Владо Карамазов плаче с горчиви сълзи на сцената на Народния театър. Актьорът влиза в запомнящ се образ, чиито герой е оплетен в шизофреничния кръг на болнична обстановка и близки хора… След дебюта си в киното тази година, режисьорът Галин Стоев поставя за четвърти път в театър текст на руския драматург Иван Вирипаев. „Танцът Делхи“ се очертава като една от най-силните театрални премиери на 2017 г.
В „Танцът Делхи“ няма излишни думи, няма нито една дума без послание и без смислена провокация, караща зрителят да мине през най-различни състояния – от смирение и тъга до емоционална възбуда, която може да бъде всичко – гняв, любов, ужас…
В този спектакъл смъртта е навсякъде, бюрокрацията – също, а любовта е нещо толкова хубаво и прекрасно, че е почти невъзможно да ти се случи така, както ти го искаш. Затова танцът, който се танцува в най-бедните райони на Индия – танцът Делхи, е разковничето към всяка мечтана илюзия и по-добър свят. Андрей, героят на Владо Карамазов, го казва още по-поетично: „Трябва да изгубиш света, за да го намериш… Така се родил този танц, като ода на мизерията и ужаса. Това е химн на уродливостта и човешката трагедия. Това е танц, който казва на света, че ужасът и болката не съществуват, а съществува само красотата на танца, че всичко е танц. В смисъл, че всичко е такова, каквото е. И всичко трябва просто да бъде. С една дума, трябва вътре в себе си да позволиш на всичко, което се случва около теб и навсякъде, да бъде“.
Неясната вина, още по-размитата отговорност и абсурдната развръзка на всяка неабсурдна ситуация – лична или касаеща много хора, са само част от темите, които интерпретира „Танцът Делхи“, без претенция и въздушни призиви. Всичко е толкова земно и близко да зрителя, но в същото време поднесено по един естестски и мъдър начин. Затова и сълзите на Андрей от сцената блестят и сe отразяват в очите на зрителите в залата….
