89-годишната благоевградчанка Венета Грозданова потърси от болничното легло репортер на „Струма“, за да опише здравната система през очите на пациент на преклонна възраст. Разказът й прерасна в драматична изповед за нейния живот. Възрастната жена е приета за лечение във вътрешно отделение на МБАЛ – Благоевград с белодробни проблеми година след като изкарала тежка короновирусна инфекция в края на пандемията.
„През месец май 2022 г. се разболях много лошо. Мислех си, че е настинка, но след като си направих тест, се оказа, че съм заразена с Ковид-19. Преди това бях имунизирана с две ваксини и една бустерна доза. Първоначално отказах да ходя в болница, но вечерта ми стана много зле и брат ми ме откара в спешното.
Приеха ме в болницата и започнаха да ме лекуват. Не можех да стана от леглото. Бях сама в стаята и една нощ ставам и падам на земята. Разцепих си главата. Искам да се добера до звънчето, но не мога, нямам сили да викам, а под мен локва кръв. Изпаднала съм в безсъзнание. Тогава ми се явиха двете ми дъщери, които загинаха при катастрофа преди 40 г., и ми казват: „Майко, ние много те обичаме. Добре че дойде да ни видиш“.
Като се свестих, си рекох, че още не ме искат при тях. Дойдоха медсестрите и ме превързаха. След 20 дни ме изписаха в много добро здраве. Тръгнах да излизам с приятелки на кафе. Но започнах да усещам, че ми се завива свят, като се обръщам да поглеждам за коли. Една приятелка ми препоръча да пия някакви хапчета, от които тя се чувствала добре. Изпрати по дъщеря си да ги пробвам. Преди да ги пия, реших да й се обадя по телефона, за да й благодаря, но ми казаха, че е починала. А два дни преди това бяхме заедно… разтреперих се от лошата вест.
Преди това бях на изследвания, които показаха, че имам висока кръвна захар. Притесних се, че може да имам диабет. Ендокриноложката д-р Маргарита Темелкова ми каза да повторя изследванията в друга лаборатория и те показаха, че нивото на кръвната захар е нормално. Успокоих се и по съвет на близка приятелка аптекарка започнах да пия куркума, джиндижифил, магнезий. Изпих няколко опаковки.
Но след време пак се почувствах зле и се наложи отново да постъпя в болницата. Приеха ме в неврологията. Но там имаше пациенти в тежко състояние – една беше вързана, друга викаше постоянно. Щях да откача. Три нощи не бях мигнала. Една сестра ми каза: „Ще кажеш на докторката да те прехвърли в друга стая”, а аз й рекох: „Ама аз не мога да я видя“. Тогава медсестрата я беше помолила и ме изместиха в друга стая, която беше без санитарен възел. Добре че беше д-р Кондев, който веднага ме прие във вътрешно отделение да ме лекува. Откакто са ме настанили, такова внимание ми се оказва, каквото досега не бях виждала. Искам хората да разберат, че има и доктори в Благоевград, които лекуват и се отнасят добре към пациентите“, казва Венета Грозданова.
Добавя, че е понесла най-тежките удари на съдбата, но все още намира сили да живее. От дете се борила с трудностите. Родителите й се разделили млади, създали други семейства. Тя била първо при баба си, но там имала кошмарно преживяване. Заживяла при второто семейство на баща си. Омъжила се за военен, който работил в поделението в Симитли. Тя била 10 г. начална учителка там и точно когато щяла да се премести в Благоевград, била изместена.
„Назначиха друга учителка от малцинствата с 3 деца, а мен ме елиминираха. Останах разочарована и напуснах, въпреки че от дете мечтаех да съм учителка. Започнах работа в „Обществено хранене“, като касиерка в закусвалня „Пирин“ /сегашното заведение „Рафи“/. След 2 месеца ме начетоха. Напуснах, защото не можех да приема, че съм „откраднала“ пари. Но директорът Ризов ме извика и ми предложи да ме назначи за управител на закусвалня „Пирин“. Съгласих се, но при положение, че аз ще си подбера касиерите. Така започнах отново работа, но след това ме преместиха в канцеларията като отговорник за павилиони, сладкарници и питейните заведения и там изкарах 20 г. След това моята шефка Соня Митева отиде в студентските общежития и мен ме изтегли при нея. Аз отговарях за барчетата и двата студентски стола, а след 5 г., през 1989 г., се пенсионирах”.
„Аз съм нещастна жена. Щастието си отиде със загубата на двете ми дъщери. Голямата беше студентка трета година медицина, а малката – първа година във ВИТИЗ. През 1982 г. пътуват с колата на приятеля на голямата дъщеря, но закъсват. Някаква друга кола с жена от Сапарева баня започва да ги тегли и след като излизат от тунела при Симитли, един голям тир ги помита. Те бяха петима човека. Трима си отиват за миг… Моите две дъщери и на един професор сина му загинаха. Аз ги чаках цяла нощ да се върнат. Съпругата на началника на полицията Кайчо Манов с него цяла нощ обикаляли около къщата и не могат да ми кажат. Други отишли на село Бело поле, където мъжът ми беше отишъл да вари ракия. Взели го и го закарали в моргата…“, спомня си за най-тежкия период в живота си Венета Грозданова.
Тръгнала по врачки и гледачки, казали й да ходи на калните бани в с. Марикостиново с надежда, че може да има дете. „100 инжекции си сложих в корема. Накрая отидох при един известен гинеколог в София, който ме прегледа и каза: „Много сте закъснели“. Много усилия положих да осиновя дете. Взех д-р Туджарова на квартира, която работеше в „Дом майка и дете“. Съпругът ми не се съгласи да вземем. Каза, че нищо не може да се сравни с дъщерите ни“, споделя Венета Грозданова.
20 г. след дъщерите им си отишъл и нейният съпруг. Питам я как намира сили да продължи след толкова страдания и изпитания.
„Всички ми се чудят как издържам. Защо не се пръсне това мое сърце?! Това, което ме държи, са моите приятелки. Те ме успокояват и разведряват”, признава Венета Грозданова и продължава да се усмихва въпреки житейските превратности.
БЕТИНА АПОСТОЛОВА
