Илияна Тошева (с псевдоним Илина Кирина) е родена 1954 г. във Варна. Завършва средно образование в Сандански, художествено образование в София (колеж), специалност аранжиране и реклама. Работи в областта на пространственото оформление и аранжирането на изложби, панаири и музеи с фирма „Арка” – София. Списъкът на музеите е дълъг: Национален исторически музей и Военноисторически музей в София; Военноморски музей и музей „Варненчик” във Варна; Исторически музей и музей на Димитър Пешев в Кюстендил; Археологически музей – Разград; Исторически музей – Русе; Раннохристиянска базилика в Пловдив; музеите в Панагюрище, Троян, Правец, Царево, Банско.
В град Сандански от 24 години преподава иконопис в Прицърковно училище „Св. цар Петър Български” към храм „Свети Георги” и води курс по иконопис към Първо основно училище „Климент Охридски”. Организира разнообразни детски пленери по рисуване съвместно с община Сандански. Участва в регионални и национални художествени изложби. Общи: София (1999), Сандански (2010-2020), Кюстендил (2017), Благоевград (2018, 2021, 2022); самостоятелни: Сандански (1992, 2000, 2019), Охрид, РСМ (1996), Чикаго, САЩ (2006), Благоевград (2022). Успоредно с рисуването тя пише приказки, кратки разкази и поезия. Участва и печели награди в национални конкурси. Публикува от години в алманах „Огнище” и в сайтовете „Нова социална поезия” и Лига за българските писатели в САЩ и чужбина. Автор е на 11 сценария, играни на сцена („Светилникът”, „Мироносци”, „Последните дни на Христос”, „Светите братя” др.). Издала е книгите: „Приказка за моя град” (2012), „Загадъчните тангрити. Приказки за българските владетели” (2015), стихосбирка „Горя” (2020), сборник разкази „Потайностите на метрото” (2022). Предстои отпечатването на сборника разкази „Бивали небивалици”.
– Илияна, формален повод за интервюто е самостоятелната ти изложба с нетрадиционна иконопис и живопис в Градската художествена галерия на Благоевград. Заглавието й е „Откровения”, с пояснение „в търсене на вечното”. Какво откриваш с нея на публиката?
– Извечното търсене – да откриеш себе си винаги те отвежда до вечното. Идваме на този свят чисти. Защото идваме от вечността. В стремежа си да добием познание, се въртим в един омагьосан кръг: Кой съм аз? Къде е Бог? Над мене или вътре в мене? Част ли съм от него? Бог ли е в мене, или аз съм в Него? И аз всъщност кой съм? Помъдрявайки с времето, стигаме до вечното откровение на Бог: „Аз съм Алфа и Омега, началото и краят. Аз съм този, който е, който е бил и който ще бъде – Вседържителят.” Тогава отново си чист като дете, идващо от вечността, защото си вечен.
– Имаш ли любими сюжети и теми в картините си? Икони на кои светци най-често рисуваш?
– Аз съм автор, който вечно търси нови теми, нови проекти, нови техники. Имаше периоди, в които рисувах портрети, в един друг период рисувах акварел на платно, тип монотипия. Разпръсквах свободно краски от акварел и търсех рисунък. Изключително забавно е. Спомням си като деца по същия начин се реехме из облаците, легнали по гръб в тревата, и търсехме изображения на хора, животни, ангели, замъци. Сътворявахме цели приказки. По онова време въображението ни се развихряше до безкрайност от книгите, разбира се.
Кои икони рисувам и на кои светии? Май никога не съм си задавала такъв въпрос, но като се замисля, малко са светиите, които не съм рисувала. И в изложбата има едни от най-почитаните светии от нашия народ, но не бива да очаквате да видите икони – самото съвършенство на иконографията, изографисани и педантично канонични. Рисувала съм всичко на ръка, без готови копирки, без пергели, тушовки и линии, с които си служат зографите на каноничните икони. Иконите са изрисувани върху кожа, както древните ерусалимии – така са наричали донасяните от Ерусалим икони. В началото, когато понечих да рисувам на кожа, се подвуомих да не би да опороча светия образ. Но някъде прочетох, че са рисувани и такива икони. Беше преди повече от 20 години. Бях поставила една такава икона в лятната ни къща в планината. Малко се отклонявам, но е важно заради това, което ме накара да продължа да рисувам на кожа. Една зима забелязах, че иконата цялата е потънала в мухъл. Бях болезнено огорчена, че Господ Иисус е обграден от зеленикав прах. Казах си: ще я прерисувам. Когато напролет се върнахме отново, иконата бе чиста, изящна, като току-що нарисувана. Тогава разбрах защо са рисувани върху кожа, защо все още има такива икони или по-точно изписани като гоблени жития на светци, които са на стотици години и са непокътнати. Дори в Златоград са намерили преди десетина години ерусалимия в мазе също толкова запазена.
– Художествената дарба, както повечето човешки качества, се предава по наследство. Ти на кого си благодарна за нея?
– Аз съм благодарна на всичките ми предци. Майка ми и баща ми бяха занаятчии, но когато разбраха, че опитвам да пиша и рисувам, не ми отрязаха крилата. Е, имаше амбиции майка и винаги е искала да стана учителка. Между кандидатстванията ми в Хдожествената академия записах филология в Софийския университет, но никак не влизах в рамки. Не ми изглеждаше переспективно да стана учител и да обучавам поколения ученици как да развиват теми, как да мислят и че не бива да мислят посвоему. Това ме насочи към по-свободната професия, за която тогава често можеше да чуеш: „А, художник, остави го, за нищо не го бива, затова е станал художник”. Но ме устройваше, чувствах се неангажирана от партийни пристрастия и амбициозен кариеризъм. Задоволих се със след средното специално художествено образование, което сега наричат колеж, защото ме грабна семейната академия.
– Какви хора са твоите предци? Откъде са дошли, какво си научила за родовите си корени?
– Обикновени хора. Дядо Филип е останал сам на 14 години. По вина на Яне Сандански. След като е разбрал, че дядо е останал от цялото семейство сам, го премества от Петрич в Свети Врач, дава му пари да си построи къща върху парцел и близо до братовчед му Галчо Харизанов – богат и състоятелен собственик на мраморни мини, мина „Славянка”, чаркове, ханове; напредничав възрожденец, съосновател и първи председател на читалище „Отец Паисий”; човек, който е раздавал безвъзмездно от парцелите си, за да има повече жители Свети Врач и да стане град. Но историята става още по-интересна. Дядо ми сиракът, бедният обущар, се залюбва с дъщерята на богаташа и тя му пристава. Ядосан, дядо Галчо престава да си говори с братовчеда си Яне, който за компенсация до края на живота си е правил ботушите си при дядо ми Филип. И баба, и дядо бяха много скромни до края на живота си.
Предците на майка ми са преселници от село Дервент, сега в Гърция. Дядо Вельо е бил мелничар, смел и здрав мъж. Откраднал баба Кита – изключително красива девойка на 14 години. Покорна и тиха, тя му ражда 11 деца и остава вдовица на 38. Много бедна, изключително религиозна и скромна жена. Правеше 40-дневен строг пост до края на живота си. Живя праведно до 90 години.
Майка ми и особено баща ми ни дариха с много любов. Живяха почтено и с много труд постигнаха съвършенство в професиите си. Бяха пример за подражание.
– Синът ти Цветан също е художник. Какво е общото между вас и какво ви различава в изкуството?
– Не знам дали имам право да говоря за синовете си. Би трябвало да ги попитам. Но с две думи, и двамата имат талант. Синът ми Илия кандидатства в Художествената гимназия. Една рамка на етюда го провали. Сега като хоби се занимава с бижутерия, а с по-доходни професии си изкарва хляба. Въпреки това участва в моите проекти и ми прави заготовките за иконите, които рисувам на дърво. Синът ми Цветан се изявява като дизайнер на кожени изделия, въпреки че завърши банково и застрахователно дело. Но си права, пътищата в изкуството ни се преплитат. Художественото оформление на иконите и чисто първоначалната им подготовка, рамкирането е негово дело. За тази изложба даже прекрачих прага. Помолих го да нанесе основните цветове на иконите, а аз ги изписвах. Мога спокойно да кажа, че изложбата ни е съвместна. Допълваме се и тримата. Съпругът ми Георги, светла му памет, правеше всичко това и беше съпричастен с всичките ми луди идеи. Може би сега синовете ми го правят не само от любов към изкуството, но и за да не чувствам липсата на баща им.
– Имала си самостоятелна изложба в Чикаго. Как се стигна до нея и какво те впечатли при срещата с американското изкуство?
– Не е това, което си мислиш. Просто случайност. Прекарвах няколко години в Чикаго по няколко месеца. Попаднах в среди, почитатели на изкуството. Посещавах много изложби и музеи. Няма как да не се вдъхновиш. Рисувах, за да си уплътнявам времето. Когато видяха творбите ми, приятели и познати дадоха идея да направя изложба. Трябва да призная, че там наистина ми идваха доста странни идеи, а те ги намираха за изключителни. Една позната – Пиляр Родригес, използваше сутерена на къщата си като галерия. И по американски с коктейл, приятели, техни приятели и познати се получи истинска изложба. И да, нямаше нито един българин! Но американците са различни. Уважават творците, дори да не ги разбират. Често говорят за тях, че са лицемерни, но аз не открих в артистичните среди такива хора. Напротив. Показваха жив интерес, а не безразличие.
И добих смелост, почувствах се като значим творец. Те разпитваха, искаха да разгадаят символите в картините (там за първи път рисувах картини, които аз определям като символизъм, за изкуствоведите не знам).
– Ти си многолик творец – пишеш, рисуваш, преподаваш, и досега отказваш да определиш себе си като писател/поет или художник. Какво те възпира?
– Не знам. Нямам такива амбиции. Когато пиша, го правя от сърце, когато рисувам, го правя с любов. И това сякаш ми е достатъчно. Участвам в изложби и конкурси само за да се уверя, че нещата ми не са посредствени. Но кой знае, всеки оценява другите със свой аршин. На определени хора им харесва отражението на недотам безсмисления ни живот през моите творби.
– Защо издаваш книгите си под псевдоним и как избра да си Илина Кирина?
– Псевдонимът е начин да се скриеш. Илияна Тошева е позната като човек, който рисува, подрежда музеи и изложби и когато разберат, че и пише, започват да те поглеждат с недобро око. Избрах Илина – името на баба, без една буква; Кирина – заради баща ми (бащиното ми име е Кирилова). Освен това реших да пиша за деца. Отново странстването в чужбина е виновно. До този момент бях писала само поезия, но за собствено удовлетворение. Честно казано, ме хвана яд, че американците нямат кой знае каква история, но са изключително горди.
Реших да разкажа древната история на Сандански на малките читатели. Използвах познати факти, преплетени с художествена измислица, и успях. „Приказка за моя град” имаше небивал успех.
– Сборникът „Потайностите на метрото” (аз съм от първите му читатели) имаше бляскава премиера през май в Сандански. Каква е предисторията на тези необичайни разкази?
– Не помня кога започнах да си говоря с обувките на хората около мене. Някой ще рече – самотно заниманиe, но ще възразя. Дядо беше обущар, от онези, които с майсторство и финес правеха обувките да изглеждат като произведение на изкуството. Все още пазя една бяла обувчица с калифорнийска конструкция, ръчно шита сая за табана и с набити клечици, които го свързват с гьонена подметчица. Заострена отпред, с дупчици от замба – във вид на сърчицe. Изрязана със зиг-заг ножица нежна каишчица пристягаше с фина катарамка.
Сигурно съм била тригодишна, когато ги е изработил с толкова любов за мен, че все още видът на това изумително усмихнато патъче излъчва топлота и обич. Може би тогава ми е предал и необикновеното отношение към обувките, че откакто се помня, аз все гледам първо обувките на човек, а след туй самия човек.
Когато съм в градския или в междуградски транспорт и е неподходящо за четене, разглеждам чуждите обувки и си представям притежателя им. Често се случва човекът да отговаря на представите ми. Но по-забавно ми е да разговарям с обувките, а да подслушвам разговора помежду им – изумително е! Получава се по-шантаво дори от роман на Кен Киси и може би никога не бих се осмелила да споделя тези си закачки, ако не беше Георги Бърдаров.
– Как точно ти повлия той?
– Георги Бърдаров пише за тъжните истории на изстрадалия ни народ. Затова го харесвам като автор, който не е безразличен към човешките съдби. Ти си забелязала, че всичките истории в „Потайностите на метрото” са написани за хора различни, специални (както наричам деца с особени потребности), хора простички, обикновени, едва ли не маргинали; тези, които обществото често изключва, избягва, недолюбва. Това ме вълнува, затова почувствах Георги Бърдаров като автор близък до моите чисто човешки терзания. Но за успеха на книгата, чийто ограничен тираж почти продадох само на представянето й, имат заслуга много приятели, най-вече Георги Чалъков, чиито карикатури й придадоха напълно завършен вид.
– Историята – древна и по-нова, е в известен смисъл част от твоята професия да аранжираш и оформяш музейни пространства. На историческа тема са и първите ти две книги – „Приказка за моя град” и „Загадъчните тангрити (приказки за българските владетели)”. Как се пишат исторически приказки за деца?
– Вече споделих кое ме подбуди да пиша приказки на такава тематика. Но не е лесно. Особено за „Приказки за българските владетели” беше необходимо да сверявам доста факти, открития, научни изследвания, за да не изпаднат децата в противоречие с материала, който изучават. И без това художествените измислици са доста драстични, за да бъде интересно и увлекателно. Признавам, че на моменти не можеш да различиш кое е истина и кое е измислица, но пък както казваше първият ми редактор Иван Гаврилов, това са приказки, ако на някого не му харесват, да напише по-добри. Той беше забележителен човек, художник, поет, философ, ерудит, талантлив до мозъка на костите. Той ми даде най-голямата подкрепа. Когато го попитах има ли смисъл това, което пиша, или само си губя времето, той каза: „Разбира се, Илияна, толкова малко хора пишат смислени неща за деца. Не бива да се отказваш!”.
– Дебютната ти приказка за град Сандански си посветила на съпруга си Жоро (на когото дължа всичките си познания за живота и природата). За жалост той вече не е сред нас, но би ли разкрила какъв човек е бил?
– Земен. Добър. Изключително грижовен. Влюбих се в тип лошо момче. Непокорен. Малко по-темпераментен, човек, който не търпеше неправди, директен и на моменти малко конфликтен, когато защитаваше истината. Но аз самата често се чувствах лицемерна до него, защото мислех по същия начин, но не ми стигаше смелост да го изкажа. Да, наистина дължа всичките познания за живота на Жоро. Любовта към планината, животните, обикновените хорица, с които той обожаваше да разговаря, да изучава диалекта им. Изключително работлив – за него нямаше ден, в който да не е свършил някаква работа. Беше и бохем, обичаше компаниите, гости, много гости. Приготвяше невероятни ястия, бе прекрасен кулинар. И го обичах и все още го обичам. И отново бих се влюбила в него.
– Стихосбирката ти „Горя” излезе преди две години. Кога всъщност ти започна да пишеш стихове и кои са първите им читатели?
– Спомням си, че в първи клас написах стихотворение за първия сняг, аз пиша и чета от петгодишна. Но не съм позволявала да ги четат други хора. Вътре в себе си чувствам, че поезията е прекалено лична, интимна, съкровена. Мислила съм си, че ако я публикувам, все едно заставам абсолютно гола пред всеки, който ще я прочете. И все още мисля така. Но открих, че чувствата, които ме вълнуват, вълнуват и други хора. Преживяванията ми споделят много от читатели, които често ми казват „Това сякаш си го писала за мене”. И тогава реших. Егоистично е да криеш чувствата си, ако те помагат на другите да преживеят по-леко, да се чувстват като част от нещо по-значимо общо. Та нали това ни кара да четем поезия, за да не се чувстваме самотни, да сме близки, да сме съпричастни.
– Във Фейсбук си публикувала текст, който издава голяма скромност и дори неувереност: „И какво да ви занимавам със себе си, /с моите въжделения, с моите мечти. /Живях живот дълъг за една пеперуда/ чиито криле изгоряха преди… Преди да изпърхат, преди да политнат, /преди да изригне светът, / преди изобщо някой да пита: нужна ли бях аз сега…”. Моментно разочарование ли си изразила, или правиш житейско обобщение?
– По-скоро житейско обобщение. Не сме ли всички ние едни прашинки във всемира? Има ли човек, който да не си е задавал въпросите: Защо съм роден? Какво направих? Какво ще оставя след себе си? Има ли смисъл моят живот? И достатъчно ли ми бе времето, за да оставя нещо смислено след себе си? Какво дадох на света, на хората? Достатъчно ли обичах, достатъчно ли добрини направих?
Това е вечният кръговрат. Ако първата ми любов бе писането, постоянната – рисуването, то вечната ми любов е духовността. Ето за това реших да направя и тази изложба. Надявам се хората, които я видят, да разберат.
– Повече от 20 години обучаваш деца по иконопис, организираш детски пленери. Какво отличава надарените деца от възрастните творци?
– Децата са неизчерпаем източник на енергия и въображение. Изстискват те емоционално, но и те зареждат. Не определям децата на талантливи и по-малко талантливи. Всички, които имат желание, идват и рисуват. По-късно намират себе си. Някои деца станаха архитекти, учители по изобразително, скулптори, други оператори, трети илюстратори, инженерни дизайнери и още творчески професии. Точно както предрече дядо Натанаил, когато започнахме този курс по иконопис към Прицърковното училище на храм „Свети Георги”. Той каза: „Обучавай ги с уроци по рисуване. Някои от тях ще изберат различна насока”. Може би би имало и по-добри учители от мене, но аз го правих в продължение на 24 години безвъзмездно. Това май не биваше да казвам…
– Клубът за литература, изкуство и култура под твое председателство обогати и насити културния живот на Сандански. Опиши накратко какви творци живеят сега в града и как общувате помежду си?
– Да, това е едно наистина голямо постижение за културния живот в Сандански. Няколко ентусиасти основахме този клуб с цел да обединим творците в града. Имаше времена, когато само художници посещаваха изложби, само пишещи присъстваха на литературни срещи. И музиканти – на концерти. Затова имаше нужда този клуб да обедини гилдиите. Дълго време се опитвахме да се впишем в града, да заинтригуваме хората, обществото, властимащите, но успяхме, бавно, но сигурно напредваме. От тази година вече не съм председател. Но е маловажно кой ще е на председателското място. Важното е, че сме единомислещи и сме запланували тази есен да поставим началото на по-значимо събитие. Няма да разказвам за него, но е наистина забележително – „Есенни вечери на изкуствата” на 21, 22 и 23 октомври. Ще присъствате, нали?
– Град Сандански е твой любим обект, извор на творческо вдъхновение и емоционална обвързаност. Но също и повод за гордост. Какво го прави точно такъв?
– Обичам този град, древен, красив, слънчев – духовен център от античността до наши дни. Има нещо примамващо любопитно сред всички тези старини. Спокойствието, което лъха от тях, сякаш те кара да забавиш крачка и да поспреш под чинара, до реката, на някоя пейка, да се вслушаш в шепота на есента, в песента на пролетно събуждащите се клони или белите зимни дни. И знаеш ли, наистина се чувствам горда, че тук се е разхождал Спартак, смели траки и българи.
– Какво да очакват читателите от бъдещия ти сборник „Бивали небивалици”?
– Всеки град има по някоя и друга знаменитост, комичен герой или мразен клошар. Разказите в „Бивали небивалици” са за такива личности, които аз ги определям като хора, които бяха емблематични, но отново на ръба на приетите в обществото. Някак не ми са безразлични техните съдби. Под всеприетия образ аз търсех нещо човешко и болезнено преживяно. И винаги си представях, че аз съм той или тя и как бих се чувствала, ако бях на мястото на тези хора. Как бих понасяла упреците, присмеха на другите и ми ставаше много болно. Впрочем имам точно такова стихотворение.
Разговаря:
ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА
