На 16 април в Северна Македония стана събитие, което „оголи“ по-дълбоки корени на противоречивото тълкуване на т.нар. „обща история“. Става реч за острата реакция на Скопие по повод откриването на Културния център „Иван Михайлов“ в Битоля. То опъна нервите на северномакедонския президент Стево Пендаровски.
„Откриването на културни центрове навсякъде в демократичния свят – рече той – води към сближаване на народите и техните култури, но да се именува културен обект на лице, което е доказан сътрудник на фашисткия режим от Втората световна война, не обслужва тази благородна кауза“. Пендаровски бе ядосан не толкова заради присъствието в Битоля на вицепрезидента Йотова, премиера Петков и външния министър Генчовска, колкото заради ексвъншният министър Захариева и колегата й по отбрана Каракачанов.
Ядосан, Стево си позволи да оспорва правото на последните да присъстват. Щото като представители на предишното управление били най-гласовитите противници на „македонския път“ към Европа.
Отгде иде тоз яд у Пендаровски? Той не очакваше „в един отбор“ (любим израз на премиера Петков) недолюбваните в Скопие Захариева и особено Каракачанов. Чиято „вина“ бе, че есента на 2020 г. стоят в основата на пратения до страните членки на Евросъюза разяснителен меморандум за отношенията между София и Скопие. План, ясно очертал три „червени линии“ (условия) за стартиране преговорния процес по присъединяване на последната към Евросъюза.
И понеже премиерът Петков старателно избягва да ги цитира, ще припомним:
1. „Македонски език“ или етнос не съществуват до 2 август 1944 г. Тяхното създаване е част от цялостното изграждане на отделна небългарска идентичност, което цели да прекъсне връзките между тогавашната Социалистическа република Македония и България“.
2. „Официалният език, използван в Република Северна Македония, може да бъде смятан единствено за писмена регионална норма на българския език“.
3. „След Втората световна война югославският комунистически лидер Йосип Броз Тито прибягна до налагане на нова идентичност, този път „македонска“, в тогавашната Социалистическа република Македония. Проектът на Тито бе реализиран чрез създаването на нов исторически разказ, който поставя основата на тази нова „македонска“ концепция, целяща да замести традиционната българска идентичност с регионална“.
Стево Пендаровски: „За съжаление вчера в Битоля беше направен опит един доказан сътрудник на хитлеристкия нацистки режим да бъде представен като мост за сближаване между двете държави. Убеден съм, че нито македонският, нито българският народ смятат, че личността и /не/делото на Иван Михайлов може да имат принос в тази посока“.
Но кой е той, та да говори от името и на българския народ за личността на Иван Михайлов? Известен като най-страстен противник и компетентен критик на сръбския национал-шовинизъм и титовизъм!
Битолският скандал, разгеле, оголи още един проблем. Вътрешнокоалиционен, но и национален. Изненадващо ден по-рано в Народното събрание външният министър Теодора Генчовска заяви: „България има две външни политики, едната на премиера Петков и външнополитическите му съветници, а другата – на Външно министерство“. Това тя заяви на закрито заседание в парламента, като съобщи непотвърдена информация, че премиерът обещал до края на юни България да вдигне ветото.
Генчовска призна наличието на скандална ситуация във външната ни политика. Като външен министър научавала 80% от нещата по отношение на РСМ от Скопие. От приятели в Скопие Генчовска научила: Петков и Ковачевски са се договорили за ново междуправителствено заседание, без да уведомят Външно министерство!
Така научихме: България има не един, а двама външни министри! Официален – Генчовска (от ИТН), в сянка – Весела Чернева. Външнополитически съветник на премиера, на малцина известна като кадър на небеизвестния Сорос, Христомразец на национална Европа.
Таз „министърка във сянка“ бe директор на българския офис на Европейския съвет за външна политика от 2008 г. и програмен директор в Център за либерални стратегии от 2003 г. Там работи „рамо до рамо“ с Иван Кръстев, довереник на Сорос, шеф на НПО октопода „Open society“. Номенклатурна издънка на приближен на Бай Тошо след Промяната. Която скоростно го „преобразява“ от верен комсомолец в неолиберален think tanks (мозъчен таран) или „шаран“ на глобализма. Таз г-жа Чернева от 2004 до 2006 г. работи като секретар на Международната комисия за Балканите, председателствана от Джулиано Амато; наблюдаващ редактор на сп. „Foreign Policy – България“. От 2000 до 2003 г. Весела Чернева работи като политически секретар в българското посолство във Вашингтон, САЩ. По заслуги Задкулисието я „командирова“ в кабинета „Петков“ с поръка да деблокира ветото на София над Скопие.
Тя и Даниел Лорер се „натискаха“ за външни министри в кабинета „Петков“, но Слави Трифонов наложи Генчовска. За утеха празноговорещият Даниел Лорер пое измисленото Министерство на иновациите и растежа. Тя пък стана „дипломатическото Аз“ на премиера. Това, което обединява двамката с техния шеф, е: македонската тема за тях е terra incognita (непозната земя).
Горе казаното подсказва отредената роля на „втората“ външна министърка: безпринципно да отстъпим и пуснем на „преговорната писта“ все по-арогантно Скопие. Странно, ден преди да замине за Киев, премиерът мъгляво намекна същото.
Това обяснява ядно артикулираната мисъл на Стево Пендаровски, притесняващ се за мъждукащия живот на кабинета „Петков“: „Никой не може да гарантира докога сегашното правителство в България ще остане на власт и какви ще бъдат следващите искания на София. Малко са тези, които ще потвърдят, че кабинетът на Кирил Петков ще остане на власт 7-8 години до официалното ни членство в ЕС. От кого да искаме такива гаранции? Тук става въпрос за политика. Следващото правителство може да каже, че подписаното от предишното е предателство на нашата кауза“.
Горните думи потвърждават зачестилите съмнения в обърканото, двойствено поведение на премиера. Неуютно разпънат между тайния му ангажимент пред Вашингтон и Брюксел, и заплахата на „Има такъв народ“ и БСП, че са готови на разрив на коалицията пред мерзкото национално предателство.
Срамно разкрачената поза на управляващите сочи дефицит на най-важното условие за един държавник. Дефинира го Хенри Кисинджър: „Ясно чувство за история“. Защото инак действащ като инвалид в настоящето и слепец за бъдещето на нация и страна.
Ето как Христо Матов, едноименен племенник на идеолога на ВМОРО и син на скопския войвода Милан Матов, дешифрира аксиомата на Кисинджър още в 2007 г. В интервю на двама албански журналисти за сп. „Вардаръ“ казва: „Македонският проблем за българската общественост е основен проблем. Той е проблем на гражданското общество в България. Защо? Защото от Македония в България дойдоха голямо количество хора, бежанци, и то на няколко пъти. Като започнеш от Кресненско-Разложкото въстание, след това минеш през Илинден, после бунтовете на Солунските атентатори, всичко това бълваше хора, които бегаха от родни краища. Те бегаха по цял свят, но най-много идваха тука, в България. Защо идваха в България? Защото от дедо, от баба всеки си знаеше къде му е коренът… И тука, всеки случай българската държава тогава, макар и не голема и не богата, се справяше, помагаше на хората, не много, недостатъчно, но все пак помагаше. Има, тогава се създадоха цели поселища по различните краища на България. Сега, към тоя момент, като ги броиш синове, внуци вече, те са станали повече, отколкото е населението на Македония“.
Следващите думи на Христо Матов разкриват защо е безплодна и продажна днешната ни политика към Македония. „Ама и България що прави? На мен не ми требва дипломат да е гъвкав, да е учтив. На мен ми
ТРЕБВА ДИПЛОМАТ, КОЙТО ДА ИМА СЪРЦЕ КЪМ МАКЕДОНИЯ.
Без това сърце към Македония ти не можеш нищо да направиш. Ти нема да простиш, ти ке се озлобиш и нема да разбереш верния път“.
Преди 15 години Христо Матов каза нещо, в пълна сила важащо и днес. Последиците от липсата на сериозни български инвестиции във Вардарска Македония. Подобно на Белград, Атина и Анкара, мощни лостове за прокарване на користната им политика в Скопие. „Аз например не ми бендисва това, че в Македония гърци, турци, китайци дойдоха, направиха инвестиции, в Македония нема един лев българска инвестиция. Бе никаква икономическа връзка немаме. Това е нещо ужасно“.
На въпрос на журналиста: „Има, но са малце“, Хр. Матов контрира: „Ах, това са глупости! Това са оборотни средства! Това не са инвестиции. Това са пари, вложени, за да търгуват, за да работят. То не е инвестиция! Инвестиция е да отиде да поарчи за съоръжения, за нещо да е направил“.
Ето защо самолетната линия София-Скопие-София е осъдена да бъде губеща. Празнословният шум, който се вдигна, доказа за сетен път: българските политици поставят коня не пред, а зад каруцата!
Как да обясним таз безплодна политика спрямо Северна Македония! Коренът на злото се нарича НАЦИОНАЛЕН НИХИЛИЗЪМ. Ясно се вижда в изначално импотентнит българо-македонски договор от 2017 г. Достатъчен е бегъл паралел с Преспанския (гръцко-македонски) договор (2018 г.), та да разберем що е тъй успешна гръцката дипломация, желязно-стриктно отстояваща националния интерес.
Бедата е, че държавният нихилизъм на полуграмотната политическа върхушка завършва, а не започва с БКП. Нещо повече, датира отпреди 1944-а. Прилепчанинът Коста Църнушанов (1903-1996), деец на ВМРО, съратник на Иван Михайлов, през войната Битолски областен инспектор по образованието, казва и днес валидни думи: „Вината на управляващите кръгове в Княжеството и после в Царство България бе в непостоянството на националната политика. Несъобразявано с условията, при които зрее освободителното дело в Македония, и лековерието на тия държавници, особено към сърбите като главни рушители на цялото българско дело“.
Ето, за жалост, най-пресен пример на скандално изказване. На 18 януари в Скопие, след среща с македонския си колега Д. Ковачевски, премиерът Петков „изръси“ МАКЕДОНИСТКАТА ТЕЗА, че сме имали през войната „фашистки режим“. Думите му предизвикаха остра реакция в България. В българския парламент с характерния мецащ израз препотвърди думите за „фашистки режим“. Каза: „Тези работни групи [в историческата комисия] ще обсъдят и
ЧАСТ ОТ ИСТОРИЯТА, В КОЯТО Е ИМАЛО ФАШИСТКИ РЕЖИМ
в цяла Европа, и как това е повлияло [през войната] на територията на Република Северна Македония“.
Непростим гаф, доказващ недопустимо за държавник историческо невежество. Ей го в разгънат вид: „Не бива да се говори за българи фашисти, а за фашистки режим. Престъпленията на фашистките режими не трябва да се приписват на цели държави и народи, тъй като такива режими е имало из цяла Европа и те не могат да се представителни за една нация“.
Не закъсняха острите реакции. Историкът Емил Соколов във Facebook: „Министър-председателят си мисли, че по този начин ще постигне консенсус с Македония. Като някой, който идва от бизнеса, той е научен, че когато направиш отстъпка, отсрещната страна ще отвърне със същото. Това е така, ако насреща си имаш бизнесмени. В Македония обаче Петков не преговаря с бизнесмени, а с идеолози. Това са съветски идеолози и ортодоксални комунисти, които от едно време разбират само от сила, а не от консенсус. Ако признаем, че в България е имало нещо наречено фашистки режим, ще легитимираме югославския прочит на историята между България и Македония. Това не само няма да спре македонците да наричат българите „фашисти”, ами направо ще узакони езика на омразата срещу българите. Щетите от такова признание няма как да бъдат поправени, тъй като такава позиция ще е потвърждение на всички лъжи и манипулации, които македонската историография разпространява от години. Няма как да говориш за фашистки режим в България и в същия момент да очакваш от властите и обществото в Македония да спрат антибългарското си говорене. Точно югославската и сръбската пропаганда са отговорни за това македонците да гледат на българите като на фашисти, окупатори и военни престъпници. Те изобретиха модерна Македония и те поквариха българския идеал за национално обединение, представяйки го като някаква завоевателна война“.
Така се пръкна парадокс! Симпатичният нахъсан премиер, когото 88 години делят от националния предател Георги Димитров (в 1944 г. с престъпно лека ръка харизал на Тито българите във Вардарска Македония; за малко и в Пиринска!), с това си изказване потвърди коминтерновската теза на БКП от предБайтошово време: управлението на цар Борис ІІІ е монархо-фашистка диктатура!…
Сериозната (академична) наука отдавна е доказала: управлението на цар Борис ІІІ е авторитарно, а не монархо-фашистко. Както бе това на крал Карол ІІ и маршал Антонеску в Румъния.
Ето какво казва в статията „Що е то фашизъм и има ли е той почва у нас?“ (9.09.2018 г.) българският историк Калоян Васев, специализирал история в шотландския Абърдийнски университет (основан 1494 г.): „Тази тема е обсъждана много в последните 70 (и дори повече) години. Друг е въпросът дали това обсъждане е било градивно и истинно, предвид идеологическата натовареност и пропаганда. В България тази натовареност и пропаганда, изразена най-ярко в случая чрез МАРКСИСТКАТА ИСТОРИОГРАФИЯ, смесва, изкривява понятия. За българския комунизъм няма разлика между фашизъм, авторитаризъм, националсоциализъм, национализъм и обикновен патриотизъм. Всички тези течения са „фашизъм“ за нашите марксисти. И това е логично действие от тяхна страна. Иначе няма как да се пренесе в български условия голямото идеологическо противопоставяне преди и по време на Втората световна война“.
Историкът регистрира „научно откритие“, за което как пък не са се досетили марксистките му колеги! Проследявайки хронологията, доказва: в България през 1923 г. фашизмът се ражда – КАТО ПРАКТИКА – година по-рано от този в Италия на Бенито Мусолини.
А като идеология! К. Васев: „За рождена дата на италианския фашизъм се смята 23 март 1919 г., когато Мусолини създава „Fascio di Combattimento“ в Милано. Бенито Мусолини произлиза от социалистически среди, движел се е сред болшевишката емиграция в Швейцария, дори е разговарял с Ленин. От досегашните социалистически движения Мусолини заимства дисциплината и пропагандния си подход, а от национализма, характеризирал Първата световна война, той извлича националните лозунги, присъщи впоследствие на фашизма. В общи линии фашизмът се определя от антикапитализъм, антидемократизъм, отхвърляне на парламентарната система, антикомунизъм, култ към фашистката „Света Троица“ (по проф. Милен Семков – блестящ учен в СУ „Климент Охридски“ през 60-90-те години на ХХ век – бел. Н.С.) – ПАРТИЯ, ВОДАЧ, ДЪРЖАВА, засилващо се военизиране на обществото, шовинизъм и контрол върху икономиката и всеки обществен процес от страна на държавата. Тези фактори дефинират фашизма като тоталитарна идеология, която е близка в много отношения със съветския комунизъм“.
В „Учението на фашизма“ Мусолини казва: „Не Нацията ражда Държавата, както е според старото натуралистическо схващане на националните Държави в 19 век. Напротив, Нацията е създадена от Държавата, която дава на народа, съзнаващ своето собствено нравствено единство, една воля и едно действително съществуване“.
Хронологически първенството (като практика) се пада на болшевишкия вариант на комунизма. Става 1917 г., пет години преди фашистите на Мусолини да вземат властта в Италия. Италианският фашизъм и немският нацизъм са
РАЗНОЯЙЧНИ БЛИЗНАЦИ НА БОЛШЕВИЗМА,
чийто общ знаменател е тоталитарната идея.
Дучето Мусолини вярва в общонационалността на неговата идеология: „Ние ще си позволим лукса да бъдем аристократи и демократи, консерватори и прогресисти, реакционери и революционери, спазващи законите и нарушаващи ги – според обстоятелствата на времето, на мястото, на обстановката“.
Ето „научното прозрение“ на К. Васев, тегнещо като „воденичен камък“. „Според българската марксистка историография фашизмът в България идва на власт след Деветоюнския преврат от 1923 г., сваляйки легитимното земеделско правителство. Че Сговорът идва на власт с преврат и че правителството на БЗНС е легитимно избрано – никой не спори, но доколко дейците на Военния съюз и на Сговора са движени от фашистки идеи, е нещо, което българската марксистка историография не може да отговори истинно.
Погледнато строго хронологично, т.нар. „Поход към Рим“, в резултат на който Бенито Мусолини взима властта, е събитие, случило се на 30 октомври 1922 г. Това е по-малко от година преди Деветоюнския преврат. Дори и да се допусне, че в рамките на толкова малко време Дучето е овладял всички лостове на властта (а това не се случва поне до 1926 г.), нелогично изглежда той да се опитва да внедри и установи своята идеология в Италия като първа приоритетна страна. Ето защо [в България] самите земеделци не са гледали на превратаджиите тогава като на фашисти“.
Какво се оказва! Не Мусолини, а българските офицери, извършили преврата на 9 юни 1923 г., са първите фашисти в Европа! Тази „логична нелепост“ доказва исторически фалшивата теза за „фашистки преврат“. Всъщност това е бил националноотговорен насилствен акт, защитава страната от опит за разпалване на гражданска война в България. По заповед на Кремъл. Първият неуспешен опит е Септемврийското въстание 1923 г., а вторият – сатанинският акт на 16 април 1925 г. (атентатът в църквата „Свети Крал“ (по-късно преименувана в „Света Неделя“) под ръководството на Станке Димитров-Марек.
Проследявайки партийните документи, се натъкваме на странен факт. Известно време след преврата (6 юли 1923 г.) заседание на Партийния съвет на БКП (т.с.) не казва и дума за фашистки преврат. В резолюцията четем: „1. Новото правителство, създадено от военния преврат на 9 юни, е такова на една широка буржоазна коалиция, с участието на всички буржоазни партии, включително широките социалисти. Буржоазните партии взеха властта чрез един ДЪРЖАВЕН преврат“.
Два месеца по-късно от Москва др. Васил Коларов „донася“ друга формулировка. На Изпълкома на Коминтерна (ИККИ). На заседание на ЦК на БКП (т.с.), тайно проведено на 20 септември (без знание и съгласие на лидера Димитър Благоев), В. Коларов идва с директива от Москва да вдигне революция. В резолюцията пише: „Да се определи денят на общото въоръжено въстание по цялата страна на 22 срещу 23 септември 1923 година. Целта на въстанието е да се свали узурпаторското правителство на Цанков, дошло на власт чрез ВОЕННО-ФАШИСТКИЯ ПРЕВРАТ на 9 юни, и да се установи работническо-селско правителство“[1].
На секретна среща между Димо Хаджидимов (БКП) и Тодор Александров (ВМРО) се договарят да няма въстание в Петрички окръг, контролиран от Организацията. В замяна ВМРО остава пасивна в другите райони. Хаджидимов не спазва обещанието. Въстанието избухва и в Пиринско (Разложката червена комуна).
Още от 1921 година обаче Пиринска Македония е посещавана от младия тогава Иван Михайлов. Доверен на Т. Александров и едновременно извънщатен сътрудник на Трета секция (военно контраразузнаване). Именно той след разгрома на въстанието разследва как е превзета Разложката казарма. И установява: в нощта на превземането офицерският състав е поканен на соаре у д-р Борис Майлер. Кабинетът му е в Разлог, но живее в Банско с жена и дъщеря под наем у Йонко Вапцаров, виден деец от времената на ВМОРО. Докторът имитирал забягнал от болшевиките белогвардеец. Всъщност резидент на болшевишкото разузнаване за Пиринска Македония. Разплитането на конспиративното кълбо отвежда Иван Михайлов в дома на Вапцаров. Д-р Майлер е арестуван. Но с помощта на Йонко Вапцаров, опрян на „дебели връзки“ с Двореца, е организирано бягство на Майлер в Турция. Оттам се завръща във Съветска Русия. Това научаваме от писмо на д-р Майлер, пратено чак 1948 г. от Ташкент до сина на Йонко, Борис Вапцаров. В него той благодари за помощта (естествено загатната), която дължи на бащата. Превод на писмото се пази в ОДА – Благоевград.
Но да се върнем на темата. Ето какво пише Калоян Васев за „фашисткия“ премиер проф. Александър Цанков! Управлението на Александър Цанков се свързва с гражданската война и т.нар. „бял терор“. Това понякога се използва като аргумент в полза на фашистката природа на правителството. Но ако политическото насилие е равнозначно на фашизъм, значи фашизмът съществува от хилядолетия. Без да се оправдава политическото насилие от която и да е страна, ако човек наистина иска да придобие правилна представа за онези смутни години, не трябва да се поддава на инсинуацията, че едната страна в този конфликт била фашистка, защото това просто не отговаря на истината. Не бива да се забравя и фактът, че Септемврийският метеж, предизвикал белия терор, не е приет еднозначно от БКП и БЗНС. Димитър Благоев е твърдо против това привнесено въоръжено въстание, мнозина земеделци също. Впоследствие създаденият единен фронт на комунисти, земеделци и анархисти не е формация, която е напълно подкрепена от всички земеделски дейци. Мнозина от тях са силно антикомунистически настроени и не одобряват терористичните действия на БКП.
В една своя реч от 1927 г. Александър Цанков заявява: „Ние, Демократическия сговоръ, проповядваме силна власть, демокрация чрезъ силна власть, но силна власть не диктаторска, защото силниятъ държавникъ не е диктаторъ, силата няма нищо общо със насилието“.Цанков се застъпва за парламентаризма и не отрича демокрацията като идея. По време на сговористкото управление БЗНС никога не е била забранявана. Факт – имало е много репресии (вкл. и много незаслужени такива) срещу нейни дейци, но тя продължава да е легална опозиция. Нещо повече, управлението на Цанков не е белязано нито от радикален антикапитализъм, нито от шовинизъм. Липсва ограничаване ролята на монарха. Липсва и цялостно военизиране на обществото… Има изразен силен антикомунизъм предвид Септемврийското въстание, провокирано от една чужда Велика сила и, разбира се, кървавия атентат в църквата „Света Неделя“. И двете събития предизвикват логична и естествена реакция, изразена с въвеждането на „Закона за защита на държавата“, погазването на много граждански свободи и забрана на БКП като терористична организация…
Не трябва да се забравя: Деветоюнският преврат е военен такъв и нямаше да е възможен без Военния съюз. Този конспиративен „неотговорен фактор“ е посочван впоследствие като организация, която е заемала фашистки позиции. Факт е, че Военният съюз извършва множество репресии срещу левицата през смутните години 1923-1925 г. С тези действия са свързани имената на ген. Иван Вълков, ген. Иван Русев, кап. Кочо Стоянов и др. Нито един от тях обаче не е изразявал някаква по-конкретна позиция, доближаваща се до фашизъм – нито икономическа, нито политическа“. Особено остро са заклеймявани като фашистки генерали двамата силови министри Иван Вълков и Иван Русев. Особено първия, завършил Военна академия в Торино (Италия).
В таен доклад на Чехословашкото посолство в България от времето на Андрей Ляпчев се обсъжда ролята, която Италия се опитва да играе на Балканския полуостров. В документа се отбелязва, че управляващото българско правителство, вече оглавявано от по-умерения сговорист Ляпчев, не е изцяло склонно да влезе в по-тесен съюз с Мусолини, макар че българският министър-председател полека насочва държавата в тази насока. Интересно в случая е, че „фашистът“ проф. Александър Цанков желае по-тясно сътрудничество не с Италия, а с Югославия. Мусолини от своя страна наистина иска България за свой съюзник срещу Югославия, чиито интереси в Адриатика се сблъскват с италианските. Един такъв съюз би бил много ценен от геополитическа гледна точка и би влошил позициите на Белград на полуострова“.
От 1923 година насам обаче комунистическата периодика тиражира клевета
СРЕЩУ ВМРО НА Т. АЛЕКСАНДРОВ И ГЕН. ПРОТОГЕРОВ.
Че ВМРО като „неотговорен фактор“ е фашистка организация. Това че в своя Устав ВМРО се определя като „национална организация“, се премълчава.
Особено яростна е атаката срещу Иван Михайлов в марксистката периодика и научна литература през 20-70-те години на ХХ век. Тя обслужва Скопие и се използва като аргумент в подкрепа на тезата за българския държавен фашизъм и неговия фашистки помагач ВМРО.
Клеветническо е твърдението за фашиста Иван Михайлов. Опровергават го неговите идеи за Македония. Той я вижда като независима държава – „Швейцария на Балканите“ – където всеки един етнос ще има национални и културни свободи. Не както в окупирана от сърбите Вардарска Македония. Откъдето са изгонени българските учители, закрити училища, прогонени свещеници. Логично е агресията на ВМРО към Белград и Атина, които обезбългаряват Вардарска и Егейска Македония.
„В своите усилия да компрометира изцяло своите противници – отбелязва К. Васев – като им лепва етикет „фашисти“, БКП прави лоша услуга на историческата наука, защото по този начин не могат да бъдат толкова ясно посочени хората, които наистина са били фашисти. Защото такива е имало и това е напълно естествено във времената между двете световни войни. Фашизмът за онова време е нова идеология и като такава е нормално да има поддръжници“.
Фашистките организации в България обаче никога не са допуснати във властта. Стриктна политика на цар Борис ІІІ. Да, проф. Ал. Цанков еволюира от национализъм към нацизъм. Създава фашистко движение, гледано с недоверие от Двореца, наблюдавано от контраразузнаването на Никола Гешев.
През 1932 г. Александър Цанков основава т.нар. Народно социално движение (НСД). Структурата съдържа студентска група, синдикати, младежка формация и развива сериозна дейност в българското село. Проф. Цанков твърди, че взима от фашизма и националсоциализма само това, което е приложимо в българската действителност. Тогава той започва да споделя обичайното за тогавашния европейски политически спектър схващане за партиите като една отживелица на политическия либерализъм и издига теорията за „власт на елита“. Идеята за безпартийност поддържа облика на НСД като народно движение, а не партия.
През 1934 година обаче идва събитие, довело до радикален поврат в Третото Българско царство. Деветнадесетомайският военен преврат 1934-а. Януари 1935 г. в София, във вила край Княжевското шосе е проведен Пети разширен пленум на ЦК на БРП(т.с.). Дефиницията на преврата иде от Политсекретариата на ИККИ: „Във връзка със събитията на 19 май – военно-фашисткият преврат на Кимон Георгиев в България…“.
Заклеймяването на ВМРО от БРП (т.с.) е задължително след резолюцията на ИККИ по македонския въпрос и ВМРО (об.) от 11.01.1934 г. „Българският фашизъм, опирайки се на буржоазните и кулашките елементи сред македонците и македонската емиграция, използва
ДВЕТЕ КРИЛА НА ФАШИСТКАТА ВМРО,
ръководени от Михайлов и Шанданов. Въоръжените банди на ВМРО бяха щурмов отряд в преврата на Цанков [9 юни 1923]. Всички правителства след преврата, включително и сегашното, ги използваха и използват в борбата срещу работническата класа и срещу трудещите се македонци“.
1934 година е съдбоносна за България. Белязана от две събития. Първото: споменатият 19-майски преврат, заклеймен от БРП (т.с.) като военнофашистки. Че това е най-голямата лъжа, имплицитно (скрито) го доказва друго събитие. Станало пет месеца по-късно, в него е закодирана премълчана истина. Събитието, отекнало в цял свят, Марсилският атентат (10 октомври 1934 г.) е извършен по заповед на Иван Михайлов. Той прекъсва живота на сръбския крал Александър и френския външен министър Луи Барту.
В този атентат са законспирирани истинските мотиви и причини за взетото от Иван Михайлов трудно решение. Трудно, защото популярността на ВМРО рязко спада, обявена за международна терористична организация. Защо десетилетия наред се премълчават истинските причини за преврата и шокиращия удар на Иван Михайлов! Защото крият опасна тайна. Темата заслужаваща специално разглеждане.
Липсата на научно обоснован отговор обяснява лекотата на зомбиращото невежествената маса внушение, улеснява и „оправдава“ жлъчната реакция на Скопските идеолози, заемащи висши държавни постове. Които твърдят, фанатично убедени, че в България между 1934-44 година цари фашистки режим. Че ВМРО е фашистко оръдие, а нейният вожд Иван Михайлов – фашистки сътрудник. Чудно ли е, че като такъв го определя днешният Идеолог № 1 в Скопие и президент по съвместителство Стево Пендаровски?!
НИКОЛА СТОЯНОВ
