Тази година за три месеца на два пъти Скопие отказа съвместно честване на Гоце Делчев. Първия път – на 4 февруари (145 години от рождението), и втори път – 4 май (120 години от гибелта) на Апостола на Македония.
Може да изглежда парадоксално, но наглият отказ на Скопие бе „по-честен“. По-добре от лицемерни пози: мълчащи държавни „мумии“, рамо до рамо изправени пред гроба на великия Гоце. Мислещи в противни посоки: едната – че е български революционер, другата – македонски!
Как да се изправи пред гроба на Гоце обитателят на „Дондуков“ 2 втори мандат, така и не вникнал в македонския въпрос. Иначе г-н президентът не би позволил на Кирил Петков на 29 юни да подпише в Брюксел френското предложение. Защото на 24 юни м.г. парламентът гласува чернови вариант на предложението, а окончателният текст бе модифициран в ущърб на България. В него Историята и Езикът бяха изхвърлени от рамката на преговорния процес. С това юридически Брюксел не стопира Скопие да краде българско историко-културно наследство, post mortem (посмъртно) давайки „македонска идентичност“ на велики македонски българи. Сред тях и Апостола на Македония. В това се изразява
ТРЕТОТО ПРЕДАТЕЛСТВО КЪМ ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ
и неговата светла памет на днешната национал-нихилистическа политическа върхушка.
А преди 7 години най-неочаквано от самия Белград дойде най-малко очаквано признание. Не само историята, но и безличното настояще ни поднася парадокси. С антибългарски акт Белград шамароса Скопие: директно призна, че Гоце е български революционер. На 3 май 2016 г., ден преди честването на 113-ата годишнина от рождението му, по лично предложение на министъра на вътрешните работи на Република Сръбска Небойша Стефанович улица „Гоце Делчев“ в Белград бе преименувана на името на руския маршал Толбухин. Искането на Стефанович мълниеносно бе подкрепено от кмета на Белград Горан Весич: „Тъй като е българин, промяната е съвсем естествена, бидейки Гоце Делчев основател и ръководител на Българската македоно-одринска революционна организация, той няма никакви заслуги нито за Сърбия, нито за Белград. Освен това организацията, която я предвожда, е открито антисръбска“.
В подкрепа на Стефанович се включи и проф. д-р Ал. Животич от Историческия факултет в Белград: „Гоце Делчев не може да има никакво значение за развоя на отношенията между сръбския и македонския народ. В същото време заслугите на маршал Толбухин са неоспорими. Реално заслугите на Гоце Делчев за македонския народ са минимални. Македонците около неговото име създадоха мит, който се появи в 40-те години на миналия век, когато Делчев стана символ на македонската национална борба. Дори и Лазар Колишевски, един от водещите македонски комунисти след края на Втората световна война, каза, че
„ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ Е БУГАРИН,
кој нема некои особени заслуги во борбата на македонскиот народ“.
Наистина странна и неочаквана помощ от Белград! Там дето в края на 19-и век сърбошовинистът Стоян Новакович пръкна доктрината на македонизма, на 11 януари 1934 г. възприета от БКП, Коминтерна и Кремъл, а след 1945 г. с кървави методи приложена в Титова Югославия.
Един от подходите за демаскиране скопския манипулативен прочит на казуса с Гоце Делчев е вглжедане в неговата дейност. В темпорално-пространствения развой на апостолските обиколки из Македония и Одринско, в Княжество България, като член на Задграничното представителство на ВМОРО. С Вардарска Македония го свързва само Щип. В 1894 г., след като напуска Военното училище в София, учителства в Щип и се запознава с Даме Груев. 9/10 от дейността на Гоце протича в Егейска и Пиринска Македония и Княжество България. Конкретно в Одринска Тракия Делчев прави три обиколки: март 1896, април 1898 и март 1900 г. (с Даме Груев).
Едва ли случайно Скопие мълчи, че Гоце, роден в Кукуш, завършва Солунската мъжка гимназия, чедо на Българската екзархия. Да, екзархията назначава учители из Македония и Одринско. Гоце е назначен от Българския екзарх Йосиф ІІ за главен учител и преподавател по френски език в Банско, родното място на Патриарха на Българското Възраждане Паисий Хилендарски! Тези факти десетилетия се премълчават в скопските учебници във всички образователни степени.
След като е арестуван в Щип и лежи в Солунския затвор, освободен, Гоце Делчев в края на лятото 1896 г.
ПРИСТИГА КАТО УЧИТЕЛ В БАНСКО,
всъщност прикритие на истинската му дейност в Пиринска Македония.
Мерсия Макдермот в биографичния шедьовър „Свобода или смърт. Биография на Гоце Делчев“: „Тъй като условия за освобождението на Гоце от Скопския затвор било да не се връща в Щип, когато есента на 1896 г. започнала новата учебна година, бил принуден да си търси работа другаде. През есента на 1896 г. Екзархията назначила Гоце за главен учител в Банско – голямо село в красивата и висока Разложка долина, където три планини – Пирин, Рила и Родопите – почти се срещат и гледат една към друга през златните житни поля и изумрудени ливади“.
Идването на Гоце в Пиринска Македония не е случайно. М. Макдермот: „Онова, което привлякло Гоце в Банско, не било нито красотата на пейзажа, нито отличното училище, а стратегическата позиция на градеца в близост до границата с Княжеството. Без да се стресне от особеностите на банскалии, Гоце скоро проникнал в домовете и сърцата им и образувал комитет, председател на който станал Димитър Лазаров Тодев, когото обикновено наричали Мингьо. Бил търговец, който знаел чужди езици, и Гоце отседнал в неговата къща.
След като посял семето на бунта в Банско, Гоце прекосил котловината до Мехомия (Разлог) и през Предела между Рила и Пирин стигнал до Горна Джумая (дн. Благоевград), а надолу по долината на Места – до Неврокоп (дн. Гоце Делчев), и основал и там комитети. Само за около два месеца, работейки с бързината и енергията на ветровете, които кръжели над Банско около върховете на Пирин, Гоце изплел мрежа от комитети във всички околни села, включително Белица, Годлево, Баня, Бачево, Добринище, Елешница и Якоруда, и уредил няколко канала за доставки през Годлево и през Драглища и Добърско за Рилския манастир, през Якоруда за родопското село Лъджене (сега част от Велинград) и през Белица за Самоков. Скоро в Банско започнали да пристигат писма, вестници и революционна литература, включително биографии на Левски и Ботев, произведения на Любен Каравелов и книги за Френската революция; те минавали от ръка на ръка и жителите ги четели нощно време зад затворените врати и капаци на прозорците“.
За него Никола Разлогов (фамилия Сирлещови), Гоцев ученик пише: „Какви българчета бехме и как със целата си детска душа мечтаехме да бъдем в едно със свободна България. През учебната 1896/97 година един септемврийски слънчев ден в класа ни влезе красив мъж, среден ръст, с гъсти мустаци и искрящи като въглен очи. Станахме, както му е редно; замръзнахме на местата си. Учителят отиде до прозореца; хвърли поглед наляво и надясно и се върна обратно към другия край на класа. „Седнете, деца – каза той – аз ще ви съм учител по френски език. Казвам се Делчев”.
… Нещо загадъчно имаше в него и ние, децата, го обичахме с искрена детска, но тъжовна обич. Некаква неуловима тайнственост го съпътствуваше. Един ноемврийски ден Делчев не дойде на урок…, и той вече не се яви в училището през 1896 г. Заболял и отишел да се лекува, ни казаха другите учители“.
Безценно е свидетелството на Пейо Яворов за Гоце през Пиринския му период: „Гоце Делчев бе:
ЕДИН ПРАВЕДНИК С КАМА В ПОЯСА.
Легендата ни го представя като една бясна хала – и наистина никой не бе равен нему по смелост – но в неговата природа преобладаваше мечтателността… Тук за пръв път в Разлога видях Гоце между народа, с всичкото му обаяние като агитатор. Той беше работил години наред сред тая маса, неговото око гледаше през душата й напреки, както се гледа през някой стъклен предмет. Но аз не забелязах у него изкуство да експлоатира слабостите й за своята мисъл или цел. Може би никога правдата и истината, обожанието и благоговението пред идеала не са добивали повече осезателност в човешки думи, както ония, които излязоха от неговите уста. Седнал по турски сред събранието, виещ цигара след цигара, ту спокоен, ту хладен, ту нервен и пламенен, Гоце не учеше, а разсъждаваше, и не проповядваше, а изповядваше себе си… Така необикновената любов и вяра на тоя необикновен човек станаха любов и вяра на целия народ. В Македония се кълняха в неговото име…“.
КЛЮЧОВ МОМЕНТ Е ВРЪЗКАТА НА ГОЦЕ С НИКОЛА МАЛЕШЕВСКИ
в Дупница, която от края на ХІХ и нач. на ХХ век се очертава като най-важен изходен конспиративен плацдарм за действие в поробена Македония. Главен (стратегически) пункт за връзка между поробена Македония и Княжество България, дето минавал основният канал за прехвърляне на оръжие, муниции, агитационна революционна литература, указания от задграничните представители Гоце Делчев и Гьорче Петров, едновременно и лидери на ЦК на ВМОРО. От 1895-1906 г. за Гоце Делчев Серският революционен окръг е приоритетен.
В труда си „Никола Спасов Малешевски. Живот и дело“ Славчо Гоцев осветлява ключовата роля на Дупница. Напускайки Банско, Гоце пристига в Дупница и се свързва с родения в Берово Н. Малешевски. „В края на 1896 г. Делчев пристига в София, а през март 1897 г. идва и Гьорче Петров. Тогава фактически се учредява Задграничното представителство на ЦК на ВМОРО в София. В София двамата лидери си разпределят функциите. Гьорче Петров се занимава предимно с връзките и отношенията с различни организации, групи и отделни лица в София, така да се каже с официалната работа, докато Гоце проявява склонност да върши черната работа покрай българо-турската граница. Той устройва погранични пунктове в свободната българска територия и ги свързва с изградените вече от него във вътрешността нелегални организационни канали“.
В тази си дейност Гоце върви по стъпките на великия си предшественик Васил Левски в Стара България. В Дупница Гоце се установява в тайна квартира, за чието местонахождение знае само Малешевски. Крум Христов: „В Станке Димитров (дн. Дупница) стои и днес доста добре запазена стара паянтова къщица. От пътната врата се минава под постройката, за да се излезе в малък калдъръмест и стръмен двор. На горния етаж къщата има две стаи, с прозорци към улицата. Двете стаи са съединени помежду си с вътрешна врата. В тая къща Гоце Делчев е прекарвал сам или с Гьорче Петров дълги седмици, понякога и месеци. Тук при него са идвали Яне Сандански и десетки от най-изтъкнатите македонски революционери“.
Но в процеса на борбата за самостойност на ВМОРО деструктивен фактор изиграва фатална роля за македонското освободително дело. Става дума за
ВЪРХОВИСТКИЯ ВИРУС НА РАЗЕДИНЕНИЕТО,
намерил израз в подчинения на княз Фердинанд Върховен Македоно-Одрински реовлюционен комитет (ВМОРК), първоначално от най-искрени подбуди създаден от Трайко Китанчев.
ВМОРК визира Гоце в писмо от 5 януари 1899 г. до Н. Малешевски: „Кольо, всичките ти писма, досега изпратени от теб и чрез теб, съм получил. Отцепленията и разцепленията никак да не ни плашат. Действително жалко е, но що можем да правим, като си сме българи и всички страдаме от една обща болест! Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е наследство и в нас, нямаше да попаднем под грозния скиптър на турските султани. Наш, разбира се, дълг е да не се поддаваме на тая болест, но можем ли същото да направим с другите лица? Пък имаме заето нещо от гръцките болести, а именно – колкото глави, толкоз капитани. Пустата му слава!… Всеки иска да блесне, па не знае фалшът и на тоя блесък. Вай на тез, над страданията на които всички тез комедии, дет се разиграват“.
На VІІІ извънреден конгрес на Върховния македоно-одрински комитет (4-8 април 1901 г.), избрал за нов председател писателя Стоян Михайловски, Делчев знаменателно изрича: „Още преди 1895 г. хората в Македония са се установили на средството „политическа“ борба срещу турската тирания с оръжие. Вътрешната организация не се стреми да дава само оръжие на хората, а и да разбие техния робски дух. Преди да влезнем във връзка с комитета от 1899 г., нам ни помагаха офицерите. Връзката не съществува сега, защото г. Борис Сарафов искаше да прати оттук свои хора за ръководители на Вътрешната организация. Но тази организация си е местна, тайна. Има си местни комитети – градски и селски. Действията им се направляват според местните нужди и условия от местните управителни тела: околийски и окръжни комитети, а над тех има един Централен комитет. Възпротивихме се на Сарафов, защото ако той изпратеше оттук хора за ръководители, щеше да бъде това едно начало на революцията, щеше да се създаде катастрофа, въобще можеше да им се наложат тия работи отвън. Само ако тукашната организация (ВМОК) одобрява духът на Вътрешната организация и не се стреми да й дава импулс, въздействие, т.е. не й се бърка в нейните работи, само в такъв случай може да съществува връзка между тия две организации“.
Изказаната от Гоце мисъл-предупреждение се оказва пророческа. Лятото на 1901 г. ВМОК е овладян от хората на приближения на двореца ген. Иван Цончев, амбициозен тесногръд ура-патриот. Той провокира Горноджумайското въстание 1902 г., изиграло фатална роля, подобна на Арабаконашката авантюра на Димитър Общи (септ. 1872 г.), довела до кърваво разплитане на създадената от Левски комитетска мрежа.
ПЪРВА СТЪПКА на разединение. София, 29 юли – 5 август 1901 г. в „Славянска беседа“ се провежда ІХ конгрес на ВМОРК. Всъщност преврат. Върховният комитет е завладян, макар и само с един глас повече, от хората на ген. Иван Цончев. Те започват да се отнасят с ирония към принципите на ВМОРО и смятат, че македонското дело трябва да се води единствено от България. Именно от този момент нататък в Македония зачестява изпращането на чети, чиято дейност, освен че е ниско ефективна, е провокаторска. Отличен повод на турската власт за репресии и провал на комитетската мрежа.
ВТОРА СТЪПКА. Изострено противопоставяне между ВМОРО и ВМОРК. За това говори писмо на Яне Сандански до Н. Малешевски. Пратено от Банско на 15 юни 1902 г. и предназначено за Гоце Делчев: „Проводете ни отрова за кучета и за човеци, прахове за кашлица, за главоболие… Пък престрашете се, та пишете и вие едно писъмце, кажи що има по вашенско. Стига толкова мълчание“.
Гоце Делчев знае отде иде опасността. На 22 септември 1902 г. в Горна Джумая Боян Мирчев записва спомен на Андон Янев-Кьосето от с. Голозинци, Велешко, Вардарска Македония. „И при раздялата за сбогом Гоце Делчев каза: „Другари, аз сега заминавам за България, ще получа от нашите другари пари и знайте, че тези пари ще отидат тъкмо за делото, за македонското дело и ще продължа с всички сили и средства (борбата) с тези гадове, не със гадове, а като с хора. Ако не се обединим, знайте, Македония е разкъсана, ще стане война, дали тази война ще сполучи или не, ще се предизвика по-голема война, ще стане европейска намеса, ще пострада България“. И Делчев тръгна към границата. А преди това той каза още: „Бъдете смели, имайте срещи и с други. Всичкото зло е от Фердинанд. Ако аз умра, да не ви е просто, ако не обърнете палата на Фердинанд наопаки. Всичката роля играе той… Ние не можем да спечелим пълна свобода, ние ще искаме автономия. Целта на Централната организация беше тайна, един ден само по себе си, след 10 или 15 години, без да се съмняват Сърбия и Гърция, тя ще се обедини с България…“.
ТРЕТА СТЪПКА, предприета по Фердинандово внушение: овладяване отвътре на ВМОРО. По заповед от двореца върховистите пристъпват към нова тактика на овладяване на ВМОРО: своеобразна
ОПЕРАЦИЯ, ТИП „ТРОЯНСКИ КОН“ – инфилтриране във ВМОРО на верни слуги на Кобурга. Протича в две фази.
Първата (подготвителна) стартира още в 1896 г. Видният историк Туше Влахов (родом от Кукуш): „По внушение на ВМОРК в Солун се създава „Благодетелно християнско братство“, което иска да откъсне хората от ВМОРО на своя страна. Това „благодетелно“ дружество е съставено от учители в българските гимназии в Солун и богати местни граждани, близки по разбиранията си на Екзархията и на ВМОРК. Но тъй като със своите хрисими църковно-екзархийски лозунги братството не успя да привлече хората на ВМОРО, то от „благодетелно“ се трансформира в „революционно“. Дотам „революционно“, че неговият председател Иван Гарванов води враждебна дейност срещу ВМОРО. Сам Ив. Гарванов в спомените пише, че една от задачите на „благодетелите“ била дори да убият ръководителите на ВМОРО. Гарванов признава, че задача на братството било да измести ВМОРО“.
В спомени, записани от проф. Л. Милетич, Гарванов признава: „На [ген.] Цончева казахъ думите: „Организацията азъ ще ви я дамъ, ала с условие, че ние ще си останемъ отделно тамъ, а Вие тукъ. Самостоятелностьта на организацията ще се запази, понеже вашите другари ще работятъ вътре, и тукашните ще се убедятъ, че не е възможно инакъ да се работи“.
Скритата връзка в Солун между двореца и организацията на Гарванов бил Делчо Колушев, чиновник в българското консулство. Именно с негово посредничество и съдействие в 1897 г. се пръква „Благодетелно братство“ с основатели старозагореца Ив. Гарванов, Димитър Мирчев, Христо Тенчев, Антон п. Стоилов – учители, Йосиф Кондев – банкер, Самарджич – книжар, и самия Колушев“.
Основаването на „братството“, по спомени на Хр. Куслев, „било свързано с едно посещение на върховиста подполковник Янков в Солун към края на 1896 г.“. От едно писмо на Янков до Колушев, което попаднало в ръцете на ВМОРО, „се разбираше, че се уговорили с Колушева и други да устроят контракомитет, и на тая идея се дължи „братството“.
Несъмнено това било директива на двореца. Княз Фердинанд не търпи неподчинение. Големият, за жалост преждевременно напуснал ни, историк Константин Пандев документално доказа скритата цел на организацията на Ив. Гарванов. „Цялата дейност на Революционното братство била насочена към постигане на основната му цел – превземане позициите на революционната организация“.
Същата 1899 г. Революционното братство на Гарванов действа подло: „Своите възгледи дейците на Революционното братство излагали и по време на агитацията, която водели в неорганизираните и организираните вече села. При това те не агитирали от името на своето братство, а от името на революционното дело въобще, като по този начин си присвоявали чужди заслуги и създавали объркване сред обикновените дейци на организацията. Тази дейност предизвикала остра реакция от страна на ръководителите на ВМОРО, които, оформили своята идеология, отстоявали твърдо независимостта на организацията… Това изострило до крайност отношенията между двете организации. От страна на братството се замислило убийството на Д. Груев, Хр. Матов, П. Тошев и Ив. Хаджиниколов“.
Туше Влахов: „На 20 септември 1902 г. в София бе вдигнат митинг, в който Михайловски (новият лидер на ВМОРК) приканваше да се подкрепи населението в Македония. Започнаха да нахлуват чети в Македония, възглавени от офицери-върховисти. Българските власти не направиха опит да попречат на това… Ясно бе, че подготовката на въстанието се извършва при нямото съгласие на двореца и правителството. ВМОРО, от своя страна, беше рязко против преждевременно въстание. Гоце Делчев е смятал, че това е същинско престъпление. Но върховистите именно искат да предизвикат кланета, за да настроят в своя полза общественото мнение в Европа…“.
Фердинанд чрез своето оръдие ВМОРК тласка ВМОРО към преждевременно въстание с надежда, че поставена пред свършен факт, Русия ще се намеси. Но тогава руската имперска политика е насочена на Изток, дето назрява руско-японски конфликт, прераснал 1904 г. във война.
Туше Влахов: „Неслучайно на 13 декември 1902 г. в София пристигна граф Ламсдорф, руски министър на външните работи. И въпреки че пет-шест хиляди македонци устроиха в негова чест факелно шествие, Ламсдорф не идваше в България, за да поощри войнствените настроения на българските патриоти. Той идваше да внуши на българското правителство, че трябва да мирува. „Русия – казва Ламсдорф на членовете на Задграничното представителство д-р Хр. Татарчев и Хр. Матов – не може и не иска да повтори грешката от 1877-78 г. Тогава Русия даде много жертви, а не спечели много. Да не мислите, че ние ще направим за вас същата глупост, която направихме в 1878 г.“.
Арестуването в 1901 г. на Централния комитет и оглавяването му от Ив. Гарванов заставят Задграничните представители в София да поемат върху себе си функциите на Централния комитет. „Ние имаме сериозни основания да мислим – пише Туше Влахов – че Ив. Гарванов, застанал начело на ЦК след Солунската афера (1901 г.), когато членовете на ЦК бяха арестувани, е станал съзнателен проводник на върховистките намерения да се предизвика час по-скоро въстание. Само непредвиден случай постави Гарванов начело на организацията. Гарванов от „Савел се превърна в Павел“, но само външно, а в душата си остана върховист“.
ПЪРВОТО ПРЕДАТЕЛСТВО КЪМ ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ
Завзели ЦК на ВМОРО, Гарванов и с-ие заговорници правят следващ ход. Диньо Кьосев („История на македонското национално революционно движение“, 1954 г.): „И ето, още през ноември 1902 г., Иван Гарванов и приятелите му, застанали начело на Централния комитет на ВМОРО, изпратили писмо до окръжните комитети и до отделни дейци в София, с което искали мнение „дали да се вдигне въстание напролет“, и канели делегати на общ конгрес в Солун. Това писмо по същество издавало преднамерението на Гарвановия Централен комитет „да се вдига въстание напролет“ и канел делегати на общ конгрес в Солун“.
В началото на 1903 г. на дело вече има два ЦК: единия представляван от Гоце Делчев и Гьорче Петров, а другия – възглавен от Иван Гарванов. Последният узурпира, овладява в края на 1902 г. върховното ръководство. И тъй като тогава Гоце и Гьорче са в София, а Даме е още в затвора, този момент подло е използван от Гарванов да свика незаконен конгрес, който януари 1903 г. дава директива за въстание.
Туше Влахов: „Решението за въстание се взе на един противоуставен незаконен „конгрес“. Със специални писма бяха извикани в Солун на съвещание 14 души „делегати“ [от Серския революционен окръг нито един!], без да се съобщава какъвто и да е дневен ред. Всички делегати бяха легални градски дейци, слабо запознати с истинското състояние на районите. На „конгреса“ не присъствуваха Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев, Гьорче Петров, нито един от основателите на организацията, нито един от видните войводи – ни Сандански, ни Чернопеев. Гарванов добре е знаел, че в присъствието на изтъкнатите деятели на организацията не ще може да прокара своите замисли“.
И така, по Хр. Силянов, на 4 януари 1903 г. е приет и подписан Протокол за извършената работа и за взетите решения, съгласно които единодушно се гласува за въстание през пролетта. „На фона на това решение – сочи Сл. Гоцев – се провеждат януарските съвещания на дейците на ВМОРО в София, с участието на Иван Гарванов и Велко Думев. В тях не участва Гоце Делчев (който е против решението за преждевременно въстание), защото на 7 януари 1903 г. заминава за вътрешността на Македония. Главна тема, която се разисква, е решението за въстание. Оформят се две виждания: за и против. Против са Гьорче Петров, Константин Антонов, Яне Сандански, Михаил Герджиков, Сава Михайлов и др.“.
Туше Влахов: „Като изключим тогавашните задгранични представители на ВМОРО Хр. Матов и д-р Хр. Татарчев, всички видни деятели на революционното движение начело с Гоце Делчев, Гьорче Петров, Яне Сандански и др. остро се обявиха против Солунското решение. Гоце Делчев считаше, че е „престъпно да се освобождава народ чрез преднамерено създавани пожарища и касапници. Инак ще заприличаме на просяка, който човърка раните си и вади гноища и кърви, за да застави хората да се избавят… от зрелището на тая гнъсотия“.
Хр. Силянов потвърждава отсъствието на Гоце: „Делчев не участвува докрай в тия събрания. През първите дни на януарий той замина вътре, за да не се върне вече никога…“.
В свой спомен Н. Разлогов сочи: февруари 1903 г. в дома му в Банско идва Гоце с Яворов, Димо Хаджидимов и Димитър Стефанов. „Гоце бе доволен от седмичния престой у нас. Скоро узнах, че е заминал за Солун с цел да отмени решението за обявяване на общо въоръжено въстание. На връщане от Солун, както стана известно, Гоце загина в с. Баница, Серско, в бой с турския аскер“.
Тъй от февруари от Банско почва Гоцеделчевата
ГОЛГОТА, ИЛИ МАРШ КЪМ БЕЗСМЪРТИЕТО…
В опит, ако не да спре, поне да отложи въстанието с няколко месеца, „през февруари 1903 г. Делчев тръгва за Солун за среща с ЦК на организацията по въпроса за въстанието. В края на април пристига в Солун, където се среща с току-що завърналия се от заточение най-верен свой другар Даме Груев. В продължение на една седмица двамата апостоли на македоно-одринската революция разменят мисли насаме и с хората на ЦК. В резултат на много усилия успяват да коригират първоначалния план за „повсеместно стратегическо въстание“ и решават то да се отложи до есента и да избухне само в три революционни окръга. Така планът за Илинденско-Преображенското въстание в крайна сметка става такъв, какъвто го начертават всепризнатите ръководители на ВМОРО Гоце Делчев и Даме Груев“, заключава Сл. Гоцев.
Но злото вече е сторено. Става явно по това, че въстанието избухва в разгара на лятото, а не през есента. Недоживяно от Гоце Делчев, на 4 май 1903 г., обграден в с. Баница, Серско, и убит.
В 1992 г. Скопие публикува „Турски документи за убийството на Гоце Делчев“. Техният анализ и особено на шифрована телеграма от 5 май 1903 г. до Назим бег, тартор на Серския санджак, подсказва: на връщане от Солун към Серско маршрутът на Гоце Делчев вече бил известен на турските власти. Т.е. някой „патриот“ подал информация…
Редове от документа: „Въз основа на тайно проведено проследяване отпреди една седмица до тук и приложените донесения от назначените разузнавачи, се разбра, че в серските села Раховица, Баница, Фращан и в тяхната околност обикаля една бунтовническа чета… В резултат на извършеното издирване се разбрало, че в гореспоменатото село Баница се крие бунтовническа чета от двадесет души, същата нощ преди зори споменатото село блокирано“.
Ето проникновена оценка на Гоце от неговия съратник и приятел П.К. Яворов: „Със своята блага душа, със своето безпределно като океан сърце той предразполагаше всички, които се доближаваха до него; със своята пламенна реч вкарваше и у старците духа на свободата, на братството, на беззаветния героизъм и омайваше всички, които го слушаха; със своята несъкрушима вяра – най-мощната човешка сила, която разклаща планини – заразяваше всички, които заработваха с него. И всеки го разбираше; всеки се чувствуваше свободен и доверчив към него; всеки бе готов да му даде сърцето си и сляпо да се покорява на всяка негова дума; и всеки заставаше с твърда вяра на поста, който той му определяше. Където замръкваше, той не осъмваше сам; и където поминеше, оставяше утъпкан път за всеки апостол и борец“.
43 години по-късно иде ред на
ВТОРОТО ПРЕДАТЕЛСТВО КЪМ ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ,
свързано с кощунственото предаване на 7 октомври 1946 г. от София костите на Апостола на Македония на скопските сърбо-еничари.
През 2019 г. Скопие предложи датата 7 октомври за общ празник на Гоце Делчев. София с право я отхвърли като йезуитски калкулирана провокация. Акад. Георги Марков: „Чудя се как в Скопие могат с такава наглост да предлагат черната дата 7 октомври 1946 г. за общо честване паметта на Гоце Делчев. Не може те да се подиграват с нас, предлагайки тази дата, когато костите на Гоце Делчев бяха предадени на скопските титовисти от Георги Димитров и управляващата комунистическа партия. Това е една гавра. Заветът е костите на Гоце Делчев да бъдат погребани в свободна Македония. Македония не беше свободна нито след Първата, нито след Втората световна война“.
Как е консумирано това предателство? След преврата на 9 септември 1944 г. под ръководството на Г. Димитров София променя позицията по т.нар. „македонски въпрос“. Това се случва под натиска на СССР и СФР Югославия. На 7 октомври 1946 г. тленните останки на Гоце са предадени на Скопие. Паралелно тече процес по формиране на „културна автономия“ на Пиринска Македония. Целта на този политически експеримент, за който работи не само Белград, но активно способства и БКП, е промяна националното самосъзнание на населението от българско в македонско. Тя е трябвало да доведе до изграждането на Обединена Македония, като част от СФРЮ. Г. Димитров е вдъхновител на експеримента, насърчил комунистическата мутация на старата идея за „Балканска федерация“. Трябвало да бъде осветена чрез отказ от кръвните исторически връзки и национални идеи, придружено с ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ. Предателски акт с предаване костите на Гоце Делчев на враговете на българщината. Има ли по-голям грях от подобно препогребване?!
„На теглото сетна цел смъртта е“, казва древноримският поет Квинт Хораций Флак (65-8 г. пр. Хр.). Но смърт от смърт се различава. Колко различен е сетният миг на великите личности, когато „черният плащ“ на смъртта ги връхлита. Гениалният Цезар, спечелил толкоз битки, не гине на бойното поле, а е погубен коварно. Гоце има „късмет“ да загине в бой с вековния поробител. Не са ли за него предназначени словата на Хораций: „Има ли по-достойна смърт от смъртта в неравностойна битка“.
НИКОЛА СТОЯНОВ
