Снежина Андреева е родена през 1978 година в Черниче, селото, което единствено в стра
ната е с признат статут на евросело след благоустрояването му. След начално образование, взето в местното училище, учи в СОУ „Кузман Шапкарев“ в Благоевград, в което записва и първите си официални изяви като певица. Завършва „Начална педагогика“ с френски и английски език в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград. Работила е като учител в областния център на Пиринско, а повече от 20 години е изпълнител на народни и естрадни песни. Има вече няколко албума, като първият е „Кога падна Пирина“.
– Снежина, песните победиха ли у теб учителката?
– Ами така се получи. Започнах професионалната си трудова реализация като учителка в Благоевград, където съм и учила, но това не бе за дълго време. Оказа се, че съдбата ми е отредила друго поприще, и то е не да уча деца, а да веселя и млади, и стари с песни.
– Кога разбра, че песните и музиката са смисълът на живота ти?
– Нямам точен спомен, но ми се струва, че времето отива към детските ми години. Гласът и обичта ми към пеенето са наследство най-вече от мама и тате, които можеха да пеят и не жалеха гласовете си по много поводи, а и без поводи. Те пък са ги наследили от родителите си и така се отива някъде дълбоко из годините. У дома по време на детството и юношеството ми се живееше доста весело, и то не само на празници, че и нещо като вечеринки се правеха често, имаше много песни, закачки, използваше се и една акустична китара и всичко това не бе и без мое участие. После пък дойдоха изяви в училищата, в които съм учила, като ме вписваха в програмите на училищни и други празници. След като завърших, започнах да записвам участия по време на събори, фестивали и други празненства из много селища от Петрич до София.
– Първите ти прояви из областта на народното пеене ли бяха?
– Народното пеене всъщност е коренът на всичко друго, което се ражда по многоразклонното музикално дърво. Естествено, че и за мен сътвореното от народа, това, което е веселило векове живота на хората, беше северната звезда в музикалното звездно небе. Но не бе за дълго. Като ученичка в Благоевград, като примамлива ябълка на Парис се оказа естрадната песен и започнах да излизам на сцената с песните на Лили Иванова, Росица Кирилова и други известни изпълнителки. Но и това увлечение се оказа до време и дали по родителския ген или други неведоми сили, но отново се върнах към фолклора, но в неговия по-облагороден дух. Така се стигна и до създаване на мои авторски песни. Много ми помогна и Магдалена Николова. Благодарна съм й много. Изявите ми се увеличаваха и имах щастието да видя в ръцете си и първия си музикален албум с песни, носещ заглавието „Кога падна на Пирина“.
– Как виждаш бъдещето си?
– Ако то зависи само от мен, то бих искала все песните да са светлината, която да осветява нататъшния ми житейски път.
– Като си се поотдалечила от народното пеене, не чувстваш ли дълг към него?
– Ама аз си го уважавам, но всеизвестно е, че народната песен стопанин няма, тя е за всички и всеки може да я запее и изпее. Народната песен може само да създаде възможност на изпълнителя да покаже, че има глас, но не и да му отреди път на творец. Другото си е авторска песен, която в някое друго Боже време също може да стане народна.
– Очакваш ли и с твои авторски това да се случи?
– Нямам нищо против. В изкуството е така, по-добре е сътвореното да надживее сътворителя си. С авторски песни изпълнителят може да каже на публиката си „Вижте ме, това мога, това съм аз“.
– Мислиш ли, че „това съм аз“ вече го вижда публиката в теб?
-Ами мисля си, че го постигам. Поне това подкрепя и фактът, че имам участия в конкурси и фестивали, търсена съм на всякакви сцени. Излизам и пея. Публиката разбира от песни и лесно е човек да разбере, че това, което пее, достига до ушите на тези, които слушат. Разбира се, че пея и народни песни, че то празненствата без тях не стават, но държа на авторските, на моите си песни, че с тях се опитвам да кажа на публиката „Вижте ме, това съм аз“, търся и отговора, че ме е видяла в мислите си „Вижте я, това е тя!“.
БОРИС САНДАНСКИ