Няма универсална причина, обясняваща забавянето на речта при съвременните деца. Но определено може да се каже, че в основата му има два компонента – биологичен и социален. А родителското въздействие върху детето още от ранна детска възраст винаги е ключов фактор за неговото развитие.
Важно е да се уточни, че родител съзнателно няма да пожелае вреда на детето си.
В практиката си често съм наблюдавала как деца от различни семейства, но отглеждани в равни условия, имат съвсем различно ниво на речеви умения. Успехът на овладяването на речта при тези деца също ще бъде различен. Защо е така?
Ето някои от причините:
Хиперопека
Един класически пример: Мама идва с малко дете. Детето мълчи. В стаята е топло и детето започва да маха шапката и ръкавиците си. ′′Топло ли ти е? – притеснява се мама. – „Чакай, ще ти помогна. Жаден ли си? Разбира се, че знаеш. Тук не е студено, нали?“. По време на този „диалог“ погледът (и на двамата) попада върху един от рафтовете с играчки: „Какво искаш, кола? Вземи си червената. Нали обичаш червеното повече“. Момчето протяга с ръка към колата.
Кой взема решението тук? Вие или детето?
Любовта на тази майка е толкова изчерпателна и обсебваща, че разбира сина си и без думи. Това е и отговорът на въпроса „Защо детето не говори?”. То няма нужда да говори, няма нужда от думи. Родителите предсказват желанията на детето. А по-лошото е, че дори и не го оставят само да направи опит да отговори на въпроса.
Тревожност
Семейство с дете на две години и половина. Родителят разпечатва близалка на детето. То бързо я налапва, но започва да се задушава. Таткото скача към детето и изважда близалката от устата му с разтреперани ръце. След като всички са се успокоили и всичко е завършило добре, се оказва, че майката е много притеснена и винаги изпада в ужасна паника, още от раждането на детето, че то някога може да се задави. Тя смила, пасира или настъргва всякаква храна – зеленчуци, плодове, месо… Детето никога не е държало парче морков в ръцете си, не е гризало ябълка. Никога не е смукало близалка или малък бонбон.
Детето не е развило мускулите на езиково-говорния си апарат. То не разбира как трябва да работят, как да ги използва. Тук причината за липсата или ограничеността в говора е физическа.
Ревност на родителите
Майка води малката си дъщеря на логопед. „Хайде, да вървим, не се страхувай, тук никой няма да те обиди“. А след час, тръгвайки си от кабинета: „Ами ти си ми такава! Хайде, хайде!“.
В началото майката е поела контрола, а последвалата фраза убеждава детето в коректността на подозренията му. Детето разбира това като: щом майка му го защитава тук, значи там не се е справило.
Такова дете няма да може да придобие опит за социализация с другите. Родителското държание го насърчава то да мисли, че средата се „държи“ агресивно към него.
Моделът, който майката излъчва: „Светът е враждебен, носи проблеми”. Подсъзнателната реакция на детето: „Няма да общувам с този свят“. Но това не е всичко. Със съчувствието си към детето след упорит труд родителите насаждат мнението си, че там, където са принудени да работят, са обидени.
В този пример часовете по развитие на речта с терапевта, разбира се, ще са от полза за детето, но не и в количеството, в което възрастните биха искали.
Ниско самочувствие на родителите
По време на диагностика логопедът моли детето да начертае кръг с моливче. По време на изпълнението на поставената задача детето не внимава, кръгчето не прилича на кръг, а на нещо съвсем друго. Виждайки това, бащата скача от стола си, грабва ръката на детето и казва: „Не се прави така, трябва да го направиш ето така“. Опитвайки се да изпълни следващата си задача, детето също се проваля. Бащата отново се намесва: „Не се прави така! Направи го както трябва! Не виждаш ли? Трябва да бъде така!“.
Родителите с ниско самочувствие (точно като този баща) неволно вярват, че собствените им способности се оценяват през призмата колко добре детето им може да се справи със задачата. Подсъзнателно свързват себе си и детето си в едно цяло. А неправилно изпълнената задача на детето при обследването според такива родители не е нищо друго, освен проява на „лоша“ работа, предимно на тяхната собствена. Такива родители правят всичко: подтикват, помагат, завършват. Накрая детето престава да се развива, губи интерес към ученето, губи собствения си опит. Първо се оказва в ситуация на провал, после е безразличен към него.
Психологическо сплашване
Отново пример: Скромно, с тих глас мама казва на специалист, че четиригодишното момче не говори, бавно и срамежливо е. Таткото влиза в кабинета. Започва тестване. Детето се опитва да изпълни първата поставена му задача. Замисля се и не отговаря. В този момент бащата с по-висок тон казва: „Ти глупав ли си? Не разбираш ли?“.
На пръв поглед тези две истории много си приличат – родителите не вярват в децата си. Но ако в предишния случай татко бе движен от благородно чувство (поне така си мислеше), тук ситуацията е много по-лоша. Бащата на детето не само не вярва в него, но и се държи лошо с него. Прави го грубо и на висок тон. Детето, разбира се, има право да не разбира много, да не знае много, като всяко дете. Но с този подход на родителя то няма да иска да разбере нищо, да каже нещо. Единственото му желание е да се свре в ъгъла и да мълчи. Ключовата дума тук е „безмълвно“! Ако подаде глас в подобна ситуация, това само ще провокира възрастния към още по-голяма агресия.
Протест над възрастните заради натиск
„Кажи…“, „ Повтори…“, „Кажи…“, „Повтори…“!!! Случката се разиграва между бабата и на тригодишно момиченце. Детето отскоро работи с терапевт. Но според нея нещо не се получава.
Обикновено такъв „педагогически“ подход присъства, когато вече са се появили признаци на забавяне в развитието на речта. В основата на това поведение, в тази ситуация на намеса на роднини (за съжаление често наблюдаваме този метод за коригиране на речта) е желанието да научим детето да говори. Дете, което обаче не притежава говорни умения все още, на което му е повтаряно безкрайно много пъти кажи-повтори, може да изрази протеста си по един начин – мълчание.
В такива случаи най-продуктивният начин детето да се научи да говорим е в ролевото взаимодействие.
Работата с тези деца е много трудна и се усложнява с течение на времето, ако не започне работа с терапевт. Тук съвети като „ще порасне, ще се оправи, ще го израсте“, а „най-любими“ са ми: „и моето беше така , ама се оправи“ или „аз съм проговорил/а по-късно и той/тя сега е така“. Е, няма да го израсте, няма да се оправи и няма да „оздравее“! Днес децата ни растат в друг свят, в друго време и по друг начин, не са като нас!
Биберон, памперс и iPad
Мама води тригодишна дъщеря. В устата й има биберон. Дете, което сега започва да опознава света, задава въпроси, пита, любопитства. Разочаровано обаче, започва да плаче. Гладно, изморено – крещи с пълен глас. Не всички родители обаче са съгласни да търпят това. А биберонът в такава ситуация е лесен и удобен начин да запазите собствените си нерви. Както памперса. А и както телевизията или телефона.
Друга ситуация. Малко дете, започващо да изследва света, лапва набързо нещо, което не трябва. Резулатът? Все същия – биберон.
За да не се изцапа бебето (или по-вероятното е да не се разболее), и в двата случая изкуствено му се затваря устата. В крайна сметка и при двете ситуации не очаквайте, че детето ще започне да говори навреме.
Не е тайна, че сега децата средно започват да говорят по-късно от родителите си. Влошаващата се среда, вирусите, бактериите, алкохолът, тютюнопушенето, използването на различни медикаменти, увеличаващите се случаи на усложнения след или по време на раждането водят до забавяне на развитието на детето. И родителите имат много голяма роля в преодоляването на тези трудности.
В ранното детство е изключително важно и необходимо да общувате с детето си. Да играете заедно на подходящи за възрастта му игри, да четете заедно, да учите стихотворения и най-вече да се забавлявате заедно. Да събирате листа и камъчета, цветя на разходка в гората, да правите топчета от пластилин, да играете с пясък… и всичко онова, което вашите баба и дядо са правили с вас. Да отдалечим играчките и да сближим живия, реалния свят.
Тези методи не са остарели, а цялата индустрия на играчките не им е намерила алтернативна полезна замяна. Определено трябва да играете с детето си. Играта е необходим етап и предпоставка за правилното развитие на детето. Чрез играта, съвместната игра обаче, се осигуряват предпоставки за развитието на различни дейности. Не се отказвайте, не се отмятайте, не лишавайте детето си от подкрепа. Така ще го стимулирате да развива и учи нови неща на света. А в същото време ще се научи, пазейки собствените си граници, да общува с другите. Не чрез родителите, а самo. Тогава детето ще има нужда от реч.
