* Усмивката е най-евтината и най-скъпата монета, но зависи от коя страна ще я погледнеш * Рисувам – това е ключът, който затваря вратата на болката * Ако не работех, щях да съм като всички останали пенсионери с 250 лв. пенсия – „щастлив” с малко и „доволен” с нищо *
Иван Сухаров е на 74 години, зъботехник от Благоевград. Въпреки че от 5 години е прикован на инвалидната си количка, продължава да се бори с болестта и духът му да не се предава пред ежедневните житейски несгоди. Какво му костват болките и пълното обездвижване на долните крайници знаят само той и семейството му. Но за това няма да говорим с него днес, а ще се опитаме заедно да погледнем на живота от неговата лична „камбанария“ – инвалидната количка, работната му маса на зъботехник и листовете със стотици нарисувани от него карикатури, които днес са основната част от „интериора“ на личния му свят. Иван Сухаров е роден през 1946 г. в гр. Петрич. През 1969 г. завършва Полувисшия медицински институт в София със специалност „Зъботехника“ и започва работа като зъботехник в Благоевград. През 1989-1990 година, когато държавната зъботехническа поликлиника в Благоевград бе закрита, той решава да продължи като частен предприемач, тегли банков кредит, купува нужната му техника и консумативи и открива първата частна лаборатория за зъбно протезиране в Благоевградска област. Не е вярвал, че ще успее да привлече вниманието на най-добрите стоматолози, но скоро разбира, че авторитетите в областта на зъбното протезиране не са забравили неговите златни ръце на майстор, и първите поръчки за протези започват да идват именно от тях.
Когато преди десетина години обаче на житейския му хоризонт просветва надеждата за едно спокойно и безоблачно бъдеще на пенсионер, лекарите констатират дискови хернии на гръбначния стълб. Следват няколко тежки операции, но ефектът от тях се оказва нулев и само след 3-4 години Иван е принуден да седне завинаги в инвалидната количка и от нея да гледа и размишлява за света около него.
– Според лекарите лумбално-поясната херния на гръбначния стълб не би трябвало да ти пречи да ходиш – ако не навън, то поне вкъщи. Какво толкова се е объркало преди десетина години, че остана завинаги в инвалидния стол, без да може да направиш сам дори и една крачка?
– Вдигнах тежест, която не биваше да вдигам, и случката се случи. Поясната ми херния попадна в гръбначно-мозъчния канал и причини притискане на гръбначния мозък, което, от своя страна, доведе първо до острите болки, а след това и до пълната парализа на краката ми. Завинаги!
– Как изглежда светът за човек като тебе, който отдавна е престанал да мечтае и е принуден да живее затворен като птица в клетка, макар и с много екстри?
– Като „компенсация“ за неподвижните ми крака Господ ми е дал очи и уши, чрез които да „пътувам“ из виртуалния свят – слушам радио, гледам телевизия и се запознавам с различни хора, включително и такива като мен.
– Кое е нещото, което те „разсейва“ или ти дава глътка време, за да не мислиш постоянно за болката и дискомфорта, който тя ти създава?
– Работата ми като зъботехник и рисуването. А от две години внучката ми Натали, която е голяма сладурана.
– Този тип „пътуване“ ли е нещото, което да ти дава шанс да забравиш физическата болка и да те направи щастлив, дори и за час, за ден или седмица?
– Не! Ключът, който затваря вратата на болката, е рисуването на карикатури.
– Колко карикатури си нарисувал досега?
– Изобщо нямам представа – може да са 300, може и да са двойно повече.
– Коя тема или сюжет ти допада най-много?
– Простичкият делник на живота около мен. Опитвам се всяка карикатура да притежава по-универсален език, да е по-разбираема, но явно не всеки може да разбере посланието, което моите творби носят, защото хората имат различни способности за възприятие. Някои веднага „вдяват“ за идеята ми, на други обаче им трябва повече време да „преведат“ на разбираем за тях език нарисуваното.
– Прави ми впечатление, че нямаш нито една цветна карикатура. На какво се дължи това?
– На убеждението ми, че цветът не е най-важното нещо в този жанр, а идеята. Аз съм виждал много черно-бели снимки, които са десет, двайсет и повече пъти по-въздействащи от много цветни такива.
– Случвало ли се е да те питат какво всъщност искаш да кажеш с някоя карикатура и ти да започнеш да обясняваш?
– Много пъти! И винаги обяснявам с нежелание, защото тръгне ли художникът да обяснява идеята или посланието, значи или не си е свършил добре работата, или зрителят не е попаднал на правилното място.
– Има ли начин човек да се научи да разбира по-добре карикатурите?
– Има, разбира се! Просто трябва да натрупа опит, който да му даде възможност за свой прочит на видяното в карикатурата.
– Оръжие ли е карикатурата?
– Мнозина вярват, че е така, но след като карикатурите на такива авторитети като Александър Божинов, Райко Алексиев, Илия Бешков, Борис Димовски и Чавдар Николов, и епиграмите-притчи на Радой Ралин не можаха да накарат кервана да спре, да се поогледа и поослуша, аз загубих вяра в нейната безспорна обществена сила.
– Имат ли карикатуристите днес забранени теми?
– За разлика отпреди 35-40 години, когато за политическа карикатура у нас човек не можеше дори и да си помисли, днес нещата са съвсем различни, но това не значи, че политическата карикатура е променила нещо у нас. Просто „кучетата“ си лаят, но керванът си върви през пустинята – и толкоз.
– Колко според тебе е периодът на живот на твоите карикатури?
– С конкретни цифри не мога да ти отговоря, но разликата между „гражданската“ тема, която ме интересува, и политическата например е в срока им на живот. Аз рисувам това, което се надявам, че ще бъде разбираемо за хората и утре.
– Има ли опасност карикатурата да изчезне като жанр?
– Въпреки че тя постоянно мимикрира и се нагажда към обществената температура на времето, не вярвам, че това може да стане.
– Какво ти дава рисуването?
– Възможност да забравя за болката в краката, както и да проверя дали нещо е останало от чувството ми за хумор.
– През изминалите години много неща се изприказваха за хората с увреждания и все още много прахоляк се вдигна по тази тема. Виждаш ли обаче някаква реална промяна в политиката на държавата към инвалидите?
– Държавата не е нито Господ, нито илюзиониста Астор, за да очаквам от нейна страна някакви чудеса. За мен е важно, че сам се справям с ежедневните трудности в живота ми като човек, прикован на инвалидния стол.
– Ако не беше зъботехник и доскоро не поработваше като пенсионер, как щеше да преживяваш с пенсията ти от 250 лева за 50 години работа?
– Щях да бъда като стотиците хиляди български пенсионери – „щастлив“ с малко и „доволен“ с нищо.
– От десет години си пенсионер и работиш в частния бизнес. Какво е усещането да си си сам началник?
– Аз и преди „демокрацията“ си бях сам началник. Разликата е, че тогава постоянно ме наказваха за отказа ми да ходя на манифестация например или да слушам тъпите беседи по марксизъм-ленинизъм на лекторите от дружество „Георги Кирков“.
– Какво ще стане, когато един ден зарежеш занаята и започнеш да си гледаш спокойно живота?
– Това няма как да стане, освен ако мускулчето, намиращо се под гръдната кост, изведнъж не „изпуши“, докато съм на работната си маса. А колкото до препоръката ти да си гледам живота, аз и сега си го гледам, но физическите болки не ми дават възможност да му се радвам.
– Според една съвсем актуална статистика в България едва 10% от хората с увреждания работят, за да си докарат допълнителен доход извън пенсията. Виждаш ли начин това съотношение да се промени поне малко и как може да стане?
– Преди да ти отговоря, да уточним цифрите. От хората със 100% загуба на трудоспособност работят не повече от 1-2 процента. А сред тези, които са едновременно и пенсионери като мене, такива изобщо няма.
– У нас още не е забравена идеята на част от управляващите ТЕЛК и НЕЛК да бъдат закрити и единствено само Националният осигурителен институт да решава в зависимост от социалния му статус кой каква инвалидна пенсия да получава. Добра или лоша е тази идея?
– Много шантава ми изглежда. Ако това стане, ще бъде нещо като изстрел от упор срещу хората с увреждания, които се опитват да си докарат някой лев към пенсията.
– Искал ли си някога като инвалид да се ползваш от каквато и да е привилегия за хора с увреждания?
– Никога. Но има хитреци, които го правят. Талоните за безплатно паркиране са един от примерите, които показват, че системата ни за социални грижи има нужда от хирургично лечение, а не от „хапчетата“. В момента тя е нещо като обърната пирамида, която съществува, за да я има нея – Системата.
– Ако имаше възможност да зададеш въпрос на социалния министър, какво би го попитал?
– След като вече 14 години сме в ЕС, струва ли си да продължаваме да се напъваме и да „откриваме“ отново и отново топлата вода и колелото, вместо да вземем най-доброто от социалните системи на другите страни в общността и да го приложим и у нас?
- Според тебе има ли смисъл да търсим вината за собствените ни несполуки другаде и почти никога в себе си?
- Никакъв смисъл няма. Това е пълна загуба на време.- За твоята 75-а годишнина планираш да направиш поредната юбилейна изложба с карикатури. Виждаш ли някаква полза от това начинание?
- Аз не целя изложбите, които съм правил и които смятам да направя, да ми донесат някаква материална полза. За мен авторската изложба по-скоро е повод да проверя доколко все още мога да се шегувам и със себе си, макар и да съм в това безпомощно физическо състояние.
- Мислил ли си какво ще бъде посланието на тази предстояща изложба?
- Мислих дълго и по този въпрос. Посланието ще бъде, че в живота е важното човек да може да се изправя след всяко падане и да намира сили да се усмихва дори и над себе си. Както се опитвам да го правя от няколко години.
- Я да те питам, за тебе какво всъщност е усмивката?
- Най-евтината и най-скъпата „монета“, но зависи от коя страна ще я погледнеш.
- Коя е най-голямата ти емоция или най-вълнуващото ти преживяване, които си изпитвал в живота си?
- Раждането на децата ми, а преди две години и на първата ми внучка.
– Какво е за тебе отчаянието?
– Липса на надежда или вяра в себе си, безсилие, загуба на житейски хоризонт, чувство за безпомощност. Благодарен съм на съдбата си, че винаги ме е разминавала с него.
-В твоето физическо състояние изпадал ли си в такъв душевен вакуум?
– Определено не. Въпреки че с тези два напълно неподвижни крака физически дори не съм и половин човек, аз си мисля, че имам дух за сто и един.
– Как гледаш на хората, които обичат да рискуват?
– Възхищавам им се. Съпругата ми Елена е точно такъв човек. За разлика от нея, аз си оставам пълна „консерва“.
– Опитвал ли си да се промениш?
– На моята възраст е наивно човек да вярва, че може да промени нещо в себе си. Пък и защо да се променям, след като зная, че в живота няма хора, които имат или могат всичко.
– Останаха ли ти приятели, на които продължаваш да вярваш, както вярваш на себе си?
– Колкото повече стават годините ми, толкова повече оредяват приятелите. Ако тръгна да ги броя, ще са по-малко от броя на пръстите на едната ми ръка.
– През всичките тези години колко пъти си се лъгал в преценката за хората около тебе?
– Рядко. – А в преценката за себе си?
– Често. И то заради вродената ми наивност. С възрастта обаче нещата лека-полека си идват на място.
– Прошката на кой човек си остава и днес най-ценна за тебе лично?
– На жена ми, защото тя е човекът, който ме познава най-добре от всички.Малките по дух хораникога не са настроени да простят. Прощават само силните.
– Кое е онова нещо, което може да те извади днес от физическо или душевно равновесие – раздялата с близък човек, предателството, лъжата, загубата на стар приятел…?
– Най-вече раздялата завинаги с близък човек.
– Можеш ли в едно-единствено изречение да си направиш точен словесен автопортрет?
– Наивен като децата.
– Знае ли Иван Сухаров „ключа”, който може да отключи душевната врата на човека?
– Универсален ключ няма, но доверието, добрата дума или навреме подадената ръка за помощ също вършат чудесна работа. Зная го от личен опит.
– Сентенцията „няма ненаказано добро” се приписва на древен мъдрец, цитиран в Талмуда – универсалната юдейска енциклопедия. Трябва ли да правим добро?
– Безспорно, но без да очакваме за всяко добро нещо, което сме направили, да ни целуват ръка или да ни славословят.
– Гледам, подготвил си за читателите ни няколко карикатури.
– Съвсем пресни са. Хуморът в тях е интелигентен, но аз вярвам, че на неговото ниво ще бъдат и читателите на вестника.
Интервю на Георги БУЗОВ
