Да, малките деца често са движени от своята брутална сила. Нарича се импулс. Вътрешен, могъщ и целенасочен. Изцяло ръководен от техния емоционален мозък, който влиза в противоречие с рационалността на възрастните. Детето все още не знае какво означава етикетът за поведение на „големите“, а големите отдавна не помнят какво е да си толкова малко дете. Това е предпоставка за конфликт и за разговор по темата дисциплина и манипулация.

Старата школа, или рационално срещу емоционално

Замисляйки се лично и дълбоко, вероятно всеки от нас би могъл да си признае пробойните в комуникацията с нашите родители или представителите на предходни десетилетия. Динамиката, в която живеем, ни предоставя все повече възможности за информираност, но, от друга страна, ни лишава от активно време за изслушване, анализиране, разбиране и подкрепа. Макар и да отричаме отминалите методи на дисциплина и манипулация, понякога самите ние търсим бързи алтернативи, които да потушат бурята в момента на случване. Прибягваме до тях, осъзнавайки, че единственото, до което водят те, е да завихрят още по-могъщо торнадо. В днешно време често срещаме хора, които казват: „Аз разчитам на старата школа и работя с шамари“; „Мен са ме учили така и съм станал човек“; „Това дете от говорене не разбира, трябват други мерки“. Списъкът е дълъг и разнообразен.

Несъмнено, споменавайки термина „традиционна дисциплина и манипулация“, в съзнанието ни изникват думи като: наказание, заплаха, манипулация, шамар, караница. Все нарицателни, които носят смисъла, че детето е „лошо“ и заслужаващо всичко изброено. Практиката ми показва, че подобни действия от страна на родителите всъщност са насочени към самите тях и подсъзнателните страхове, които се спотайват в душата им. Не съществува друго подобно творение като родителя, което да се пита толкова често дали се проваля в тази си роля. Което да се съди и насочва действията на детето си персонално към себе си.

Нека бъдем откровени – традицията разбира дисциплината като наказание. Това са две понятия, които често използваме като взаимозаменяеми, а реално те са коренно различни. Защото наказанието е порицателна мярка, чиято единствена насока е да спре дадено поведение. То е лишено от дълбочината да открие проблема, да разбере какво провокира това поведение на детето и защо то избира да изрази емоцията си именно по този начин. Запомнете, зад всяко неправомерно детско действие се крие емоция, чувство и нужда. И обикновено при малкото дете това е стремежът му да изрази себе си.

Несгоди на традиционната дисциплина

Не учи детето как да се справи по-добре следващия път. Не помага на детето да расте в разбирането си за подходящо поведение и как да взима добри решения. Кара детето да мисли негативни и самообвинителни неща за себе си, да се критикува и да чувства отмъстителност. Наказанието не адресира неудовлетворената нужда, която детето изпитва, когато се държи неприемливо. Наказанието причинява страдание в отношенията дете/родител и дете/дете. Наказанието пречи на любящата ви връзка, на изграждането на здравословен авторитет и доверие между вас и детето. Ако детето се държи неуважително, то наказанието в неговия смисъл е не по-малко неуважително.

Дисциплината и манипулацията като техника за възпитание

Много често възрастните използваме манипулативни начини, когато смятаме, че разрешаваме конфликтите си с хората около нас. Нещо ни обижда или пък е в разрез с принципите ни и ние поощряваме с мълчание, оттегляме се, спираме да говорим. Или пък оттегляме любовта си и грижата към хора, които обичаме. Защо казваме, че е манипулативно – защото чрез липсата ни ние очакваме човекът отсреща да усети дефицит и да преосмисли думите или поведението си. И в много случаи гордо получаваме заветното извинение, но далеч не защото някой е сметнал, че наистина ни е накърнил, а защото той е спрял да получава нещо от нас, защото се е изплашил. Точно този модел на взаимоотношения ние пренасяме от детските си години. Това са онези самотни моменти, в които всички ние сме били изпращани заради непослушанието си в детските си стаи, на пейката, на стола или пък сме били лишени от любима играчка.

Във всички тези случаи посланието е едно – „с поведението си ти не си достоен за обич“. Тук е редно да си зададем въпроса дали поведението (нашето или на децата), или тези моментни случки ни определят като хора? Защото поведението е резултат от контекста на всичко, което ни се е случило и по някакъв начин е обусловило външните ни реакции. Външните реакции често нямат нищо общо с вътрешната истина. За да разберем каква е вътрешната истина, са ни нужни свобода на изразяване и комуникация с насочващи въпроси и разбиране. Когато вътрешно сте на път да използвате тактиката на „оттегляне на любовта“ с цел детето да преосмисли поведението си, задайте си два въпроса:

1. Прекомерно много обич ли показвам на детето си, за да си позволя да го лиша от нея?

2. Ако най-важният ми ресурс с детето е времето, което имам с него, то защо го поставям във време на изчакване за безусловна любов?

Индиректно всяка манипулативна техника е отхвърляне на личността на малкото дете. Това е прекият път, по който то може много лесно да изгуби себе си. Това се случва в етап, в който то изгражда своето разбиране за света и за взаимоотношенията, както и умението да споделя.

Детето е създадено с любов. То има едно биологично и изконно очакване към възрастните – грижа и подкрепа. Вменяването на страх не е здравословна грижа. Дефицитът не е подкрепа. Приказките за Баба Яга, Торбалан или полицая няма да подобрят доверието му към родителя, но ще провокират постоянна реакция на мозъка, подобна на враждебна среда. Ще отключат изключително обострена тревожност. Опасностите ще дебнат отвсякъде, а детското въображение ще ги създава дори когато не съществуват наистина. Така детето, родено с целия потенциал за щастие и развитие, вероятно ще се превърне във възрастен с дефицити в отношенията си с хората в живота си.

Несгоди на манипулацията:

Светът ще изглежда враждебно и опасно място

Нивата на стрес няма да позволяват на детето да поема нова информация

Сънят ще се наруши

Възможна е поява на тикове, заекване, кошмари и нощно напикаване

Детето ще търси и използва условност в действията и взаимоотношенията си.

Детето няма да ви вярва

Родителският авторитет ще се превърне в контролиращ, но не и подкрепящ

Комуникацията с детето и желанието му за споделяне ще се нарушат

Защо детето не слуша, тръшка се и има истерии?

Факт е, малките деца не слушат. Изключително трудно е да бъдат подчинени на следствия, които далеч не са в синхрон с плана им за доставяне на удоволствие. Но всеки малък човек има много енергия. Ако не може да я използва по положителен начин, например чрез израз на свободната си воля – какво да облече, какво да хапне, с какво да играе, в кое занимание у дома да се включи, то тогава ще я използва по отрицателен. Непослушанието е неговият начин да вземе важно решение в живота си. То е способност и контрол. От малкото, с които разполага. Част от изблика на несъгласие е съмнението на детето, че това, което предстои, е също толкова задоволително, колкото и това, от което не желае да се откаже. Затова наблюдавайте детето си, навиците и предпочитанията му, и винаги ги включвайте, когато предусетите подобна ситуация. Детето изследва постоянно. Ориентира се в нов за него свят, учи се как да го контролира и как да се адаптира чрез експерименти. Учи кое е чупливо и кое не, като хвърля предмети. Учи се как да излиза от некомфортни ситуации така, както мозъкът му позволява – чрез бягство. Търси своя комфорт в познатото, търси защита в разбирането и има отчайваща нужда от приемане.

Детето е все още силно зависимо, макар и егото му да нараства. Не борави с добри инструменти за пълноценна артикулация и съответно се изразява чрез своите сривове. В мозъка му има три пъти повече синаптични връзки, отколкото при възрастните, а сетивата му са изострени до степен, която ние отдавна сме изгубили, защото сме се „рационализирали“. Прекалено често личните му граници са нарушавани. Прегръщано е без дори да е поискало само, тялото му често е ту горе, ту долу. Прави нещата, които умее да прави по своя начин, а ние често му се смеем. Споделяйки всички тези неща, не мисля, че можем да товарим детето с каквито и да било очаквания, но към себе си вероятно е редно да имаме такива. Как да хакнем системата на традицията?

Позитивна дисциплина и манипулация

Идеята на дисциплината е да научи плавно и постепенно детето на умения, които ще използва в целия си живот и които ще му помагат да управлява по-добре импулсивността и дори невниманието си. Ще го научи да цени не само успехите, но и спънките си по пътя, така че да не ги приема като провали. Тази дисциплина и манипулация се фокусира върху дългосрочните цели. Можем да я приемем като един акт на преподаване на добро отношение и действия към света. В този смисъл е тотален антоним на думата наказание. Самата дума дисциплина означава учение. Позитивната дисциплина не коригира, тя се свързва с болезнените аспекти на детето. Не съди и не преценява детето като добро или лошо, а го приема такова, каквото е в етапа на развитие, в който се намира в момента. Тя не проектира чужди мисли и вярвания върху детето, но му дава възможност да изживее свободно личността си. Тази дисциплина има разбиране за човешкия мозък и за това как всички обработваме информация през амигдалата си. Затова тя утвърждава чувствата на детето и наистина подтиква към успешна вътрешна саморегулация. Когато детето усеща, че вие приемате емоцията му, то ви се доверява дотолкова, че започва да работи през нея. Позитивната дисциплина преминава през средата и опита на детето. Тя не е в абстрактните думи, а в преживяванията. Най-вече в това да подкрепяте детето си в изграждане на самостоятелност. Защото това означава, че вие го уважавате във всеки аспект на неговия живот. Означава, че предоставяте свобода на избор. Че комуникирате със детето си, а не на него. Че го учите, като моделирате, а не коригирате. И, разбира се, му давате пространство за мисъл и движение.

Като родители, които избират този възпитателен подход, ще ви се налага да обяснявате много. Може да е изтощително, но не спирайте. Защото, когато го правите, вие взимате нещо ново от света за детето и го правите предвидимо. И по този начин неговият мозък работи по-ефективно. Ще ви се налага да описвате действията на детето си, а не самото дете. Да разговаряте с него за последствията, които тези действия носят върху останалите хора – дали ги боли, дали ги кара да се чувстват тъжни или ядосани. Ще назовавате емоции и ще бъдете толкова добър модел, че няма да ви тревожи фактът, че детето ви копира. Защото това е много важно. Макар и на игра, копирането е начинът, по който детето развива своето майсторство. Вие имате нужда от среда на развитие, която да подканва детето ви към взаимодействие с нея. Важно е да му даде възможност чрез действията си да се почувства ценно. Защото когато един човек, било то малък или голям, се чувства ценен – той подсъзнателно дава най-доброто от себе си. А принадлежността е вид отговорност, която отново стимулира действия, които са насочени към ред, хармония и добро. Когато детето ви има отговорност и споделеност към и във дома ви, то ще се опита да го направя по-красиво място. Защото домът е част от него. Това е мястото, в което няма съревнование, няма сравнение и осъждане, но има куп възможности за развитие, в които то постепенно да научи къде и кои са приемливите граници.

Не си мислете, че в позитивната дисциплина няма граници. Това далеч не е така. Но те са поставени с мисъл и ясно предназначение. Детето ви има нужда да чува „не“, защото това означава, че и вие заемате позиция, а това сваля част от неговия товар. Границата би трябвало да означава, най-общо казано, „къде свърша едно нещо и започва друго“, или „докъде стигаш ти и откъде започвам аз“. Има случаи, в които детето няма да се съобрази с границите ви. Тогава помислете дали това, което казвате, отговаря на етапа му на развитие и неговите възможности. Знам, че макар и рационални, то именно ние понякога реагираме импулсивно с реплики, които нараняват детето, затова се опитайте да промените езика си. Често начинът, по който предоставяме информацията, може да промени целия ход на случката. Например вместо „стига си плакал“ може да кажете „разбирам, че си тъжен, аз съм тук“. Или вместо „отиди си в стаята“ – „можеш да вземеш своето време и когато си готов, да се присъединиш”. Или вместо „не хвърляй“ – „нека ги оставим внимателно тук”. Така вие давате избор, независимо какво ще реши детето. Когато правите това, вие се превръщате в един здравословен модел и човек, с когото детето може да сътрудничи. Давате му ясно послание, че независимо от всичко, което преживява и вероятно не може да изкаже, то си струва да ви се довери.

Позитивната дисциплина приканва децата да осъзнаят колко способни всъщност са, защото много конструктивно ги насърчава да използват личната си власт и автономия. Точно тази власт и автономия, които те развиват в средата си у дома чрез участие, отговорности и принос. Също така преподава важни социални и житейски умения – уважение и загриженост за другите. Не подценявайте примерите, които вие моделирате, и личните граници, които вие също поставяте. Много е важно детето ви да знае, че вие сте отделен от него индивид, със своите чувства, желания и нужди. Показвайте качества, които искате да видите у детето си. Когато искате да дискутирате ситуация с детето си, не започвайте с „ти направи…“, а с „аз се чувствам…“ и споделете своите мисли и емоции. По този начин то няма да се чувства в защитна позиция.

Дисциплиниране на децата спрямо тяхната възраст

Не е важно да имате дълъг списък от правила, но когато установявате такова, се запитайте: Това води ли до по-добро чувство за връзка? Уважително ли е към детето, мен и другите? Приканва ли детето да има чувство за смисъл и стойност? Окуражаващо ли е? Подкрепя ли способностите му?

Бъдете правилните хора за детето си. Бъдете правилните хора за семейството си. Защото правилният човек е този, който ще те накара да обичаш себе си.

Типове взаимоотношения родители-деца

Отношенията между родители и деца се отличават помежду си и са различни типове. Тези видове взаимоотношения характеризират връзката на децата както с техните родители, така и с хората, които полагат грижи за тях. Проучванията показват, че има поне четири типа взаимоотношения. Те показват начина, по който децата се държат, както и как възрастните се държат с децата. Типът взаимоотношения с най-силна степен на привързаност се нарича „сигурни взаимоотношения“. Начинът, по който родителят или настойникът отговарят на поведението на детето, определя един от четирите вида взаимоотношения. Съответно това доколко и как детето е привързано към родителите определя как то се държи с другите, когато родителите не са там.

Сигурни взаимоотношения

Това е най-силният тип връзка родител-дете. При него детето знае, че може да разчита на своя родител или настойник. Знае, че този човек е насреща винаги. Знае какво да очаква. При сигурните взаимоотношения детето обикновено умее добре да се занимава и играе с други деца на неговата възраст. Понякога плаче, когато майката я няма. Лесно се успокоява, ако приятелски настроен възрастен е при него. Когато родителите вземат детето от детска градина или ясла, то е щастливо да ги види.

Може обаче да има и трудни моменти, когато си тръгва от градината или яслата. Това се случва, ако детето е било разстроено, когато сутринта са го оставили. Не означава, че не се радва на родителите си, и това не бива да ни обърква.

Как да изградим сигурни взаимоотношения? Възрастните са постоянни във взаимоотношенията си с децата. Когато детето заплаче, възрастният откликва. Когато детето е гладно, възрастният го нахранва в рамките на сравнително кратък период. Когато детето се страхува, възрастният е там за да се погрижи за него. Когато детето е развълнувано, възрастният също е развълнуван. При този тип взаимоотношения с времето детето се научава, че то може да разчита на точно определени възрастни за да се погрижат за него. Знае, че ако някога му се наложи, там ще има някой, който да му помогне. Като знае това, едно такова дете ще може да научи по-нататък други неща.

Избягващи взаимоотношения

Това са вид отношения, при които няма сигурност. При тях децата са се научили, че да се разчита на родителите не носи сигурност, и поради това те се научават да се грижат сами за себе си. Децата от избягващи взаимоотношения може да изглеждат твърде самостоятелни. Те не молят за помощ често, но затова пък лесно се отчайват. Имат трудности да си играят с техни връстници. Може дори понякога да са агресивни. Хапане, удряне, блъскане и писъци са обичайни при всички деца, но за мъниците от този тип отношения тези реакции са по-често срещани.

Децата не изграждат силна връзка с техните учители в детската градина. Не се оплакват, когато родителите ги заведат в училище сутрин и не ги поздравяват, когато вечер дойдат да ги приберат. Знаят, че родителите ще се върнат, но сякаш искат да ги накажат, като ги игнорират. Опитват се да се грижат сами за себе си. Има различни причини защо родителите се държат по този начин. Някои от тях просто не знаят кога тяхното дете или бебе има нужда от нещо. Други смятат, че ако не откликват понякога на нуждите на детето, то ще стане по-самостоятелно.

Колебливи взаимоотношения

Несигурността е в основата на друг тип взаимоотношения, при които децата се научават, че техните нужди понякога са удовлетворени, но понякога не са. Те забелязват кой тип поведение привлича вниманието на техните родители и го прилагат отново и отново. Винаги търсят това чувство на сигурност, което изпитват в редки моменти. Децата често са емоционално нестабилни. Държат се като непораснали, т.е. като такива на възраст по-малка от тяхната действителна, и може да изглеждат твърде чувствителни. Когато са в предучилищна или ранна училищна възраст и искат вниманието на родителя, може да говорят или действат като бебета. Често плачат, лесно се отчайват и обичат да са център на внимание. Разстройват се, ако хората не им обръщат внимание, и им е трудно да правят неща самостоятелно.

Децата се привързват към всекиго за кратък период от време. Много им е трудно да пуснат родителите да си тръгнат сутрин от детската градина или ясла и плачът може да продължи дълго време. Какъв тип поведение на родителите води до такива взаимоотношения? Когато бебето плаче, тези родители понякога го успокояват, понякога не. Когато детето е гладно може да получи храна, но е по-вероятно такава да му бъде предложена, когато не е. Когато детето се страхува, често не му се обръща внимание или пък твърде много е успокоявано. Когато детето е развълнувано, родителят не разбира причината за вълнението или му отговаря по неподходящ начин.

Хаотични взаимоотношения

Този тип взаимоотношения се характеризират с това, че децата не знаят какво да очакват от родителите си. При другите видове връзки децата имат точно определени отношения. Те знаят точно как да получат това, от което имат нужда, дори да не е по най-добрия начин. Това е резултата от факта, че децата се научават да предвиждат как ще реагират техните родители в определени ситуации, независимо дали са положителни или отрицателни. Знаят и че ако реагират по даден начин, това ще доведе до определено поведение и от страна на техните родители. Децата правят неща, които нямат смисъл. Понякога тези деца говорят много бързо и им се разбира трудно. Малките деца може да забавят крачката си без конкретна причина. Повечето от тези деца не разбират чувствата на другарчетата си. Когато играят с кукли, децата разиграват сцени, свързани с объркване и плашене.

Децата са трудни за разбиране. Имат различно държание всеки ден. Какъв тип поведение от родителите води до такива взаимоотношения? Родителите рядко отговарят на нуждите на своето бебе. Когато отговорят, то този отговор не е адекватен. Обикновено децата са от семейства, в които има определена форма на неглижиране или малтретиране. Възможно е също така децата да са от семейства, в които единият или двамата родители страдат от депресия.

Забележка

Децата с различни поведенчески затруднения са предразположени към ниска самооценка. Те често изпитват проблеми в училище, трудно се сприятеляват и изостават в психологическото си развитие спрямо връстниците си. Те по-често са жертва на тормоз или изнудване, или те самите изнудват и тормозят. Родителите на деца с такива проблеми преминават през високи нива на стрес и това допълнително ги затрудняват да откликнат на нуждите на детето си, и то по позитивен, всеки път еднакъв и подкрепящ начин.

Ако смятате, че виждате дете от последната група взаимоотношения, вероятно сте разтревожени. И има причина за това. В същото време, ако се занимавате с грижа за деца, то проблемите на едно семейство не са част от работа ви. Първо опитайте да разберете какво се случва в семейството. Понякога, когато семейството преминава през промяна, например при развод, при смърт на член от семейството или преместване, връзката родител-дете може да пострада за кратък период от време. Обикновено този период трае, докато трае и самата ситуация. Ако обаче забележите сигнали за твърде дълго продължаваща криза, можете да помогнете, като потърсите подкрепа за това семейство.

Назаем от parentacademy.bg