Ще ви разкажа една история. История с поука за това, че не бива да съдим прибързано нито родителите, нито техните деца. В момента, в който моето малко момиченце пристъпи прага на детската градина, в тази нова среда се адаптира доста лесно. Въпреки че беше единствено дете в семейството, тя с лекота създаде приятелства, не провокираше конфликти, беше мила и внимателна с останалите. Прояви като щипане, бутане, блъскане и дърпане на играчки не бяха в нейния стил. Не съм получавала оплаквания от нея, нито от учителите, нито от останалите родители.
Дъщеря ми лесно създаваше приятелства не само в градината, но и в парка, в детския кът, на уроците по танци. Дори канеше децата у нас и аз се оказвах с нови познанства в лицето на други майки.
Един ден, за моя изненада, се случи нещо. Бях отишла да я взема от предучилищна и докато й помагах да се приготви за тръгване, при мен дойде учителката, която изглеждаше доста притеснена. Дамата вдигна ръкавчето на моето дете и ми показа ръката й – беше цялата в синини и драскотини. Учителката обясни, че това е дело на друго дете от групата. Беше първият случай, в който някой нараняваше моето малко момиченце, и аз бях просто втрещена. Помислих си: „Как смее това момче да драска и хапе детето ми?!“. В мислите си започнах да се чудя какви родители възпитават подобни деца, какво би могло да провокира едно хлапе да прояви подобна агресия?
Няколко години по-късно дъщеря ми вече не беше единственото дете в семейството. Тя вече имаше малко братче, което бе нейна пълна противоположност, с коренно различен темперамент и доста буен нрав. По ирония на съдбата, хапането и блъскането бяха част от „любимите” му занимания, и то горе-долу на същата възраст, на която беше дъщеря ми, когато се случи инцидентът в детската градина. В повечето време момчето ми се изявяваше като весело и игриво хлапе, но ни изумяваше с прояви, които никога не бях виждала у първото ни дете. Ритници, избухвания, тръшкане, писъци, всичко това ми се случи за първи път едва при второто майчинство. И тези прояви завършваха със самодоволна усмивка, която сякаш ти казва: „Аз диктувам правилата”.
Думата „не” за сина ми сякаш не съществуваше. Разговори, убеждаване, мотивиране, заплахи, наказания, опитвахме всичко, но без особен резултат. Хубавото беше, че грубото му поведение оставаше предимно в рамките на дома. Но това до един ден, когато гневен родител поиска среща с мен, за да ми разкаже как моят господин е оставил следи от зъбите си върху ръката на неговото дете. Вероятно човекът си задаваше същите въпроси, каквито и аз преди години – какви ли родители възпитават това дете. Спомних си случая с моята дъщеря, който сега се повтаряше, но вече аз бях от другата страна на бариерата.
КАКВО НАУЧИХ ОТ ВСИЧКО ТОВА?
Истината е, че поведението на детето не е нещо, което можем да моделираме, както аз винаги съм вярвала. Методите, които с лекота работеха при първото ми дете, се оказаха неприложими при второто. Някои деца по рождение са по-буйни от други. Това не е причина нито да ги обичаме по-малко, нито да ги съдим повече. Просто са различни, със свой собствен темперамент. Те не разполагат с бутон, на който пише „не се дръж лошо“ или „бъди кротък“. При тях отнема много повече време, докато се научат да се владеят, да спазват определени норми и да осъзнаят, че дадено поведение е нередно.
Моята история е доказателство, че не всичко в поведението на детето е резултат от поведението на родителя – теза, в която бях убедена. Дори и възпитавани в едни и същи условия, чрез едни и същи методи, децата могат да имат коренно различни прояви.
Родителството не е математика, нито готварска рецепта, която, ако изпълним прецизно, ще постигаме винаги един и същи резултат. С дадени действия или бездействия можем да повлияем, но много неща зависят и от характера на нашия малък наследник.
ДРУГ УРОК, КОЙТО НАУЧИХ, Е ДА НЕ СЪДЯ ПРИБЪРЗАНО
Когато на улицата, в супермаркета или на детската площадка видя крайно неприемливо поведение у дадено хлапе, вече зная, че не бива да поставям етикети на родителите като „неспособни да се справят” или на детето като „лошо и невъзпитано”. Грубото поведение на едно дете не бива да се превръща в причина да го изолираме от другите деца и да го държим у дома. Така то никога няма да се научи.
Така че, скъпи родители, бъдете толерантни. Бъдете толерантни към онези деца, които не се вписват в представите за мило, добро и послушно дете. Защото не се знае дали един ден самите вие няма да се окажете родители на „онова” дете.
САРА БРЕГЕЛ
