Преди години, представяйки я на Лили Иванова в НДК, телевизионният лъв Хачо Бояджиев прави най-краткото й описание: „Това е Нели Цонева, която построи Телевизионния център в Благоевград, създаде модерната документация към „Новините“ в БНТ и има син във Вашингтон“. Зад сбитото описание се крие богатата житейска и творческа биография на Нели. Родена е в Благоевград. Гордее се, че е завършила гимназия „Св. св. Кирил и Методий” – бивша Солунска. Дипломира се като инженер в Химико-технологичния институт в София. От 1977 до 1983 г. е директор на РТЦ – Благоевград, през това време взима и специалност „Журналистика и масови комуникации” в Софийския университет.
С името на Нели Цонева се свързва професионалното израстване на РТЦ. Близо четиринадесет години работи в БНТ – София, където създава модерна база за информационното обслужване на „Новините” и останалите редакции на БНТ. После завежда „Връзки с обществеността” в най-голямото издателство за учебна литература „Просвета”.
Мнозина помнят приноса на Нели Цонева за издигане мястото на Младежкия дом в културния живот на Благоевград. Тя участва дейно и в организацията на фестивал „Ален мак”. Автор е на документални филми, статии и книги с културно-историческа насоченост. През 2005 г. е наградена с най-високото отличие на СБЖ „Златното перо” за принос в развитието на телевизионната журналистика.
– Нели, за себе си казваш: „Обичам да пътувам, да съм в движение, да търся смисъл във всичко, което правя”. Нека направим едно пътуване във времето. Защо Благоевград бе предпочетен да има Телевизионен център към БНТ, наред с Пловдив, Русе и Варна? Културни или по-скоро политически бяха съображенията да се развива в града ни телевизията?
– В случая по-важно според мен е да си припомним, че по това време в Благоевград се провеждаше фестивалът на политическата песен „Ален мак“, където се стекоха младежи от Чили, Португалия, Берлин и се пееха песни, чуваха се послания от цял свят. На откритата сцена пред Драматичния театър „Никола Вапцаров“ звучеше „Венсеремос“, а Жозе Афонсо изпълняваше на своята китара „Грандола вила морена“ – неофициалния химн на революцията на карамфилите в Португалия от април 1974г. Телевизионните камери на БНТ излъчваха от центъра на Благоевград директно за страната. Това културно събитие неминуемо повиши социалния рейтинг на нашия град, името му се прочу извън границите ни. Не можем да избягаме от света, в който живеем, обречени сме на него. Може би затова през 2000 г. някогашната ГДР и старите бардове възкресиха това песенно движение в тридневен фестивал за „Три гроша” в Берлин , по аналогия с „Опера за три гроша“ на Брехт, на който свободно са се вървели всякакви превъплъщения на политическата песен, разбирана най-вече като критическа.
– Защо все пак Благоевград бе предпочетен да има Телевизионен център?
– Преди време Стефан Велев, бивш директор на БНТ, се появи в юбилейното предаване на благоевградския център и сподели откровено от студиото как с Иван Славков ги извикал в Бояна Тодор Живков да изпият по едно кафе и им възложил да открият тв студио в Благоевград. Аз заварих министерското разпореждане от 13 август 1975 г., благодарение на което местното студио със сигнала „Планино, Пирин планино“ се беше включило в националния ефир.
– По твое време благоевградският тв център и изобщо българската телевизия имаха предимно културна и образователна насоченост. Съпоставяйки я с днешните телевизии, виждаш ли съществена разлика?
– За щастие точно културните институти устояха на промените. Колко от съществуващите някога заводи в Благоевград все още работят? Но радиото, телевизията и театърът останаха в редута и на настоящето, вкопчени здраво в професионализма си и поемайки отговорността за духовните потребности на региона.
– Правейки равносметка на твоето присъствие в тази институция като директор, какво си спомняш, какво й остави?
– Връщам се в началото, когато се учехме в движение как се прави телевизия. Екипите тръгваха с онези остарели от работа 16 мм черно бели камери, а по-късно дойде и цветният филм, да заснемат дадено събитие. Обикаляха из целия регион, за да отворят в Гоце Делчев сандъците на бай Зафир Кънчев с етнографската палитра на Пирин и Родопите, или с дни да се мъчат да документират обичая „Огражденска сватба“, да направят интервю със Скабрин, последния ученик на Гоце Делчев в Банско. Каква радост за всички настъпи, когато получихме професионален магнетофон „Награ“ за качествен запис на местния обичай в Якоруда „Попрелка“. Водени от ентусиазма и стремежа бързо да се усвоява творческият и производствен процес, инж. Страшимир Урдарски и неговият екип създадоха сами двукамерен ПТС, с който се записваха автентичните изпълнения на бабите от Банско, Добърско, та чак горе в село Пирин, както и навсякъде фолклорните изяви в Югозападния регион. Само за няколко години благоевградският център натрупа опит и постигна свое разпознаваемо присъствие на националния ефир.
– Знае се, че за да съществува пълноценно една телевизия, трябва да има съответната техническа и технологична база. Как това бе решено в ТВЦ – Благоевград?
– Най-голямото предизвикателство беше да се изгради дом на радиото и телевизията. Имахме късмет, че телевизионните центрове в Пловдив, Варна и Русе бяха настанени в подходящи сгради. А ние се бяхме сместили с радиото в една къща на ул. „Георги Измирлиев“ 2, сега там е Държавният архив. Така от типовия проект за всички трябваше да се създаде индивидуализиран проект като архитектура и производствена база специално за Благоевград. Едва ли някой знае какви усилия бяха положени в едно мъчително съгласуване на всички аспекти на бъдещата сграда, и най-вече да се предвиди цялостният технологичен процес с всичките му студиа, апаратни, работни места и администрация.
– Но освен чисто техническите дадености, в центъра има и някои „екстри”, които излизат извън стандартите за изграждане на такава база. Защо и те бяха небходими?
– Спомням си един малък епизод от онова усилно време. В проекта трябваше да се заложат помещения за кафене и стол за работещите. Никой не искаше да вземе решение за подобни социални екстри. На един от многобройните технически съвети в инвеститорската дирекция ме попитаха: „Защо ви е нужно кафене?“. Отговорих им, че телевизия се прави чрез творческо общуване на екипите. И в идейното задание се заложи „принципът на творческо общуване“. По същия начин беше отвоювано и голямото фоайе – да бъде място за изложби. Мечтаехме в огромното мазе, направено съгласно изискванията за гражданска защита, да организираме боулинг. По-късно инж. Страшимир Урдарски довърши битката за построяването на тази модерна, съвременна и днес база – дом на благоевградските радио и телевизия.
– А какво на теб ти даде телевизията?
– Беше възрожденско време, подхранвано от ентусиазма на младостта ни. Всички, които работехме тогава в Телевизионния център, имахме усещането, че откриваме себе си в работата, а общото, което ни свързваше, беше значимостта на това, което правим за националната телевизия. Възприех работата си като шанс да науча нещо ново и полезно. По това време завърших с отличие следдипломна квалификация „Телевизионна журналистика“. Взех с отличие изпитите за свободна аспирантура и по-късно продължих да работя в националната телевизия в София. С годините намерих вътрешен баланс в творчеството, автор съм на филми, които и днес се излъчват по БНТ, на научни студии, публикувани в „Съвременна журналистика“ и годишника на СУ „Св. Климент Охридски“, на много журналистически материали за интересни хора, културни находки в националния печат. Като се замисля, преди години Хачо Бояджиев ми направи възможно най-краткото описание, представяйки ме на Лили Иванова в НДК: „Това е Нели Цонева, която построи Телевизионния център в Благоевград, създаде модерната документация към „Новините“ в БНТ и има син във Вашингтон“. Смайващо просто – един живот в три реда!
– С твоето име се свързва раждането и присъствието на документалното кино в ТВЦ – Благоевград. Какво дава този жанр и какво постигнахте?
– Аналоговото кино си има своята магия – в процеса на снимането, а след това в монтажа кадър по кадър, следва озвучаването и виждаш как първоначалната идея става все по-плътна, по-съдържателна и въздействаща благодарение на усилията на екипа. От една страна, многото документални филми, които създдадохме, съвпадаше с общото професионално израстване на тв центъра – привличахме автори, режисьори, оператори от БНТ. От друга, оставяхме свидетелства за историческата даденост на нашия край, сложната и драматична съдба на хората, културната традиция и множеството археологически и културни паметници засилиха творческото пристрастие към значими теми, събития и личности, оставили отпечатък върху националния ни дух. За 45 години регионалната медия е заснела хиляди метри филмова лента с автентични образи, невероятни истории и документи. Толкова късчета живот е документиран и запазен за поколенията.
– От тези късчета живот кои по-ярки спомени са останали в съзнанието ти?
– Ще ти разкажа една история. Преди две години бях в с. Буково до Гоце Делчев. От средновековната църква „Св. Петка“, строена през 1596 г., не е останал и камък. Но филмът за нея с участието на проф. Асен Василиев, заснет през 1977 г., все още е във фонда на БНТ.
Друг интересен факт от тези възрожденски дни е филмът „Хора-реликви“ – в момента е изтеглен за прехвърляне в дигитален формат. През 1982 г. заснехме последните живи опълченци в Балканската война. Спомените им са запечатали военните събития. Тези хора ги няма вече. И тогава, но днес още повече, те са като реликви със своя дух, защото са осмислили живота си в трагизма на войните за обединението на България. Светът се променя, но съхранените образи, спомени, документи в един филм живеят като памет, която обогатява миналото и настоящето ни като народ и държава. Така съвсем естествено тази поредица от документални филми оформи облика на благоевградския център. Традицията беше достойно продължена с нови творчески търсения от Юлия Караджова, Валери Яков, Красимир Кушев, Румяна Ангелакова, Александър Караджов, Маргарита Полежанова, София Гълъбова и още много други имена на колеги.
– Спомена името на изкуствоведа Асен Василиев, на когото ТВЦ и ти лично посветихте творчески усилия, за да се извади името му от забравата. Кой всъщност е той и защо е важно да се напомня и говори за него?
– Интересът ми към проф. Асен Василиев се събуди най-напред от филмите за „Старобългарското и възрожденско изкуство по долините на Струма и Места“, които направихме с него. После създадохме филма за неговото творчество и живот „Отдаден на вечността“, който продължава да се излъчва по БНТ, а за неговата 120-годишнина заедно с дъщеря му Екатерина Василиева, дългогодишен приятел и колега от телевизията, издадохме неговите спомени в книгата „Живот от сенки и сияния“. Асен Василиев, роден в Кюстендил, но с корени от Македония, е здраво свързан с историята и културата на България. Разплитал е родословното дърво на иконописците Молерови от Банско, събирал е парче по парче историята на Тома Вишанин-Молера, вървял е по следите, оставени от Кольо Фичето, на майсторите Миленко и Алекси Рилец, градили Рилския манастир. Пръв Асен Василиев е открил и е скицирал на светлината на петромаксова лампа Казанлъшката гробница; стенописите на Ивановските скални църкви; резбите и иконите в Черепиш, Троян, Арбанаси. Поклонил се е заедно с Петър Динеков на Света гора, там, където е бил три пъти и очи в очи е срещал средновековното богатство на Зографския манастир. Едва ли има друг такъв познавач и историк на старото изкуство по българските земи.
– Какви други ценни изследвания за българските духовни старини от земите на днешна СР Македония е оставил проф. Асен Василиев?
– Заедно с фотографа Никола Божинов Асен Василиев е издал през 1942 г. малка книжка за резбования иконостас на църквата „Свети Спас“ в Скопие – едно уникално творение с изумителна техника и необятно въображение. Разказал е как щипяните и самоковците са издигали църквите си, как в тях някога блестели дванадесетте иконостасни икони на Станислав Доспевски. По негово време в Щип са били запазени няколко икони от 1810 г., създадени от дядо му Христо Димитров, основател на Самоковската художествена школа. От него научаваме и историята на прочутия резбарски род Филиповци, чието виртуозно длето е издълбало сложни и красиви резби в различни църкви и манастири в Македония, а след 1895 г. Филиповци се преместили да живеят във Варна и са продължили да работят в свободна България.
– Преди да постъпиш в ТВЦ – Благоевград, ти работеше в някогашния Комсомол, но не се вписаше в обичайните представи за ръководните кадри на тази организация, а винаги съм те възприемал като издигната, широко скроена личност. Какво си спомняш от онова време, искаш ли нещо да не се е случвало?
– За да хвърлим светлина върху това време, което ни беше отредено да изживеем, да си припомним контекста и на социалната среда, която ни влияеше. Запомнила съм от онези събития политическия театър на режисьора Коста Бандутов, който имаше смелостта да създаде нещо ново, нестандартно. Трябваше да поканим в мазето на Младежкия дом на импровизираната сцена сред публиката ръководството на партията, за да ни разрешат този спектакъл.
Едва по-късно разбрах от „Четири квартета“ на Томас Стърнс Елиът, в превод на Владимир Левчев, че колкото и да си мислим, че миналото е безсмислено, а бъдещето е безнадеждно, те заедно присъстват в настоящето. В крайна сметка нищо не е в застой, нито в движение, ако не го осмислим като действие. От тези години излязоха запомнящи се имена във фотографията – Кирил Пецев, Димитър Ерменков, в изобразителното изкуство Сашо Стоицов, Иван Милушев, актьорът Николай Кимчев, режисьорът Ставри Карамфилов. Въпреки всичко от онова време у мен остана жив вкусът към действието.
- Трябваше ли безславно да умре фестивалът за политически песни „Ален мак”?
- Когато работех в издателство „Просвета“, имах възможността да се запозная с книгата на Розмари Стателова „Седемте гряха на чалгата“ , излязла през 2003 г. Две години по-късно е преведена и на английски език. Затова ще цитирам дословно автора: „… живеем във време на неописуеми безобразия и пропадания, на които може да се отреагира само с чалга и кючеци… Тоест, действителността е тотално чалгизирана“. Книгата беше изчерпана и не знам дали нещо се е променило от тази констатация. Но да се надяваме, че идва едно младо поколение, което технологично общува с всичко в света и започва да налага свои критерии и стандарти към музиката.
- Благоевград и днес няма своя установен, голям фестивал, не можеше ли „Ален мак” да се продължи като музикален форум, който да отговаря на вкуса и потребностите на новото време?
- Точно поради съображението, което описах по-горе, не зная дали може отново да се възроди фестивалът „Ален мак“. Да се опитваш да поемаш грижата за някого другиго, като задоволяваш преднамерено неговата нужда от песни, е толкова опасно, колкото да избягваш отговорността към себе си. Казвам това от опит. През 2007 г. организирахме „Хонки-тонк“ в Благоевград с идеята за една нощ в заведенията да звучи всякаква музика. А феновете да се местят от концерт на концерт. От фестивала, направен по германски модел, въобще не се получи купонът нито с Берковската духова музика, нито с Иво Папазов или Цецо Елвиса, със Сафо, групата „Инфинитив” или „Тирамису” от Пловдив. Единствено в новооткрития пиано бар с Владимир Ампов-Графа беше претъпкано и хората се забавляваха до зори.
- Синът ти Краси Генов отдавна живее в САЩ. С какво се занимава, какво го задържа в тази страна?
- Синът ми Краси Генов има много успешна кариера в софтуерната индустрия, живее и работи от години във Вашингтон. Благодарение на него пътувам много често в САЩ, Европа и България. И двамата изпитваме живо любопитство към света, определяйки маршрутите, забележителностите и местата, които посетихме. Винаги се завръщам с много спомени и истории. Неговото хоби е фотографията, освен това той колекционира филмови камери. С неговите снимки и моите текстове от тези пътувания поддържам и свой сайт.
- Живееш в София, имаш ли по-трайни наблюдения от сегашното състояние на родния Благоевград?
- В Благоевград се чувствам в своя дом, в своя си свят. Може би защото тук съм изживяла най-щастливите си години. Или заради духа на мястото – улиците със старите липи, спокойните площади, красивите сгради и къщи, магазините, изнесени на тротоарите. Всичко тук ми напомня за детството, за уроците, които съм учила, за гимназията – бивша Солунска, с нейната история и духовна светлина. Като журналист някога съм се учила от Иванка Лалева. По повод откриването на Американския университет в Благоевград, а едновременно с това тук се провеждаше и Франкофонският фестивал, тя написа във вестник „Труд“ едно антрефиле на първа страница, че в Благоевград се чувства като ескимос, а моят репортаж от тези две събития в „Пиринско дело“ беше със заглавие „Благоевград се превърна в глобално село!“.
- Но това са стари наблюдения. Много жители, свързани трайно с града, се оплакват от чувствителния спад в икономиката, културата, социалния живот, все по-често се чуват мнения, че Благоевград се провинциализира…
- Не съм съгласна с теб, че „градът се провинциализира“. Като кръстопътно средище, тук винаги ще е оживено и забързано, а близостта с планините ще го прави хубаво, желано място за живеене, с дадености, които са голямо предимство за развитие и добро бъдеще.
– Как приключилата с активна трудова дейност Нели Цонева днес осмисля дните си?
– В свободното си време все още се занимавам с пилатес и йога. Опитвам се и сега да вникна в смисъла на всекидневния живот, да разбера какъв избор имам като жена, амбициозна и с интелект, да осмислям съществуването си, да преценявам кои са наистина важните неща за мен и които трудно могат да се опишат в една стандартна автобиография.
– Поддържаш ли старите си приятелства в родния град?
– Разбира се, че поддържам връзките със старите си приятелства в родния град! Сега Фейсбук премахва границите, скъсява разстоянията и е невъзможно да се загубим в лабиринта на живота. Няма да споменавам имена на приятели, защото списъкът е дълъг и ще пропусна някои, а не бих желала никого да засегна. От сърце им желая преди всичко да са здрави и да бъдат щастливи!
Разговора води
ВЛАДО КАПЕРСКИ
Когато РТЦ прохождаше – с Божидар, Димитър Константинов, Тома Томов и Александър Караджов 
Нели поддържа физическата си и духовна форма с пилатес и йога 
Цонева на юбилейно тържество с първия директор на РТЦ – Благоевград Димитър Кехайов, техническия директор Страшимир Урдарски и режисьора Аргир Марчев
Портрет на Асен Василиев пред Хрельовата кула в Рилския манастир 
Нели Цонева с колежки в служба „Информационно обслужване” в БНТ – София
