Сегашните деца са Мбапе, Холанд, Меси… а ние искахме да сме Стоичков и Балъков, с носталгия си спомня бившият капитан на „Славата“
Със звездна селекция от бивши играчи пристига „Левски“ в Радомир за бенефиса на живата легенда на местния футбол Тодор Зюмбулев. Срещу сините се изправят ветераните на „Струмска слава“, а спектакълът на стадион „Христо Радованов“ е днес с начало 15.00 ч. В навечерието на последния си мач патронът на събитието разкри любопитни моменти от кариерата си.
„Естествено, настроението е приповдигнато, може би повече от нормалното, защото предстои един по-специален мач. Ентусиазиран съм, защото ще се видя с много приятели, с които не сме се засичали от години. Очаквам с нетърпение тази среща, за която първоначално смятах, че няма нужда, защото минаха няколко години, след като се отказах. Но както са казали хората – по-добре късно, отколкото никога. Радва ме, че доста приятелства се запазиха, защото е важно да се уважаваме и да си помагаме и след футбола. Играта е едно, но животът продължава и след това”, започна изповедта си пред клубния сайт екскапитанът на „Славата“, след което върна лентата назад в миналото.
„Започнах в школата на „Струмска слава“. Минал съм през абсолютно всички гарнитури – деца, юноши младша възраст, после старша. За една година в старшата възраст бях в „Металург“ (Перник), но после се върнах в Радомир. Детските и юношеските мачове бяха сутрин, след това гонехме топките на батковците от мъжкия отбор. Няма как да се забравят тези моменти, които може би на сегашните деца им се струват твърде безинтересни. Промениха се нещата. Сега младите карат скъпи коли и имат екипи от реномирани марки. Нищо не е същото, както преди, но смятам, че не трябва и да бъде – времето и светът се развиват. И сега има много таланти, но те трябва да знаят, че най-важното нещо е самата игра, топката… Трябва да обръщат повече внимание на футбола и да са съсредоточени в него. А не в заобикалящите и допълващите елементи, като екипировка, обувки, прическа и т.н. Детството на моето поколение мина в онези детски мачове на улицата и съм изключително благодарен на съдбата, че съм изпитал тези емоции. С най-добрите ми приятели сме играли на кръв, а след мача все едно нищо не е било – отново сме приятели. Тези хъс, желание и характер ни останаха от деца. Играехме, докато не се стъмни. Всъщност стъмваше се, но ние продължавахме да играем. Докато не ни викнат от прозореца: „Прибирай се, защото ще те…” /тук обикновено следваше закана/, или докато не вкарахме победния гол. Не съм имал такива футболни обувки, каквито носят сегашните деца. Имаше един човек, покойник е вече, Бог да го прости – беше шофьор на автобуса на „Миньор“ (Перник). Возеше ме, за да гледам мачовете на отбора и ми даваше износени обувки от футболистите. Така в един момент обувах старите бутонки на Тони Евтимов – носехме един и същи номер (38.5). Не може да си представите какво беше за мен да нося неговите обувки. Като малък гледахме световното в САЩ през 1994 година. Ставахме по нощите с навити аларми, родителите ни будеха – бяха времена, които никога няма да се върнат. Още от малък футболът винаги ми е бил страст и затова започнах да тренирам. Сега го казвам с болка, но децата няма на кого да се зарадват, няма български футболист, който да им бъде пример. Всички са Мбапе, Холанд, Меси… А ние искахме да сме Стоичков и Балъков. Винаги играех с №8, но няма нищо общо с Камата, а защото съм роден на 8.08.1983 година. На бенефиса ще предам фланелката ми на едно от децата. Надявам се да има таланти от Радомир, които да тръгнат към големия футбол. Надявам се да съм бил пример за подражание за младите. Дори само едно или две момчета да съм вдъхновил, ще бъда доволен. Като футболист бях от най-страстните на терена – сигурно съм получил най-много картони. Но това беше характер и хъс да побеждавам. Така заразявах и останалите ми съотборници. Мотивирах ги, показвайки личен пример на терена. Родителите ми винаги са ме подкрепяли, идваха на почти всеки мач. Разбира се, майка ми беше по-емоционална. Когато някой ме ритнеше или аз фаулирам противник, всички знаеха, че ще каже: „Браво, маме…“. По-късно Екундайо Джайеоба беше научил тази фраза и постоянно я повтаряше. И затова с него така се обръщаме един към друг с „маме“.
Баща ми е играл футбол навремето, може би от него съм наследил таланта да съм еднакво добър и с двата крака. Брат ми Евгени е пример за мен. Със сигурност един от най-хубавите моменти беше, когато играехме заедно, но и когато бяхме капитани на противникови отбори. Свалям му шапка, защото стигна до най-високото ниво в нашия футбол, ходех да го гледам всеки мач. Иска ми се хората да подкрепят „Струмска слава“ и онези, които полагат усилия за футбола, да се радват на мачовете. Аз завинаги оставам един от тях“, отправи посланието си за сбогом с любимата игра Т. Зюмбулев.
СТОЙЧО СТОИЦОВ
