Страхил Гювийски е един от най-добрите познавачи на Рила планина в района на Паничище над Сапарева баня. Работата му над 20 г. като експерт в НП „Рила“ и водач на групи го свързва силно емоционално с най- известния в световен мащаб дял на планината, в който са Седемте рилски езера. Страхил е на 72 г., а в очите му грее младежка страст като заговори за планината. Роден е в Сапарева баня, израства далеч от дома, но се връща след казармата. В годините на соца бил част от политическия елит в курортното градче. Родовият му корен води началото си от известния дърворезбар Коте Гювийски, оставил заедно с най-добрите майстори в началото на 19 век изящни резби в Рилския манастир и в още десетки църкви.
В годините като експерт в посетителския център на Паничище Страхил Гювийски се увлича да прави проучвания на топоними и легенди за Рила и изчита десетки томове научна литература в търсене на информация за историята на планината, за началото на туристическото движение в района, поставено от дупнишкия учител Никола Додов и за построяването на първата в България хижа „Скакавица“. Изследванията му раждат няколко статии, доклади, разкази и две книги.
– Страхиле, кога отиде в планината и какво те отведе там?
– Трудно ми е да кажа какво точно ме е отвело. Писателят Асен Христофоров говори за три типа туристи, които влизат в планината.
ЗА ЕДНИТЕ ТЯ Е ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО, „КРЕПОСТ“ ЗА ПРЕВЗЕМАНЕ И НАЙ- ВЕРОЯТНО В МЛАДОСТТА СИ И АЗ ТРЪГНАХ ПО ТАЗИ ПРИЧИНА КЪМ НЕЯ,
заради предизвикателството да изкачиш един или друг връх и да погледнеш света от най-високото. Бях към 27-28 годишен и често излизах да тичам на пистата на стадиона в Сапарева баня. Не съм бил професионален спортист, правех по 10-15 обиколки, но там тренираха по-млади момчета и момичета и аз се включвах през лятото в част от тренировките им в планината. Водени от треньора в неделните дни изкачвахме Паничище, езерата, спускахме се до Рилския манастир и се връщахме следобеда по същия маршрут обратно на стадиона.
– Това е доста сериозна подготовка за аматьор, участвал ли си в някакви състезания?
– До към 40-те ми години бях много активен и да, участвах в няколко маратона в България.
ВСЪЩНОСТ ИМАМ ПРОБЯГАНИ 10 МАРАТОНА, КАТО ЕДИН БЕШЕ ПОЛУМАРАТОН, А ПЪРВОТО МИ БЯГАНЕ БЕШЕ ПРЕЗ 1982 Г. ВЪВ ВАРНА.
Благодарение на добрата работа на треньорите от Дупница и Сапарева баня по онова време започна да се организира и маратон „Марек“, в който също съм участвал, но пак ще повторя, това ми беше хоби и никога не съм бил професионален спортист.
– А какво си работил?
– Много неща, бях строител, шофьор, после завърших висше образование в Академия за обществени науки (АОНСУ) и станах партиен работник. Тази академия вече не съществува, но тя готвеше кадри за ръководни партийни и държавни длъжности.
– Коя е най-високата длъжност, която си заемал в годините на соца?
– Известно време бях втори секретар в община Сапарева баня, което ме правеше третия по важност човек в администрацията. През 1986 г. напуснах и дойдох в Благоевград като преподавател в партийната школа и до закриването й работех там. Написах няколко статии в местния и национален печат и да, гордеех се, че добре си върша работата. Мисля, че
ЧОВЕК НЕ ТРЯБВА ДА СЕ СРАМУВА, ЧЕ Е БИЛ ЧАСТ ОТ ЕДНА НОМЕНКЛАТУРА ВЪВ ВРЕМЕ, В КОЕТО НЯМАШЕ ДРУГА АЛТЕРНАТИВА.
Независимо, че тогавашната ми работа обогати моя опит, от сегашната си позиция не смятам, че това е било най-добрата опитност, която бих искал да имам. Отдавна съм загърбил всякакви политически пристрастия, защото виждате какво става в българската политика и в парламента ни през последните десетилетия.
– Като някогашен преподавател в партийната школа как смяташ, дали причината за политическата криза у нас не е в липсата на теоретична и практическа подготовка на хората, които влизат в нея?
– Мисля, че преди липсата на знание стои моралът. Семейството и училището са ни изградили в някаква степен, но после наши основни възпитатели стават политиците и телевизорът. Те разтурят малкото, което семейството и училището са изградили у нас като устои и продължават да развращават българския народ.
ЧЕРКВАТА СМЯТАМ, ЧЕ ОЩЕ НЕ ДОСТАТЪЧНО СИЛНА, ЗА ДА НИ ДАДЕ НУЖНАТА ВЯРА, ДНЕШНОТО УЧИЛИЩНО ВЪЗПИТАНИЕ СЪЩО.
И накрая всички опити да тръгнем от социалното към личното ще бъдат обречени на провал. Обратният път е търсенето на съгласие и баланс и смятам, че той е по-добрият.
– Да се върнем към голямата ти страст, кога планината стана твой живот ?
– Периодът да меря и доказвам силите си с нея продължи 10-ина години. Постепенно започнах да забавям скоростта и все по-често да я съзерцавам и да й се радвам. Въпреки че продължих да минавам по-бързо от нормалните туристи по пътеките, започнах да отделям време да спирам и да се наслаждавам на гледките и величието й.
МНОГО ОБИЧАМ ВОДОПАДИТЕ В РИЛА, ТЕ СА МОИТЕ ЕНЕРГИЙНИ ГЕНЕРАТОРИ И СА МЕ ВДЪХНОВИЛИ ДА НАПИША 4 РАЗКАЗА.
Надявам един ден да напиша и книга за водопадите.
– Но как един лектор в партийната школа става гид в посетителския център на Паничище? Имал си „връзки“ и контакти, не си ли намери работа след промените през 1989 г., която да отговаря на компетенциите ти?
– След промените и закриването на Партийната школа до 1993 г. бях почти безработен. Обществото беше оглупяло, само скачаше и крещеше. Аз тъкмо почвах някъде работа, някой решаваше, че съм „червен“ и ме махаха. По това време бях „болен“ от гордост и не исках да моля за помощ, а и животът ме бе поставял в ситуации винаги сам да се справям с всичко. Днес смятам, че това е било голяма грешка
И КОГАТО ЧОВЕК НЯМА СИЛИ ЗА НЕЩО, ПО-ДОБРЕ ДА ПОЧУКА НА НЕЧИЯ ВРАТА И ДА ПОТЪРСИ ПОМОЩ,
защото в света има много добри хора, готови да ти дадат подкрепа. Но един ден, беше през 1993 или 1994 г., по радиото чух новина, че над Сапарева баня ще се изгражда екоцентър. Ударих с юмрук по близката маса и казах : „Това е мойта работа!“. И когато след 2 г. откриха посетителския центъркъм НП „Рила“, аз кандидатствах за назначение. Разбира се там нямаше работа за човек с моето образование и започнах като пазач и барман. Това място за мен се превърна в любимо, там съчетавах работа и хоби. Бяхме двама души, почивахме през седмицата, защото в събота и неделя основно излизат туристи в планината и с смея да твърдя, че с мойта колежка Албена Колибарска, която продължава да работи там и е своеобразен стълб, бяхме много дисциплинирани и изпълнихме този център със съдържание.
– Тогава ли започна да опознаваш рилските пътеки?
– Да, в почивните ми дни започнах да обикалям всяка пътека, и то не еднократно.
– Как покойната ти съпруга доц. Веска Гювийска, обичан ЮЗУ преподавател, която за жалост миналата година си отиде, как тя реагира на честото ти отсъствие от дома заради работата? Предполагам, че повечето време сте били разделени?
– Това се случваше не само с нас, повечето семейства след 1989 г. по социални причини се разделяха, единият отиваше зад граница или в друг град да работи. Ние се събирахме обикновено в почивните ми дни.
– Успя ли да запалиш и в нея любовта към планината?
– Случи се, макар за мен да бе неочаквано заради крехкото й здравословно състояние, свързано с тежка операция и трансплантация.
ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ БЕ ЗАРАДИ ДОБРОТО Й ВЪЗПИТАНИЕ И ИНТУИТИВНОТО Й УСЕЩАНЕ, ЧЕ МЯСТОТО НА ЖЕНАТА Е ДО МЪЖА.
Един ден тя реши да тръгне с мен и заедно сме прекосили Рила надлъж и нашир, поне 3 пъти сме били на връх Мусала. Първият преход бе до Седемте рилски езера, за нея се оказа доста тежък. Вечерта получи криза, нямаше лифт, нямаше спасители по онова време и добре, че един арабин ни даде аспирин, това я спаси. Но тя не се уплаши, на следващата година пое с мен по по-дълъг маршрут през езерата към Рилския манастир и дори си взе бялата рокля. Облече я преди манастира и празнична влезе в него. Наскоро в нейната библия видях записки за един от по-дългите ни преходи, за това как добре се е справила.
– Как от пазач стана лектор, а по-късно и водач?
-След 3 г. работа като пазач и барман обявиха конкурс за експерт, явих се и първият директор на НП „Рила“ Мими Праматарова не се побоя от биографията ми и ме назначи. В началото за самия парк имаше твърде малко информация, тъй като той беше нов като институция.
РЕШИХ ДА ПРАВЯ СВОИ ПРОУЧВАНИЯ, ЗА ДА ОБОГАТЯ ЛЕКЦИИТЕ, И ЛЮБОПИТСТВОТО МИ МЕ НАСОЧИ КЪМ ТОПОНИМИЯТА –
местните имена на реките, езерата, на върховете… А те са много любопитни. Беше ми интересно да се докосна до планината на друго равнище, да науча повече за нея и разказите ми пред групите, които идваха в посетителския център, ставаха все по-живи и любопитни. Беседите палеха хората по някакъв начин и имаше много въпроси. В средата на помещението, където изнасяхме лекциите, имаше един голям макет на Рила, обърнат с дела на езерата към входната врата. На него залепих етикетчета с имената на върховете и местностите и хората най-често питаха откъде идва името на връх Кабул, тъй като го свързваха със столицата на Афганистан, където по онова време Щатите и СССР мереха сили.
– Какво установиха проучванията ти?
– Трябваше да минат 8 г., в които събирах информация от различни източници, включително търсех легенди и митове, за да получа една сравнително пълна картина. Разбрах, че връх Кабул е бил специален за хората, които са живели в района в далечното минало. Оказа се, че преводът, който най-често се дава на думата кабул, е „съгласен съм“, съгласие, хармония.
ДЪНОВ, КОЙТО Е БИЛ ПОЗНАВАЧ НА ТОЗИ РАЙОН, ГОВОРИ ЗА ТОВА, ЧЕ ОКОЛО ЕЗЕРАТА ИМА ДВА „МЕКИ“, ОТ ЕНЕРГИЙНА ГЛЕДНА ТОЧКА, ВЪРХА КАБУЛ И ДАМГА.
За разлика например от острата енергия на Харамията, която не всеки може да издържи. Преданията разказват, че на връх Кабул прабългарите донесли шепа пръст при преселението им от изток и заселването им по тези земи, и това го прави свещен. Друга любопитна история е, че долината от другата страна на Седемте рилски езера, откъм хижа „Иван Вазов“, някога е носела името Пазар дере. Там овчарите са търгували стада и при постигане на договореност, са си стискали ръце, произнасяйки думата кабул, съгласен съм. Тази дума и днес се използва в арабския свят при търговски сделки и бракосъчетания. За името на връх Кабул също има интересни легенди. Обиколките, наблюденията ми, натрупаните впечатления и преживявания в този дял на Рила, и специално връх Кабул, ме провокираха за написването на книга за него и той продължава да ме дърпа като магнит нагоре. Миналата година един човек ми разказа една невероятна история. Дошъл си за ваканция в България и си взел книгата ми за Кабул, но тук нямал време и я прочел като се върнал в Англия, където работел.
СЛЕД ВТОРИЯ ПРОЧИТ ЗАПОЧНАЛ ДА СЪНУВА РИЛА, ВЪРХОВЕТЕ Й, ЕЗЕРАТА Й, ВЛЮБИЛ СЕ В ПЛАНИНАТА И ОСЪЗНАЛ, ЧЕ ПОВЕЧЕ НЕ МОЖЕ ДА Е ЕМИГРАНТ.
И сега е служител в НП „Рила“.
– Като експерт в посетителския център и гид вероятно си срещнал различни хора от цял свят, имаше ли сред тях известни? Разкажи някои любопитни случки.
– От едно пловдивско издателство веднъж ми доведоха един австриец, оказа се авторът на книги за прилагане на фините енергии в земеделието Райнер Крел. Лично съм изпробвал методите му при отглеждане на домати например и съм се убедил в ефективността им. Беше много любопитен, изнесох му беседата си „Митичните стопани на Рилските езера“, резултат от 4-г. проучвания на легендите за езерата, и му казах, че един ден искам да напиша книга. На раздяла той ми подари диск с авторски снимки на езерата, да ги ползвам в бъдещата си книга, което силно ме трогна. Друга вечер изкарах в компанията на американския писател Сал Ракели и преводачката му, той обичаше района на езерата. Водил съм Йоги Тан, малоазийският гуру, един от известните съвременни духовни учители. Той бе със спътницата си в живота и приятелски кръг, който ходи с него на остров Бали. Имал съм срещи с много интересни хора. Помня една група исландци, времето беше дъждовно, а всички искаха да се качим на езерата. Предната вечер им обясних, че заради мъглата нищо няма да видим, но те настояха и на другия ден тръгнахме. Когато стигнахме на една от любимите ми тераси срещу първото езеро ги помолих да се помолят да се открие „завесата“ и чудото се случи. За около 1-2 минути мъглата се вдигна, точно колкото да направят снимки, и после пак се „затвори“. Прибрахме се мокри, но доволни.
ПОСЛЕ РАЗБРАХ, ЧЕ В ТЕХНИЯ ПЕЧАТ ИМАЛО СТАТИЯ ЗА ПРЕЖИВЯНОТО, В КОЯТО МЕ БЯХА НАРЕКЛИ „МАГЬОСНИКЪТ ОТ РИЛА ПЛАНИНА“.
Още една група е оставила силен отпечатък в паметта ми преди 15-ина години, това бяха най-елитните американски студенти, наградени за високи резултати с обиколка по света. Бяха деца на писатели, на банкери, на известни в световен мащаб хора, които ми бяха поверени да ги водя в района на езерата и на Рилския манастир. Преживяването беше наистина неповторимо за мен.
– Бил ли си свидетел на демонстрация на неуважение към планината от туристи?
– О, почти във всяка по-масова група
ИМА СЛУЧАЙНИ ХОРА, ТЕ НЕ СЕ ПОДДАВАТ НА ДИСЦИПЛИНА И НЕ УВАЖАВАТ НИТО ПЛАНИНАТА, НИТО ВОДАЧА.
Толкова пъти съм предупреждавал да не се застава на ръба, а като че ли това ги кара да направят обратното и те изправят „на нокти“, карат те да трепериш за живота им. Тая грижа за хората накрая ме накара да се откажа от масовите групи и да започна да работя само с малки.
– Случвало ли се е да участваш в спасяването на хора в планината?
– Да, на първо място съпругата ми, която е получавала кризи от различно естество. Веднъж една жена получи слънчев удар, но слава Богу се възстанови бързо.
– Губил ли си се в планината?
– Три пъти ми се е случвало да губя пътеката към любимия ми връх Кабул, въпреки че го познавам твърде добре. Веднъж водех една група в мъгла, бях изгубил пътеката, но не казах на хората с мен, за да не ги уплаша.
НА САМИЯ ВРЪХ ОТНЯКЪДЕ ДОЙДЕ ЕДНО КУЧЕ, ЗАСТАНА ПРЕД НАС И ЗАПОЧНА ДА НИ ВОДИ.
Нищо не се виждаше на 5 метра и всякакви ориентири бяха изгубени, а то ни изведе на Отовишки връх, където мъглата се разреди, после продължи с нас към шестото езеро и там изчезна, „стопи се“, без дори да изчака да отворим раниците и да изразим с храна благодарността си.
ПЛАНИНАТА НИ УЧИ ДА БЪДЕМ БЛАГОДАРНИ.
Имаше години, когато на тръгване с група молех планината да ни допусне в себе си и да не се случва произшествие.
– Кое е най-красивото място в Рила?
– След пускането на лифта езерата вече не са сред местата за ценители. Моя е идеята за екопътека Овчарци, но тя ми показа, че хората дори по толкова къса пътека си оставят боклука. Затова започнах да не афиширам любимите си места около водопади и езера и съм си дал обещание да ги запазя за себе си. И все пак Кобилино бранище е малко по-трудно достъпно, но огрявано от слънцето от сутрин до вечер през лятото. Обесен камик също е едно очарователно място, макар пътя до него да не е чак толкова живописен. Планината лека-полека ни приучава как да се държим в нея, но е тъжно, че продължават в нея да попадат случайни туристи, които изхвърлят боклука си. Върховете понякога може да са по-трудни за изкачване, отколкото очакваме, но човек трупа своята опитност, намира своите пътеки и своите красиви места.
СМЯТАМ, ЧЕ ПЛАНИНАТА НИ Е ДАДЕНА, ЗА ДА УСЕТИМ ДРУГАТА, ВЪТРЕШНАТА НИ СВОБОДА.
- На какво те научи планината в личен план?
– ТЯ ПРОДЪЛЖАВА ДА МЕ УЧИ НА СМИРЕНИЕ,
но аз все още не съм го постигнал достатъчно. Явно все още се чувствам млад и искам да изследвам границите на възможностите си, дори на тази възраст.
– Какво трябва да оставим вкъщи, тръгвайки към планината?
– Лошите си мисли. Нищо в планината не бива да ни тревожи. В планината търсим и намираме спасение от неприятни преживявания, от напрежението в ежедневието. След само 2-3 дни в планината ставаме различни, по-светли същества.
– От какво има най -силна нужда днешното общество?
– От любов. Войните не са случайни,
ЧОВЕЧЕСТВОТО ИМА НУЖДА ОТ МНОГО ЛЮБОВ
между хората и към себе си.
Разговаря
ДИМИТРИНА АСЕНОВА
