ЛИЧНО МНЕНИЕ: За нуждите на хората и законите на икономиката

Как знаете, че идат избори? Синдикатите започват да говорят глупости за това как минималната заплата трябва административно да бъде вдигната до нивото на сегашната средна, ето така знаете. Е, фактът, че сте в България, където в последните две години свикването на избори се заформи като стабилна традиция, също подсказва. Но да се върнем на синдикалистите и опита им да маскират подготвяната предизборна офанзива, „дайте ни повече пари“ с научно звучащи на пръв поглед „данни от Институт за социални и синдикални изследвания“, които категорично, според синдикалните икономически корифеи доказват, че всички работещи в България трябва да получават не по-малко от 1351 лв. месечно. И то независимо от това дали са ги изработили, или не. Просто защото СА ИМ НУЖНИ?!? Това е такова икономическо недоразумение, че те кара да се чудиш дали в София не са почнали отново да печатат старите учебници по марксистко-ленинска политикономия. Поставяйки за момент под съмнение корифейността (има ли въобще такава дума?) на въпросните специалисти, бих искал да ви поканя да поразсъждаваме малко.

Живеещият сам човек, на когото са нужни 1351 лв. за издръжка, къде точно живее? В София? В Струмяни? Сред бизнесмени и брокери на недвижими имоти  е много популярен изразът: локация, локация, локация. Това клише е също толкова вярно и когато говорим за нужната месечна издръжка – локацията е много важна. Защото независимо от това, че 1351 лева са 1351 лева навсякъде, то това, което можеш да си купиш с тази (една и съща в абсолютно измерение) сума, много, ама много зависи от това къде ще я харчиш. Тези разлики са обусловени от естественото развитие на икономическите процеси: от една страна, възможностите (по-големи или по-ограничени) за печелене на пари, и от друга, нужните пари (повече или по-малко) за издръжка на различните места в страната. Желанието на синдикатите обаче е, поставяйки всички работещи в страната под един знаменател, изкуствено и насила да изравнят тези разлики.

Затова, според мен, е най-добре да оставим именно тази „невидима ръка“ на пазарната икономика да определя гъвкаво нивата на заплатите в различните райони спрямо техните специфики. Защото тези специфики са отражение и плод на сбора от личните интереси на всички хора в обществото, а предложенията на синдикатите са отражение най-вече на личния интерес на техните лидери и донякъде на членовете им.

Може да има спор по това дали човешката природа е добра или лоша (има солидни аргументи и в двете посоки), но мисля малцина са тези, които ще отрекат, че инстинктът да следваме личния си интерес е основен мотиватор за огромна част от нас. Той ни кара да дадем предимство на личните си интереси пред тези на останалите. Комунизмът и фашизмът се опитаха със сила да го потиснат и да създадат общество, в което (поне на думи) общественият групов интерес взимаше абсолютно предимство пред личния такъв. Кървавият и хаотичен крах на тези два строя, мисля, ясно показва, че истински дълбоките и движещи инстинкти на човека могат временно да бъдат потиснати, но няма начин да бъдат унищожени и един ден, рано или късно, те ще се изявят с пълна сила. Можем да спорим до утре дали това е за добро или за лошо, но според мен няма как да отречем, че този инстинкт го има, и то много, много, ама много дълбоко у всеки един от нас. Независимо от това, на което ни учеха преди 40 години в училище,

ЛИЧНИЯТ ИНТЕРЕС НЕ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ДА СЕ ИЗЯВИ ЕДИНСТВЕНО И САМО КАТО ОТБЛЪСКВАЩ ЕГОИЗЪМ

 и не е невъзможно преследването на личния, дори да го наречем користен интерес да доведе до ползи за обществото като цяло.

Личният, користен интерес на работодателя е да реализира повече продажби, от които да извлече по-голяма печалба. Този негов личен интерес го кара да търси съвестен, работлив и имащ повече умения работник. Това е така, защото такъв работник няма да го краде (защото е съвестен), ще произвежда повече (защото е работлив и няма да кръшка) и ще произвежда по-качествени и по-разнообразни стоки и услуги (защото работници с повече умения могат да подобрят и оптимизират работния процес). Така личният интерес на работодателя – да продава повече стоки, съвпада с интересите на обществото – да консумира повече, по-евтини и по-качествени стоки и услуги. Когато става въпрос за производство и потребление на стоки и услуги, там в сила са неумолимите икономически закони, които пет пари не дават за маскираните зад лозунга „Грижа за човека“ антипазарни мераци на политици и синдикалисти. Тази игра „От всекиго според възможностите, всекиму според потребностите (нуждите)“ вече я играхме и всички бяхме свидетели на тоталния й икономически крах. Не мисля, че е разумно отново да опитваме стари и доказано провалили се методи.

Когато отидеш

 В МАГАЗИНА НЕ СИ ВЗИМАШ КОЛКОТО ХРАНА И ДРЕХИ СА ТИ „НУЖНИ“, А ЗА КОЛКОТО СИ ПЛАТИЛ.

На касата никой не те пита „какво ти е необходимо“, а гледат колко пари имаш в ръката си. И това не е така, защото магазинерите са алчни негодяи, а защото това е единственият начин магазините да могат да продължават да работят. Всеизвестен факт е, че нуждите на човек са безкрайни, но количеството стоки и пари е ограничено. Ако всеки си взимаше това, което му е „нужно“, без значение колко пари е платил, то тогава за нула време всичката стока ще бъде „купена“, но няма да има достатъчно пари за ново зареждане. Така магазините ще трябва да затворят и тогава никой няма да може да си купи нищо, дори да има истински пари. Същият принцип важи и за фирмите и предприятията. Там работникът отива със своите умения и работоспособност (които в случая се явяват неговите „пари“), за да си купи от стоката, която фирмата предлага (заплата). И по същия принцип, по които работят магазините за храни и дрехи, работникът получава като заплата толкова, колкото неговите умения и работоспособност са изработили, а не колкото са му „нужни“. И спазването на това съотношение е жизнено важно, защото, както видяхме от примера с магазините, ако взимаме толкова, колкото ни е „нужно“, а не за колкото можем да платим, много скоро целият магазин ще трябва да хлопне кепенците. По същата логика фирма, в която заплатите отразяват „нуждите“ на работниците, а не реалния им принос в производството,  означава фалит и край на заплатите. Някой би могъл да възрази, е ти говориш само за производствени фирми, но трябва да се прави разлика с работещите, чиято работа не може да се измери в стоки и услуги. Вярно, но причината да не правя разлика е, че и предложенията за произволно повишаване на минималната заплата не я прави. Веднъж приета, минималната заплата започва да се прилага и за държавни служители, които получават пари от бюджета и заплатите им не зависят пряко от количеството и качеството на работата им, и за частните фирми, в които парите трябва да бъдат изкарани от продажби на пазара и заплатите са в пряка зависимост от положения труд. За съжаление в България никой и никога не говори за една друга нужда –  „колко е нужно един работник да произведе, за да може фирмата да му плати „нужните“ 1351 лв.? Няма да чуете дискусия за това колко продукция са „длъжни“ да изработят, как са „длъжни“ да повишат своята квалификация и да работят повече и по-качествено работниците. За тези задължения нито дума. И не само че никой не държи сметка на работещите за тяхната производителност на труда, а дори напротив – и това е вменено като задължение на работодателя. Видите ли, те (работниците) не работят добре, понеже „некадърните работодатели“ (цитирам думите на бивш финансов министър и вицепремиер) не им били осигурили нужните условия за работа. И така работодателят има всички задължения и отговорности, а работниците имат само „нужди“. Е, няма как да стане така. Тангото е танц за двама и работещите трябва да поемат своята част от отговорността. В интерес на истината немалко от тях вече го правят. Добре квалифицираният и усърден наемен работник хич и не го е еня за това дали КНСБ или поредният популист-политик ще се „бори“ за правата му. Той и тя са достатъчно квалифицирани и уверени в своите способности, за да се погрижат сами за себе си и с качествен труд да си осигурят високи доходи. Те са (от икономическа гледна точка) истински ценните членове на обществото, тези, които са поели цялата отговорност за своята и на своите семейства финансова съдба. Те са тези, които със своите умения, инициативност и съвестен труд произвеждат достатъчно не само за да осигурят себе си и семействата си, но са хората, внасящи основната част от приходите в държавния бюджет. Този бюджет, в който КНСБ функционерите с такова настървение искат да бръкнат и да „увеличат“ заплатите. Простата истина е, че докато не си дадем ясна сметка, че

ОСНОВНАТА ПРИЧИНА ДА СМЕ НА ДЪНОТО НА ЕВРОПА ПО ЗАПЛАТИ Е, ЧЕ СМЕ НА ДЪНОТО НА ЕВРОПА ПО ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТ НА ТРУДА, нещата в България никога няма да се подобрят.

Доходите ни ще се вдигат с бачкане, с повече и по-качествен труд, с повече инициативност и повишаване на личната квалификация, а не с преразпределение на бюджета от „специалисти“, които цял живот са „получавали“, но никога не са „изработвали“ заплатите си.

С всичко това не искам да кажа, че държавата не трябва да изпълнява никакви социални функции, трябва. Но за тях са нужни средства и именно икономиката е тази, която създава материалните ресурси, необходими за изпълнението на тези социални функции. А икономиката работи най-добре и създава най-много материални блага тогава, когато следва строгите икономически закони. Това което искам дебело да подчертая е, че

ЗАПЛАТАТА НЕ Е И НЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ СОЦИАЛНА ФУНКЦИЯ.

Икономиката и социалните функции трябва да бъдат надлежно разделени, защото ако заплатата стане социална помощ, то тогава икономиката ще престане да бъде икономика. А когато икономиката престане да бъде икономика, то тя ще престане да произвежда достатъчно, за да осигури нужните финансови ресурси. Когато няма ресурси, държавата няма да е в състояние да изпълнява социалните си функции. Така че именно

В ИНТЕРЕС НА СОЦИАЛНАТА ДЪРЖАВА Е ИКОНОМИКАТА ДА СЛЕДВА СТРОГО ИКОНОМИЧЕСКИТЕ ЗАКОНИ

(дори на пръв поглед те да изглеждат студени и безчувствени).

За финал ще си позволя да перифразирам един бивш американски президент: „Общество, което е готово да жертва основни икономически принципи в името на малко временна социална защита, не заслужава нито добра икономика, нито социална защита“.

ИВО СТАНОЕВ