Ако за ден стане министър на образованието, тя е категорична, че първо ще увеличи заплатите на учителите, при това драстично, за да избягат педагозите от стигмата на старата българска песничка със съвет към момата: „Да не вземеш даскалчето, та да те лашка от село на село и да те лаят кучинята“, после ще забрани на родителите да се държат лошо с учителите, ще задължи абсолютно всички ученици да ходят с униформа, за да избегне разделението между децата, и ще наложи драстични изисквания към дисциплината на учениците.
Ако за ден стане министър, обаче не знае какви заповеди ще издаде – има толкова много неща за оправяне в страната ни, че човек не знае откъде да почне.
Това казва пенсионираната учителка по математика Вера Начева, която преди седмица навърши 80 г. Посрещнала юбилея си сама, като преди това инструктирала двете дъщери – едната в Америка, другата в Пловдив, да не й пращат нито пари, нито подаръци, защото тя е добре и всичко си има. На този ден си разчупила нормалната ежедневна програма само с посещение на църквата във „Вароша”, където се помолила – главно за тяхно здраве, както и здравето на внуците и правнуците.
Вера ни посреща в просторния си апартамент в центъра на Благоевград, където живее сама. Това е жилище, в което посетителите се събуват, холната гарнитура е постлана с бели ресначи, секцията е пълна с книги, чаши и рамкирани снимки на най-близките й същества, а върху масичката има натрупани няколко албума със снимки и вестникарски изрезки, събрали целия й живот на едно място.
Като всеки пенсионер, Вера може да разказва биографията си с часове. Често започва една тема, прехвърля се на друга, потвърждава спомена с някоя от стотиците снимки на масичката… Разказва увлекателно, сякаш е още пред черната дъска.
Родена е в кюстендилското с. Раково, което навремето имало стотици жители, а днес са останали само 4-ма. Завършила дупнишкия Учителски институт и там се запознала с любовта на живота си – Александър Начев. Била само на 19 г., когато той я довел в Благоевград, за да я представи на родителите си. Самите те били 25 години емигранти в бивша Югославия и се прибрали в България, когато синът им бил на 9 г. Бъдещите свекър и свекърва посрещнали бъдещата снаха с печено агне.
„Александър беше едно чедо в семейството и заедно с него и мен ме обгрижваха като родна дъщеря“, спомня си Вера, която още ги нарича „майка“ и „татко“.
Вера и Александър започват кариерата си като учители в санданското с. Лебница, което тогава било в Петричка околия. Той бил възпитател, а после и директор на училището, тя – учителка. Живеели в стая на училищното общежитие заедно с ученици от съседното село Богородица. След 2 г. се прибират в Благоевград и заедно започват работа в ІV ОУ. После решават, че един от тях трябва да завърши право, семейният съвет преценява, че ще е по-добре това да е той, и в резултат 35 г. Александър работи като съдия в Районен и Окръжен съд – Благоевград, а накрая – и като адвокат.
Когато преди 13 г. той я напуска завинаги, Вера преживява много трудно загубата му и все още, за каквото и да разказва, мислите й се връщат към него.
„В ІV училище преподавах математика, физика и пеене, а той – български език, френски и рисуване – връща се десетилетия назад в спомените си Начева. – Сашо беше толкова надарен – свиреше на акордеон, пееше и рисуваше, подготвяше всички лозунги, плакати за манифестациите. Аз пък там взех ІІ клас квалификация, после в ІІІ училище, където се преместих – и І клас”.
Въпреки че е пенсионерка вече от 25 години, Начева отлично си спомня каква била атмосферата по времето на нейните часове през социализма и в първите демократични години, които закачила като учителка. „Промяната стана бързо – децата спряха да учат, започнаха да закъсняват за час, да се бият с чанти, да подхвърлят цинизми на момичетата. И аз си изработих специален стереотип на поведение – започнах да влизам първа в класната стая и пишех на дъската решението на задачите от домашното. В резултат по-ученолюбивите деца започнаха да влизат при мен по-рано, за да видят дали правилно са си решили домашните, а другите, които не бяха успели да си напишат домашната рабога, влизаха по-рано, за да препишат набързо от дъската. Всички бяха заети и затова при мен винаги беше тихо. Дисциплината в часовете ми беше желязна. Държах се строго с тях, но и справедливо, освен това те усещаха, че изпитвам обич и уважение към тях, и гледаха да не ме разочароват. Случвало ми се е дете да излезе пред дъската и да се разплаче. Питам защо е разстроено, а то признава, че ако не изкара 6-ица, вкъщи ще го бият. Винаги в такива случаи отивах да говоря с родителите и им предлагах да купят 2 тетрадки – една за мен, една за детето, в които започвах да му записвам условията на 20 допълнителни задачи, които то трябваше да реши за седмица. Като ми донесеше тетрадката с отговорите, аз му давах другата с новите задачи – и така, докато не усетя, че детето вече става спокойно.
Но тогава и родителите бяха по-отговорни към децата си и вместо да бият лекарите и учителите, както сега, и да ги плашат със съд, предпочитаха на тях да се карат, за да ги направят хора. Сега всичко е обърнато с главата надолу“, споделя впечатленията си математичката.
След като се пенсионирала, тя започнала да дава частни уроци и твърди, че била много търсена. Обикновено тествала входящите знания на частните си ученици с елементарни задачи – като например да напишат едно и също число и цифра, да й посочат кой ъгъл е тъп и кой – остър, и т.н.
„Виждах, че с всяка изминала година отговорите им стават все по-зле. Постепенно към това се прибави и объркването с многото учебници, които нямаше откъде да купя, а трябваше да се моля на съответния директор да ми даде назаем един, но пък и то не ставаше въпрос само за един учебник по математика, а за няколко, защото всяко училище учеше по различен, започнах самата аз да се обърквам и затова реших да се откажа от частните уроци“, признава Вера.
Днес тя е пенсионерка на свободен режим – има достатъчно време, за да прави каквото й харесва. Като например всяка сутрин да ходи пеш до езерото в Бачиново – 9 км приблизително в двете посоки. Докато крачи заедно с най-добрата си приятелка, с която са неразделни от 20 г., се радват на спортуващите по алеята благоевградчани, на птичките, щъкащите домашни любимци, природата… За разлика от другите им връстници, не отмарят после на кафе, защото Вера така и не се научила да го пие, нито пък да пуши. Като се прибере, ако има нещо за пазаруване, отскача до кварталното магазинче, после сготвя нещо набързо и сяда да чете – препрочита собствената библиотека, взема назаем и от обществената. Понякога решава кръстословици. Като се съберат с комшийките на пейката зад блока, забранява разговори за политика, болести и пенсии. Сериали не гледа, от политика не се интересува, но пък редовно следи новините и се ядосва, както всички българи, на положението, в което са ни докарали управляващите. Гневи се, че милионерите в страната ни стават все повече, но успоредно с тях нараства и броят на хората, които се изхранват от кофите за смет. Душата я боляла, когато четяла за деца, станали жертва на дрога и сексуални престъпления. Страдала за запустялото българско село, включително и за родното й, в което не е стъпвала от 27 години, защото няма при кого да се върне. Още помни обаче как била само на 3 годинки, когато родителите й я натоварили с първата работа – провъзгласили я за пазач на домашните животни и се налагало по цял ден да пази кокошките от ястреби. Малко по-късно дошли ангажиментите на двора и на полето.
Вера има две дъщери, внуци и правнуци, но всички са много далеч от нея, затова забранява да я питаме за тях, за да не се разплаче. Особено й липсват тези, които са в Америка. Зетят заминал за там 7 години преди да се запознае с дъщеря й – избягал веднага след клетвата в казармата, като излъгал командващия, че отива за боровинки, влязъл в Гърция, предал се на тамошните власти и оттам заминал за САЩ, и по-точно в щата Калифорния. Върнал се след 7 г., запознал се с дъщеря й и след женитбата отвел и нея в Щатите. 12 г. работили със съпруга й при богато семейство, което ги избрало след кастинг, на който се явили 40 двойки, после зетят започнал да се занимава с настройки на фина техника и сега сам издържа семейството. За 13 г. си дошли само веднъж в България и Вера с болка признава, че те вече са категорично в графата на невъзвращенците. Самата тя 3 пъти ходила на гости при тях и днес е категорична, че никога не би останала да живее в Америка – заради езиковата бариера, различния начин на живот, липсата на познати. Болно й е, че внучетата не говорят добре български, и не пропуска случай да се скара на дъщерята и зетя за това.
Другата дъщеря е в Пловдив, там живее и внучката, от която вече има 2 правнучета, но и тях вижда рядко. Зет й бил прокурор, сега работи като адвокат, дъщерята също е юристка и му помага в кантората, и все са много заети, обяснява тя.
Често, когато чисто я налегне носталгията, Вера разгръща старите албуми и гледа снимките в тях. Още помни голяма част от имената на бившите си ученици и годината, в която е направено едно или друго фото. Отбелязала е с листчета в албумите снимките, които непременно трябва да покаже. На едната е с последния си випуск ученици в ІІІ ОУ, на другата – последната снимка, която направила със съпруга си през 2006 г., една година преди той да почине.
И отново се заравя в спомените, един от най-вълнуващите сред които е излизането й на сцената на Зала 1 в НДК. Поканила я на юбилейния си концерт нейната ученичка – известната народна певица Гуна Иванова. Гуна я качила на сцената, отрупала я с рози и обявила пред цялата публика, че следващата песен е посветена на любимата й учителка от Благоевград Вера Начева. „Цялата зала скочи и започна да ръкопляска, а аз не знаех на кой свят съм – и от притеснение, и от гордост”, признава бившата математичка и дискретно избърсва очите си.
ВАНЯ СИМЕОНОВА
В. Начева като млада учителка
Вера с последния си випуск ученици в ІІІ ОУ
Последната снимка, направена с любимия съпруг една година преди той да почине
Всички деца, внуци и правнуци на математичката са подредени чинно в рамки по лавиците на секцията в хола
