* Никога не съм обичал масовките, макар че целият ми живот мина по сватби, кръщенета и събори * На сватбата ни с Нина бяхме само 10 човека, подписахме в Рилския манастир, обядвахме, събухме обувките и играхме мач * Имал съм удоволствието да снимам папа Йоан Павел Втори, Желю Желев, царица Йоанна… това, че съм се докосвал до такива хора, гали самолюбието ми *
Откакто го познавам, е висок и строен, но като дете бил дребен и от мъниче му останал прякорът Мъни. „Даже мисля, че моето име стана известно по-рано, от мига, в който американците разбраха, че това значи пари”, смее се Мъни. Професията го среща с много хора, които дори не знаят истинското му име. А то е Маноил Василев. Достатъчно известен е и затова всеки знае мястото на фото Мъни, което съществува вече 24 години, макар че вече се управлява от неговите наследници.
Родът му е от Рила. Прапрадядо му е поп Ангел и е бил свещеник. Гробът му е в началото на черквата „Архангел Михаил” в Рила, която е паметник на културата и датира от ХII век. До храма се поставят гробовете на най-известните и заслужили хора от градчето. И за да ми обясни защо днес е Василев, а родовата му фамилия е Попангелови, ми казва, че при социализма промяната на фамилията е ритуал за обезличаване на известни родове.
„Синът на поп Ангел е Васил, неговият син пък е Георги, а баща ми е Любен. Дядо ми се казваше Георги Василев Попангелов. Баща ми е Любен Георгиев Василев, аз съм Маноил Любенов Георгиев, но по-късно в паспорта ме записаха Василев – и така се обезличава старата фамилия. При социализма някои си запазиха фамилията Попангелови, но при нас не беше така. Не мога да кажа, че в нашия род е имало известни хора, изобретатели или министри, депутати, с извинение, защото депутат днес е мръсна дума. В рода ни има много учители, лекари, инженери, икономисти и мисля, че нашата фамилия се ползва с добро име в Рила”.
Дядо му Георги Попангелов е живял в центъра на град Рила и в къщата му е била една от 35-те кръчми в града. И понеже като самодеец е участвал в една театрална постановка в ролята на Странджата, му казвали Георги Странджата. Той е един от основателите на популярното навремето дружество „Пакост” в града. Девизът им е бил: „Я и лошо да ти направим, па ке ти ареса!”. Мъни ми изпрати снимка на дядо Георги пред Рилския манастир и за да запази духа на зевзеците, е използвал тази снимка и е направил етикет, на който пише: „Второ рилско вино само за гости! Произведено по стара рилска рецепта от Георги Странджата”. Дядо Георги умира няколко месеца преди да се роди Мъни, но са му разказвали много за него и за зевзеците на Рила.
„Имаше в Рила една теснолинейка от гара Кочериново до Рилския манастир, построена от Книжно-мукавения завод за извозване на трупи или от Балабановата фабрика”, разказва той. „Вече не съществуват такива теснолинейки – това са 600 милиметра междурелсов път. За сравнение, теснолинейката Септември-Добринище е 760 милиметра. Казваха й дековилка – от нейния създател Дековил от Франция. Демонтираха я през 1961 година. Та веднъж с майка ми сме на градината и като чува свирката на теснолинейката към село Стоб, тя казваше – събирайте бързо доматите и краставиците, защото влакчето идва, и ние в движение се качвахме на него, толкова бавно се движеше. Прибирайки се с влакчето към Рила, един от зевзеците казал на Мито: „Ти защо не отиде да си обереш доматите. А той казал: „Как, те са още зелени, онзи ден бях там”. Втори, трети зевзек минава и пак му казва: „Мито, иди да си обереш доматите”. След като трима души са му казали, Мито взима кошницата и тръгва към градината. Какво да види – някой му боядисал с червена блажна боя доматите. Това е едно от многото номера, които измисляли в дружество „Пакост”.
Бащата на Мъни – Любен, след като завършва основно образование в Рила, отишъл в София да изучава шивашкия занаят. За него казвали, че бил моден шивач, защото шивашкото му ателие било точно срещу царския дворец, на мястото на мавзолея на Георги Димитров. Мъни е запазил снимка от ателието му, където срещу него се вижда дворецът. След войната е бил доброволец на фронта, където получава ревматизъм, който засяга сърцето му и той умира на 54 години, когато Мъни е ученик. За него той разказва: „След като се разболява, се прибира в Рила и там се жени за майка ми Стойна, която е от съседното село Логодаж. Тя работеше в Опитната станция по тютюните в Рила и в шивашки цех, и макар че на 55 получи инсулт, живя до 86 години. Спомням си, че баща ми беше постоянно болен – почиваше си дори по време на ядене. Като тръгне да ходи, търсеше къде да седне през 50 метра.
Двама братя сме, аз съм по-малкият. Не мога да кажа, че съм имал щастливо детство, но като всички деца, бяхме свободни като волни птички, които се радват на живота. Не помня другите баби и дядовци, умирали са на по 60 години, а аз сега се чувствам толкова жизнен и млад!”, споделя Мъни.
Той и сега живее в Рила, в подножието на Рилския манастир, където са пуснали корени и предците му. „Харесвам си градчето, което повече прилича на село, но в него се живее спокойно. След Освобождението е било около 5-6 хиляди жители и се е намирало в края на България, защото над нас минаваше границата с Македония, която остава под турско робство. За малко съм се откъсвал от Рила. До 18 години живях там, завърших гимназия. После учих една година в Полувисшия железопътен институт, но реших, че това не е моето, и след казармата кандидатствах и ме приеха в Културно-просветния институт в Благоевград, специалност „Хореография”. Обичах да танцувам и мечтата ми беше да отида в ансамбъл „Пирин”, което се случи. Приеха ме в ансамбъла още по време на следването. Играх три години в „Пирин” – от 1974 до 1977 година, обиколих Европа, видях красиви неща, които ме провокираха да се увлека по фотографията. Ние тогава бяхме зад желязната завеса и не можехме да си позволим подобни удоволствия, а аз имах тази привилегия.
Тази работа ми даде и друга идея. Реших, че да се пенсионирам на 40 години и след това да търся друга професия за мен не е добре, затова записах Техникума по полиграфия и фотография „Юлиус Фучик” в София. Дипломната ми работа впечатли комисията, защото в нея показвах обиколка на България с велосипед по периферията: Благоевград, София, Видин, Русе, Варна, Бургас, Хасково, Кърджали, Смолян, Гоце Делчев и се завърнах в Благоевград. Хубави кадри направих и ми дадоха висока оценка. Фотографията се превърна в моя професия, но ми беше и хоби, и когато двете неща съвпаднат, нищо не ти тежи, отиваш с удоволствие на работа, не гледаш часовника, работиш без ограничения на време, пространство и хора”.
Когато задавам въпроса кои са ти учителите, винаги знам, че сърцето е най-добрият учител, ако умееш да го слушаш, а Мъни цял живот прави това, но все пак ми каза, че в Благоевград го мотивира да запише фотография Стальо Сталев, един от доайените на благоевградския културен живот. Фотография му е преподавал телевизионния оператор Христо Христов, който вече не е между живите, а сега синът му Боян е успешен фотограф.
„В Благоевград имаше хубава група фотографи, като Димитър Ерменков, Огнян Андонов, Николай Айков, Тодор Янков от Дупница, може и да пропускам някого, но те бяха кадърни хора и все още са. И техните фотографии се помнят”, казва Мъни. В София се впечатлявал от неговия приятел Пламен Андонов, завършил операторско майсторство във ВИТИЗ и оператор на филма „Граница”. Докато той учел операторско майсторство, Мъни често посещавал и използвал неговата фотолаборатория, която се намирала в мазето на дома му. Посещавал е и кръжока по фотография на Зафер Галибов, който е преподавател във Факултета по журналистика и масови комуникации към Софийския университет.
След завършване на техникума започва работа в Окръжния център за фотопропаганда и фотообслужване в Благоевград. Работи във фотостудиото в Рила, но след като се пенсионират фотографите в Рилския манастир, Мъни става фотограф на манастира.
„На това място всеки поклонник искаше да има спомен и снимките се правеха много бързо, на ръка”, споделя той. „При аналоговата фотография снимките бяха готови за един час – времето, докато туристите разгледат манастира. И днес много хора в България си имат спомен от Рилския манастир. Това беше фотографията, която ни хранеше, но правех и художествена фотография, с която си хранех самолюбието, като снимах интересни хора. Там съм правил кадри на хора, които не са искали снимки, но са ми били интересни като физиономии. Спомням си едно красиво момиче, което разглеждаше Рилския манастир с родителите си. Имаше буйна коса и хубаво излъчване и й направих няколко снимки из манастира. След това я видях като рекламно лице на някакъв продукт в едно филмче.
Но не обичам да снимам само красиви хора. Моята слабост е пейзажната и портретната фотография. Обичам да снимам и събития, но не на всяка цена. Не съм от нахалните фоторепортери, които с лакти си пробиват път към събитието. Каквото успея да снимам отдалече, това е. Даже понякога стават по-интересни снимки. Портретната фотография ми е слабост, защото на едно лице е изписано всичко, целият му живот. И личи дали е бил труден, безличен или интересен. Имам много голям архив, но още не съм го дигитализирал, защото това изисква много време. Сега, докато съм здрав, обичам да скитам по планините. Доставя ми удоволствие да се радвам на природата. Когато си помисля, че има хора, които искат, пък не могат, ми става жал и за тези, които могат, пък не искат. Аз съм от тези, които искат, и го правя с удоволствие”.
Известното си ателие в Благоевград създава след демократичните промени у нас. „Когато нещата се пообъркаха – казва Мъни – и когато в Рилския манастир вече нямаше работа. Тогава опитах да направя частен бизнес. Закупихме с брат ми поточна линия, за да направим фурна за хляб. След една година успешен бизнес се разделихме и всеки тръгна по свой път. Не съм бил член на СДС, но в началото на демокрацията, като симпатизант на демократичните сили, ме избраха в тричленката на Рила като зам. кмет от позиция на СДС. И макар че нещата тогава бяха много обтегнати, работихме много добре със земеделците и комунистите. Секретарят беше земеделец, кметът комунист и аз от СДС. Напуснах Общината без една лоша дума да се каже за мен, защото обикновено хората са неблагодарни и все има някой, на когото не си угодил, но аз се отървах без черен PR, с какъвто много хора се сдобиват в управленските служби. След това с една моя приятелка от държавното фото направихме в подлеза на Благоевград фотоателие на мястото на държавното фото, след като предприятието беше закрито. Поработихме 5 години заедно и по нейна инициатива се разделихме, защото децата ни пораснаха и решихме да направим две отделни ателиета, които съществуват до днес и добре си партнираме, не се конкурираме в лошия смисъл на думата, даже си помагаме кой с каквото може. Успяхме да си създадем добро име. Защото като отидеш да снимаш сватба или друго събитие, всички те виждат и след това, ако си свършил добре работата, не те забравят.
И не само семейни празници, всички културни мероприятия ми минаха през ръцете. Като почнеш от хор „Ален мак”, чиито прояви снимам повече от 20 години, „Пиринска китка” към Обединен детски комплекс – също, Камерна опера. Това са виртуални изкуства, които, ако не ги документираш, все едно не е било. Виждат ги 100-200 човека, радват им се, помнят ги, но ако не са заснети, остават в небитието. И още много други съм снимал, като съставите на Христо Кротев на студентските фестивали, театрални постановки, и това ме топли, че нещо оставям след мен. Ние сме като летописци на епохата. Като гледам мои стари снимки, се изненадвам на тоалетите, на излъчването на хората, на игрите на децата”.
Питам го дали си спомня царица Йоанна, която често е минавала през Рила, за да се поклони на гроба на съпруга си в Рилския манастир, и други хора са ми разказвали, че се е спирала в градчето, нейният екип е питал жителите му от какво имат нужда и след това изпълнявала поръчките им. Мъни ми разказа, че такива спомени не е чувал, но е снимал царица Йоанна, когато за първи път след демокрацията е посетила Рилския манастир. Била е доста възрастна и дребна, с хубаво излъчване на благородна жена, дъщеря на крал Виктор Емануил III. Тогава Мъни е работил като фотограф на манастира, където престоява 18 години – от 1983 до 2000 година. Заснел видеофилмче от цялото посещение на царицата и след това го подарил на цар Симеон, когато той за първи път идва в България.
„С него прекарах два дни, докато го разхождаха из Рилския манастир, и си спомням, че му беше много мило. Цялото му семейство е много свързано с този манастир. Бях свидетел, когато ексхумираха сърцето на царя, поставиха го в една стъкленица и го погребаха в тясната ниша в черквата на Рилския манастир. Още се носят легенди за неговата смърт – че бил отровен, че бил погребван и изхвърлен по Илийна река, но сърцето му беше запазено и наистина беше събитие, когато цар Симеон дойде в Рилския манастир. Два дни документирах неговото присъствие там и след това, като идваше като министър-председател в манастира, винаги се откъсваше от охраната и идваше да се ръкува с мен. Тогава моят син с изненада казваше: „Тате, царят те познава!”.
В Рилския манастир съм се срещал с много известни личности, които задължително при посещение в България водеха в тази българска светиня. Сред тях са папа Йоан Павел Втори, Желю Желев и други. Имал съм удоволствието да ги снимам и това гали самолюбието ми, че съм се докоснал до такива хора”.
Съпругата си Надя Мъни среща, след като завършва Фотографския техникум „Юлиус Фучик” и се прибира като фотограф в Рила, където участва в конкурса на Съветския съюз „Моята родина”.
„Току-що се бях запознал с моята жена – млада учителка по химия и биология в Рила. Снимах я, интересни портрети й направих и с тях участвах в този конкурс. Спечелих второ място. На 15 септември, когато беше откриването на учебната година, представители на Общината ме извикаха и ме представиха: „Нашият човек спечели конкурс в Русия, и то с колежката Надя Каралийска, която е от Дупница, но майка й е от Рила”. Оженихме се през 1980 година. Никога не съм обичал масовките, макар че целият ми живот мина по сватби, кръщенета и събори. Нашата сватба беше камерна – подписахме в Рилския манастир със свидетелите, старите ни кумове, моя и нейния брат със съпругите си, общо се събрахме 10 души. Защото родителите ни имаха здравословни проблеми, а други вече ги нямаше. След като обядвахме, събухме обувките и играхме мач. С това помня сватбата ни. Родиха ни се три хубави деца – Соня, Люба и Костадин. Соня завърши в Югозападния университет „Операторско майсторство” и идваше още като ученичка да ми помага в Рилския манастир, Люба също, а Костадин е гордостта на тате, нали всеки мъж си мечтае продължение на рода. След моето пенсиониране те поеха управлението на студиото и наблюдавам, че успешно се справят. Аз от три-четири години не ходя в студиото, само понякога им помагам и ако искат съвет, им давам. Най-хубавото признание е, когато хората им благодарят, че са ги накарали да се чувстват комфортно на личния им празник.
Никога не съм работил за пари. Те са нужни, но не са най-важните. Моя стара приятелка казваше: „Ако загубиш пари, нищо не си загубил, ако загубиш приятел, много си загубил, ако загубиш доверие, всичко си загубил!”. Така че приятели имам много, които обичам, надявам се и те да ме уважават, а за доверието другите ще кажат.
Мъни и Надя имат пет внучки и един внук от сина им Костадин, който носи името на дядо си – Маноил. „Снахата ми направи този подарък, въпреки че казвах, че не държа да спазват тази традиция и да си изберат име, което им харесва, но тя ме зарадва, като каза, че заслужавам моето име да продължава да се помни чрез наследниците”.
На 25 август Мъни навърши 70 години. Зодия Дева е. „Не знам дали датата определя поведението на човека, но повечето Деви, които познавам, са подредени хора, с усет към естетиката и любопитни към всичко, което ги заобикаля. Мисля, че съм един от тях. Още не мога да допусна, че вече съм в третата възраст. Чувствам се много жизнен, много здрав, никога не съм употребявал лекарства или други тонизиращи вещества и това ми дава надежда, че още дълго ще се радвам на красивите неща в живота, въпреки че някой беше казал – почнат ли да честват годишнините ти, пиши си завещанието. Аз не празнувам годишнини. Имам много приятели, които не мога да събера като на сватба, а не можеш да празнуваш само с част от тях. Така че през последните 20 години си правя рождените дни високо в планината. Който дойде с мен на преход, добре дошъл е!”.
70-годишнината Мъни също посрещна в планината със семейството си, които са общо 14 души. „За мен всеки ден е празник. Обичам да си подарявам спомени на рождените дни, като да обиколиш Рила планина с велосипед за един ден, и съм изминавал 270 километра – Благоевград, Предел, Юндола, Белово, Боровец, Дупница, Рила. За един ден с моя син на рождения ми ден прекосихме Пирин планина от хижа „Яворов”, през Кончето, Вихрен, Бъндеришки чукар, Тевното, Поповото езеро, Безбог до хижа „Гоце Делчев” и никой не ми вярва, че това е възможно. Обиколката на България с велосипед също беше посветена на мой рожден ден. Друг рожден ден съм запомнил пък с рафтинг по Струма преди 40 години. Спуснахме се с лодки от Кюстендил по дефилето за два дни. Тогава още не се говореше за този рафтинг, който сега организират при Кресна. Ние го направихме на самодейни начала. С такива събития помня рождените си дни. Иначе рожден ден в ресторант с много хора и чалга музика не е моето”.
Мъни сподели, че обича хубавата музика. Основателят на ансамбъл „Пирин” Златко Коцев го научил да разпознава всички неравноделни тактове, защото българската музика с това е най-богата в света. А народната музика носи в душата си. Обича да слуша и класическа музика на руски и европейски популярни класици. Споменава испанския цигулар Пабло Сарасате, аржентинския музикант Астор Пиацола, африканска музика и онези естрадни песни, които имат хубава мелодия и хубав текст. Обича да слуша и грузинска музика. В Грузия е бил на сватбено пътешествие със съпругата си и от там си е купил три дългосвирещи плочи, които и днес слуша с удоволствие. „Те имат уникални напеви!”, споделя Мъни.
Докато работеше, а и сега често посещавам неговото фотографско ателие и съм забелязала, че е от хората, които обичат да помагат на другите. Сега ми казва, че напоследък го прави с удоволствие, защото има много свободно време и когато се налага, помага на близки и дори на непознати на улицата. „Това ми доставя удоволствие”, казва Мъни. А за мен е удоволствие да разговарям с хора като него, които звучат скромно, а имат толкова интересни събития зад гърба си, които се надявам тепърва да показва чрез фотографски изложби.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
