Досега не знаех истинското му име, защото всички го наричат Вуйчо Ваньо. А то е Иван Петров Таушански. Парамонът му няма нищо общо с драмата на Чехов. Измислила го е малката Краси, дъщерята на Роза Хаджииванова, на приятелска среща със Сашка и Георги Ковачеви. На тяхната приятелка Любка Борисова Краси казвала „леля Буба”, а на Иван, който я забавлявал тогава – „вуйчо Ваньо”. Било е в края на 70-те години на миналия век и до днес този прякор се е наложил в общественото пространство, а и на Иван му харесва. Но именно заради пиесата на Чехов „Вуйчо Ваньо” се превръща в знаково име за Благоевград.
Роден е на 7 май 1957 година в Благоевград. За родословието си не желае да говори, защото за него минало и бъдеще се концентрират в настоящето, което е най-важно в живота на човека. През 1976 година е завършил Строителния техникум в града, специалност „Архитектура и строителство”. Две години е трудовак в ГУСВ. След това работи като фотограф и момче за всичко, което снима и прави макети в Проектантска организация – по времето на арх. Захари Донев до промените през 1989 година. Работи към фотото на площад „Македония”, а днес е само на свободна практика. Радва се, че все още го търсят. Така е, смята той, защото това, което прави, му харесва и му доставя удоволствие. А най-важното за него е, че освен качеството хората много държат на дадената дума и на точността му. Вуйчо Ваньо е железен, той е на мястото на събитието винаги по-рано и хората знаят, че могат да разчитат на него. Много е изпълнителен, когато поеме ангажимент. Държи на обещанието си. „Тази ми изрядност може би ми е направила добро име!”, казва той. Съобразява се с ритуала, с изискванията на ситуацията и добавя: „Снимам всичко – от биберона до некролога”.
Него човек може да го срещне на всички културни събития в града и на семейни тържества, където често го канят да снима, защото му се носи славата, че може да запечата в кадър неповторими мигове от събитието. Смята, че друго не може да прави, освен да снима, но досега не е направил изложба, защото не го влече суетата към подобни изяви и получаване на награди. Приема се за скромен човек. И ми цитира Лао Дзъ: „Мъдрият не иска да бъде ценен като нефрит, нито подминаван като камък”.
Често публикува в своя профил във Фейсбук снимки на известни актьори от нашето минало, като подбира кадри от знакови филми. Когато се сети за някой филм, намира го в интернет и заснема кадри с телефона. Казва, че го прави, защото като малък е искал да става кинокритик. С времето тази мечта е изместена от фотографията.
В махалата веднъж взел фотоапарата на друго дете и направил на групата няколко снимки. Станало му интересно. Но тогава лентите се проявяваха и любопитството към това, което е запечатано на кадъра, нараства. В Проектантска организация му купили „Зенит” и проявявал снимките в една малка лаборатория. След това си направил вкъщи фотографско ателие, което ползва до днес.
За свои учители във фотографията смята Лукино Висконти, Федерико Фелини, Микеланджело Антониони. От тях се е учил на кадриране и на неистова работа. В основата е италианският неореализъм в киното. Тези учители му дават импулса да бъде добър в това, което прави. Той снима много кадри, за да избере след това най-доброто. Навремето е правил над 5000 кадъра. Винаги е имал дълга оптика и се опитва скрито да улови най-естествените ситуации от събитието. Дебне, защото този, когото снима, не трябва да знае, че го снимат. Тогава е естествен, а когато забележи вперения в него обектив, веднага се задейства суетата, свързана с прическата, с мигането, с овлажняването на устните… и мигът вече е отлетял. Сам си монтира фотоалбумите от дадено събитие и в началото винаги е подарявал на клиентите си по 100 снимки. Става дума за сватби, кръщенета, юбилеи и други семейни празници.
Известен е като човека с колелото, който всеки ден ходи до парк Бачиново. Отива да си напълни вода от чешмата и не пропуска да заснеме кадри от природата. Скоро е пуснал черно-бели снимки от езерото с лебедите и специалистите художници са му казали, че са сполучливи. Той уважава тяхното мнение като на творци, които е поставил на високо ниво, и приема себе си за занаятчия.
„Снимам това, което виждам, и понякога се получава”, казва Вуйчо Ваньо. „Да уловиш мига е трудна работа. Не всеки път мога да го фиксирам. За да си добър фотограф, трябва да разбираш и от рисуване, и от архитектура, от мода, от дизайн, от всичко, просто да си по-широкоскроен, за да можеш да усетиш мига с един поглед”.
Преди години е бил добър познавач на зодиите, изчел почти всичко за тях. В заведение се е хващал на бас, че еди-коя си дама от съседната маса е еди-коя си зодия. Казвал на сервитьора – тази до прозореца е Водолей, срещу нея седи дама от зодията Везни. Сервитьорът се извинявал, питал и Вуйчо Ваньо се оказвал прав.Тогава се е чувствал доволен, защото интуицията му е била правилна. Дълги години е изследвал зодиите, които за него не са написани на шега, и дълго време е практикувал тези си знания. Според него „когато наблюдаваш един човек, той се издава с езика на тялото, с жестове, мимики, сам ти подсказва какъв човек е. Трябва да имаш сетива, за да го усетиш и видиш. Много известни актриси забраняват да бъдат снимани от всяка гледна точка. Например София Лорен е позволявала да се снима само левият й профил, Брижит Бардо е имала други претенции и т.н. Режисьорите и операторите са се съобразявали с тези изисквания. Така е и с хората, като го позагледаш, сприхав ли е, не е ли, самодоволен ли е, със самочувствие ли е, хората си личат”.
За себе си казва, че е зодия Телец, но не отговаря на нейните характеристики. Има и изключения от правилата. Не е чревоугодник, не е суетен, не е меркантилен, както са описани хората в тази зодия. По-скоро се добрижава до асцендента си, който за него е Водолей. Те са по-темпераментни и в историята на изкуството тази зодия преобладава сред известните личности. Въздушните зодии според него са много интересни.
Питам го защо е избрал колелето за свое постоянно превозно средство. Казва, че е имал кола, която дълги години му е служила, но сега е по-мобилен с колелото, което приема за другарче, и смята себе си за екологичен човек. Има си потребителска кошница, която е монтирал на колелото, и с него ходи и на пазар. Обстоятелствата в работата му изискват бързо придвижване и понякога се оказва по-бърз от таксито.
Често публикува известни мисли на любими негови писатели. Но не чете напоследък просто защото се чувства обременен с грижите за 88-годишната си майка Вера Борисова, която от десет години е оперирана от стомашно-чревни проблеми и той изцяло се грижи за прехраната и за здравословното й състояние. Готви й варени ястия, но и те й втръсват, споделя той. „По-трудно е да гледаш стар човек, отколкото дете и куче. Освен това майка ми е зодия Дева, те са малко параноици. Тодор Живков беше такъв”.
Вуйчо Ваньо сега определя себе си като снабдител, готвач, мияч, перач, чистач… Тези задължения според него са неизменна част от уроците на живота. Трябва да се преживеят. До този момент не е знаел какво нещо е да си домакиня и колко тежко бреме е това. „Ти се самоубиваш, като влезеш в кухнята. Остави разходите за продукти и ток, ами да го измиеш, да сготвиш… задълженията край нямат, но пък това малко ме кали. Ако човек тръгне да полита, си казва – успокой се бе, човече, има и други дребни неща, които те приковават да си тук и сега”.
Да четеш днес Достоевски и Толстой счита за бреме. Предпочита кратките есеистични форми. Скоро беше публикувал в своя профил една мисъл на Анди Уорхол: „Творец е онзи, който произвежда неща, от които хората нямат нужда, но по някаква причина си мисли, че е добра идея да им ги предложи”.
Канен е бил като фотограф да отразява събитията в Американския университет в началото на неговото откриване, когато за връзките с обществеността там е отговаряла журналистката Зорка Бояджиева. И е търсен до момента, когато в университета се открива специалността „Фотография”. Търсили са го да прави кадри на театрални постановки, като се е съобразявал с изискванията на режисьорите. Спомня си талантливи актьори като Николай Кимчев, Илия Недялков, когото смята за голям актьор, бохем и достолепен мъж, и много други. Ценни хора е срещал и с тях има незабравими спомени.
Превръща се в неофициален фотограф на всички изложби в Благоевград. За това важна роля имат приятелството и роднинските му отношения с Георги Ковачев и с Иван Милушев. Жоро му е втори братовчед по майчина линия, а Иван – първи братовчед по бащина линия. От малки са заедно и до днес приятелството с тях му е много скъпо. Много му липсва Георги Ковачев, който за него е великолепен художник. Заедно са били във веселбите, споделяли са красиви мигове. Не афишира това, че по стечение на обстоятелствата са роднини, просто са били добри приятели. Сега контактува по-често с Иван Милушев и с Христо Шапкаров. С останалите се среща по време на изложби, но всеки вече е поел по своята нелека пътечка, просто животът се промени до неузнаваемост. Смята, че „да се обречеш на изкуството е тежка карма, съдба, орис. Дето се вика, трябва много огън, но на Горското няма да им стигнат дървата за мене. Съзнавам, че няма да мога да се справя. Нямам талант, нямам вътък, нямам енергия, защото това е голяма отговорност”.
Иначе обича пъстрата и по-светла живопис. Като влезе в галерията, да има светлина, да не е мрачно, защото изкуството само по себе си е порив, възход. Фотографията е уловен миг, животът също е миг, трябва да се изживее, по възможност по-красиво и достойно.
Неговият избор е да живее сам, без женска половинка до себе си. Така му харесва. Просто не може дълго време да живее с един човек. Така е устроен, не се е отказал от удоволствията в живота, но счита себе си за своеобразен аскет. „Понеже ме попита защо не съм се оженил, един от отговорите е, че съм много мързелив. Приятелят ми Шапи се фука, че е по-мързелив от мене, но не може да ме бие! Привидно имам енергичност, дейност, но иначе съм ужасен канап. Нямам драми и други причини. Много ми е хубаво така! Но когато се отнася до прехраната ми, и дума не може да става за мързел”, признава Вуйчо Ваньо.
Похвали ми се, че е единственият човек, който не е напускал България. Така отговори на въпроса ми къде е пътувал по света и какво е видял. Никога не е прекрачвал българската граница, няма любопитство да пътува, защото визуално е навсякъде. „Сега е още по-лесно. Отваряш компютъра или телефона – и си в Ню Йорк!”. Дори когато е имал възможност да пътува в чужбина, се е отказвал, просто не го влече да посещава чужди дестинации. Казва ми: „Ако отида в Сингапур, какво ще правя там – не познавам никого, сменям леглото, стаята си, това е философия според мен – да не ти е интересен животът на друго място. Може би защото имам сетива да си представям какво бих могъл да видя там. И никога не съм имал достатъчно пари, да ги метна за пътешествие, както някои ги меткат всяка вечер в казино.Аз ги давам за бита и гледам да живея по-практично”.
„Обичам да седна на тихо местенце, да изпия 50 грама мисли, както е казвал Хемингуей, и това го правя, когато имам възможност”. Спомня си за романа му „Острови на течението”, за повестта „Снеговете на Килиманджаро” и за желанието му да ходи да работи в кръчмата. Самият Вуйчо Ваньо е усещал спецефичната атмосфера в кръчмата, която те кара да си събереш мислите и да се самовглъбиш, и даже да замечтаеш. За Телците казват, че са бохеми и за това според него са познали. „Бохемството не означава да се напиеш, а във възможността да се самовглъбиш, да си прекараш добре, без да търсиш помощта на компанията. Просто да си господар на себе си като мислене и поведение”.
Скоро беше публикувал във Фейсбук една мисъл на Анук Еме: „Толкова по-хубаво е да копнееш за нещо, отколкото да го притежаваш. Моментът на копнеж, когато знаеш, че нещо предстои да се случи – това е най-вълнуващото”.
Иначе днес го радват слънцето, светлината, обикновените неща, които радват всеки човек в ежедневието, и всичко, което очите му попиват. Вещите не го радват, гледа техниката му да е изправна, за да може да работи. Но всички снимки, които качва във Фейсбук, са правени от телефона, който технологично нарича джобен инжектопляктор. Навремето като деца така се шегували за ролковия магнетофон „Грундиг”.
Казва, че може да прозвучи банално, но за него най-добрата музика е тишината. Приел е тази максима от шумните семейни тържества, на които е присъствал като фотограф. Иначе за него музиката е „Beatles” – велики за всички времена. Обича да работи нощно време, защото след напрегнатия ден на събитието тогава може да види дали не е изпуснал важен момент. Навремето е проявявал материала до 5 сутринта. Сега е по-лесно и когато монтира фотоалбумите си, за фон обича да слуша класическа музика. Успокоява го, дава му интелектуална мощ, като чуе нещо съвършено. „Да слушаш Шопен – болен човек, пък каква красива музика е написал. Или Моцарт – Бог пееше чрез този малък човек на целия свят. Гениални, но с трагична участ”.
И понеже говорихме за самовглъбение и концентрация, той каза, че често го прави, наблюдавайки се как ще излезе от заведението, как ще се прибере, внимава да не стане беля, защото няма кой да се грижи за него. Не е лекомислен като характер и нрав. Даже приема себе си за прагматичен и пресметлив. Обмисля всичко. На поговорката „Три пъти мери, един път режи” той казва, че мери девет пъти. Не може да рискува, защото: „Светът се промени много. Става все по-трудно да си изкарваш хляба. За да се храниш, трябва да се бориш срещу другия, оттам идва и толкова много насилие”. Цитира мисъл на актьора Омар Шариф, която също беше споделил във Фейсбук с кадър от филм със София Лорен.
Мечтата да стане кинокритик от детството сега му помага да напомня във Фейсбук за себе си, че го има, че продължава да снима и да се радва на живота такъв, какъвто го е приел и какъвто му харесва.
Юлия Караджова
