стрес. Разбира се, немалко деца са с подобни резултати, което означава, че в България има ученици, притежаващи знания, умения, възможности, и ги показват.
– Друг е въпросът дали или доколко тези знания и умения не са резултат от частни уроци.
– Да. Частните уроци са една паралелна система, която съществува вече от десетилетия, и до някаква степен тя е станала един придатък от необходимото. И понеже е работещ модел, хората не се противопоставят особено на този придатък. За самите частни уроци има много причини. Например учебните програми, където часовете за упражнения и затвърждаване на знанията не са достатъчно. Понякога се препуска из материала и резултатът е такъв: с частния учител много ученици затвърждават тази информация, която са получили в училище, но не е имало възможност там на нея да й обърнат внимание. Освен това частните учители познават добре формата на съответния изпит. Например, ако трябва да се явиш на TOEFL /б.р.международно признат тест за владеене на английски като чужд език/, ти не ходиш просто на уроци по английски език, а подготовката е насочена към конкретния изпит. С две думи – въпросната паралелна система води до добри резултати, ето защо се прилага. Но тя е и порочна, защото води до това да не се решават системните проблеми в образованието. Тоест, частните уроци „работят“ за определени деца, учители, а това от своя страна създава допълнителни проблеми за други социални групи, които не могат да си позволят услугите на въпросната паралелна система или пък мотивацията на родители не е такава.
– Не е ценност образованието или нямат пари за частни уроци?
– Именно. Образованието е за всички, но тези групи, тъй като там има други проблеми, не могат да провокират промяна. За да може да се провокира промяна, трябва да има обществен натиск, а този обществен натиск идва от активните родители, граждани, учители. И когато системата работи, когато се намира „изход на парче”, то няма мотивация да се промени нещо, а би могло.
– И как според Вас би могла да се „пресече“ тази паралелна образователна система?
– Аз не съм сигурна дали е възможно и необходимо напълно и изцяло да се „пресече“ тази система. Вероятно има и хора, които се нуждаят от по-специално внимание. От друга страна, образованието е масово точно защото се води и се счита за масово. Въвеждането на повече часове за затвърждаване на знанията, ограничаването на теоретичните постановки в учебните часове, редуцирането на литературоведската информация, фокусирането върху самото произведение, върху неговото послание би работило по-добре. Активното участие на учители, родители, тълкуването на непознати думи е това, което може да накара учениците да четат. Това поне показва моят опит като родител и като учител. И няма защо чак толкова да се изненадваме, че младите хора не познават езика на Дядо Вазов. Истината е, че трябва да „доведем“ този език до тях.
– Преди години бе направен „превод“ на „Под игото“, а полемиката продължава и до днес. Мнозина смятат, че се касае до чисто оскверняване на езика на Вазов, други пък са на мнение, че по този начин романът е по-разбираем и достъпен за младите хора.
– Смятам, че ние като общество не сме дорасли до такава промяна. Не знаем доколко този, който реши да превежда, ще направи това добре. Мисля, че поне в скоро време няма да има консенсус по тази тема, но има варианти този наистина архаичен език все пак да достигне до младите хора. Мога да споделя своя опит. И двата пъти с двамата ми синове четяхме произведението от самото начало, обсъждахме го, посочвах непознати думи и разказвах, защото не става въпрос само за конкретна дума. За да я свърже детето с нещо, ние трябва да му разкажем история. Точно затова не работят и тези речници под линия. Там просто са наслагани едни думи, които започват да объркват учениците. Та четяхме заедно до един момент, след което видях, че те взимат книгата сами и продължават напред, защото вече бяха навлезли в контекста. Дори големият ми син каза, че това е най-интересната книга, която е прочел това лято. Това беше своеобразна награда за мен. Малкият ми син беше със смесени чувства, тъй като романът няма хепиенд, а на тази възраст учениците имат нужда от положителна развръзка, но така или иначе стигна до края и съпреживяваше емоциите заедно с героите. Така че мога да се похваля, че моите деца са прочели романа, и не само, при това без да имат специален интерес към българския език и литературата. В този ред на мисли смятам, че е задължително децата ни да имат обща култура, а тя се получава чрез четене. Разбира се, младото поколение чете предимно от екрана и ние не бива да гледаме на това винаги със скептицизъм. В днешно време световното познание стига до нас предимно през компютрите и няма как да отричаме прогреса.
– В този ред на мисли изкуственият интелект ще повлияе ли на чистотата на българския език? Предполагам, че есета, съчинения, написани с ChatGPT, ще бъдат граматически и пунктуационно издържани.
– На този етап изкуственият интелект работи с това, което ние му дадем. Той е нашето огледало, засега криво огледало, не знам дали „майсторите“ ще го поправят малко. Много често /поне от това, което аз видях/ той дава изкривена информация за това, което го питаш. Да, вероятно алгоритмите ще се променят и вече няма да отнема чак толкова време търсенето на теоретични постановки по определени въпроси, но изкуственият интелект няма как да замести човека. Първо: изкуственият интелект няма въображение. Освен че човекът е единственият, който притежава език, за наше щастие ние притежаваме и въображение, а не просто и само логика. В този смисъл човечеството не е застрашено, но да, ще има нови предизвикателства пред образованието и ние ще трябва сериозно да обмислим задачите, които ще даваме на нашите ученици. В крайна сметка те трябва по някакъв начин да се научат сами да осмислят проблематиката, а не просто да питат някого и той да им отговаря. Мисля, че никой от нас не е подготвен за предизвикателствата на изкуствения интелект, както никой не беше подготвен за експанзията на интернет. В първите години от възникването на социалните мрежи имаше илюзия, че чрез интернет светът става едно по-демократично място, където всеки ще има право на мнение. В крайна сметка обаче светът стана много лесно за манипулиране място. Така че следващото предизвикателство е изкуственият интелект.
– Все пак прогнозата Ви е оптимистична: изкуственият интелект няма да застраши българския език.
– Български език ще има, докато има българи, които говорят и употребяват този език. Въпросът дали ще има български език изобщо не стои. Въпросът какъв ще бъде този език вече е друг. Аз не се плаша толкова от нахлуването на чужди думи, защото, както казах, винаги е имало такива. По-скоро ми се ще да запазим богатството на езика, това, което всички наричат богат речник. Ето това е нашата цел като родители, учители, преподаватели в университета: да помагаме на децата си, на учениците, студентите да обогатяват речника си. Затова и в провежданата от нас „Вечер на филолога“ подаряваме книги. Знаете ли, в социалните мрежи понякога виждам реклами на различни групи. И какво има там – едни добре мебелирани стаи, с големи телевизори, с големи екрани на компютъра, но няма книги. Именно това е нашата роля като родители. Вместо да обвиняваме младите хора…
– … да вземат родителите да купят по една книга на децата си…
– Да! Нека отново да стане модерно нашите библиотеки да бъдат пълни и с книги, не само със статуетки от Африка например, или с това, което сме си донесли от някъде. Чудесно е, че пътуваме. Чудесно е, че притежаваме артефакти, но хубаво би било да имаме и книги. Децата да виждат, че и ние като родители четем. Да създаваме среда, в която книгата има място, и съответно богатият български език има място!
– В публичното пространство като че ли битуват две основни мнения. Едното е, че чуждиците са част от еволюцията на езика, а другото е, че те са признак за беден речник.
– И двете твърдения са верни, и в същото време не съвсем пълни и точни. Във всеки един от езиците постоянно навлизат нови думи, включително и в английския. Това е естествен процес. Самите чужди думи показват различните лексикални пластове и езикови контакти с други народи. В същото време напоследък се наблюдава следното явление – хора, които говорят по-често на чужди езици, трудно намират подходящата дума на български, затова използват чуждица. Има и куриозни ситуации, и такива, при които чуждата дума е подходяща, например в професионалния жаргон, техническите термини. Да не говорим, че и тийнейджърският език винаги е бил по-специфичен и това е описано още в първата половина на 20-и век. Но има ситуации, в които човек трябва да бъде много внимателен какъв избор на думи прави. И, както казах – това е въпрос на възпитание и култура. Има различни функционални стилове на езика и един образован човек би трябвало да прави разлика между медийно общуване, официално-деловия, художествения, научния стил.
– Мислите ли, че българският език ще продължи да се развива?
– Това е напълно естествено. Вероятно за някои от термините ще възникнат и български съответствия, макар че ние в това отношение сме длъжници на обществото. Струва ми се, че твърде малко ние, езиковедите, се стараем да създаваме съответствия на термини, които са подходящи и биха могли да влязат в обращение. Трябва обаче да отчетем и факта, че немалка част от навлизащите чужди думи се адаптират към българския език. Дори когато някой казва „сендвам“ – от английското send /изпращам/, той побългарява тази дума, защото й поставя съответните наставки, окончания, които са характерни за българския език. Така че един англичанин не би разпознал тази дума и тя вече е българска. Разбира се, „сендвам“ е напълно заменима от българската дума „изпращам“ и няма нужда да си „кълчим езика“.
– Много ми е интересно какво мислите за новата дума в българския език „ваканцувам“?
– Думата „ваканцувам“ беше изобретена от парламентарната трибуна. Тя е много специфична, защото, от една страна, не отговаря на конкретен словообразователен модел, тоест, няма други думи, които да са изградени точно по този модел. В същото време е „прозрачна“, ясна като семантика, и в този смисъл би могла да придобие и по-широка гражданственост. Друг е въпросът, че в момента, съвсем оправдано, „ваканцувам“ е иронично употребявана, точно защото хората имат усет – що е красива, правилна дума, и санкционират неприемливата по този начин. Аз поне я срещам точно в този контекст – малко ироничен, в кавички. И да, за съжаление, по-голяма част от нашите депутати не са пример – не само за правилно, професионално говорене, а и дори се допускат фактологични, технически грешки. Да не говорим, че сме свидетели на действия, които въобще нямат нищо общо с доброто възпитание. И когато имаме претенции към младите хора, трябва да си помислим как ние говорим и изобщо какво ни е нивото.
– Какво бихте пожелали на младите хора или отправили като препоръка към родители, може би да купят по една книга на децата си?
– Плаша се малко от даване на препоръки, защото ми се струва, че когато съветваме някого, го провокираме да прави точно обратното. Аз лично вярвам, че трябва да общуваме повече с децата си /говоря като родител/. Именно това е един от начините да изградим, първо: здрава връзка помежду си, и второ: да им помогнем те да могат да се изразяват по-добре. Да, хубаво е също да имаме библиотека вкъщи и колкото е по-богата, толкова по-добре, както и да покажем, че четенето е приятно занимание. Децата се учат от нас и ще направят не това, което им казваме, а това, което сме им показали.
Струва ми се, че това е моето послание: нека всички ние като общество – и читателите, и писателите, и родителите, и преподавателите… да имаме отговорно отношение към езика!
СТАНИСЛАВА ДАЛЕВА
