Писателката от Кюстендил, която сега щеше да навърши 100 години
За Христина Милчева с поклон, авторката, която ни остави незабравими текстове за домашните и църковните дърворезби, за старите майстори зографи, цветорезци, марангози, за разликите между прословутите български школи – Тревненската, Самоковската и Дебърската, пише Асен Милчев във fakel.bg.
Христина Милчева е родена на 12 май 1924 година в Кюстендил. Потомка е на стар род от Босилеград (Западните покрайнини), в чиято фамилна хроника се говори за народни майстори строители. Детските й години са свързани с многократните премествания на семейството на бащата офицер по различни кътчета из страната. Особено силни са впечатленията и най-ранните й спомени от Палас – днес Рудозем, където бащата е бил граничен офицер, а майката – учителка на помашките деца. Времето, прекарано в Родопа, този непокорен, бунтовен и красив български край, оставя сърцето й завинаги там, което ярко се чувства в голяма част от нейните произведения.
За нещастие кървавата вакханалия на т. нар. Народен съд помита и баща й – подполковник Спас Милчев, герой от три войни, който е обвинен по скалъпени обвинения, осъден и екзекутиран. Последствията за семейството му са страшни – конфискация на цялото им имущество, изключителни материални затруднения… Като по чудо я оставят да се дипломира в специалността „Държавни и правни науки” в Софийския университет „Свети Климент Охридски”, без да я изключат. В замяна на това никога не й дават постоянна работа, отговаряща на ценза й, тъй като попада в графата „дъщеря на враг на народа”. Започва да работи като журналист на свободна практика и така посвещава живота си на словото. Сътрудничи на детски издания и най-вече на Българското национално радио, където пише на културна тематика.
Осъществява за първи път в практиката на българското радио директни репортажи от откриването на художествени изложби. Заедно с това упорито работи и усъвършенства познанията си в областта на възрожденските занаяти и изкуството на старите български майстори. Цялото свободно време, с което разполага, използва, за да обикаля страната – Трявна, Самоков, Банско, Жеравна, Велико Търново, Родопите и много други места, където се запознава с творенията на народното изкуство – зографско майсторство, иконопис, строителство, дърворезба. Сближава се и с последните живи представители на различните автентични резбарски школи – Тревненската, Самоковската и Дебърската. Нейн учител по дърворезба става големият български художник дърворезбар Цаньо Антонов, измайсторил ненагледно красиви резбовани тавани у нас и в чужбина. Плод на този повече от десетилетен апостолски труд е първата й книга “За майсторите, цветорезците и зографите”, която излиза от печат през 1967 г. в издателството на НС на ОФ. Тя става настолна на поколения ученици в тревненското училище по дърворезба и за всички, които се интересуват от темата.
Следват още две малки книги от библиотеките „Бащино огнище” и „Малка туристическа библиотека” на същото издателство: „Банско” през 1969 г. и „Плиска, Преслав” (1973 г.). През 1982 г. в издателство „Народна младеж” излиза нейната историческа детско-юношеска повест „Мадара – място на звездобройци”, а през 1989 г. научно-художествената книга „Разговор за дърворезбата” на издателство „Отечество”. В нея популярно се разказва на младия читател за българските резбарски школи през Възраждането и техните най-изявени представители.
От 1991 година Христина Милчева възстановява известната елитарна философска библиотека през 30-те и 40-те години на миналия век „Безсмъртни мисли”, с чийто редактор стопанин Светослав Славянски – нейният съпруг, тя разделя в идейно и духовно единство живота и творчеството си през 70-те и 80-те години. Така се възражда издателството „Безсмъртни мисли”, където авторката издава последните две свои произведения: детско-юношеската повест „Детството на Христос” (1996 г.) и „Сандъкът от Терачина” (2001 г.). В тази художествена монография става дума за български исторически паметник от IX век, попаднал в Италия заедно с даровете, които изпраща новопокръстеният български княз Борис I на папа Николай I. Тази своя научна хипотеза Христина Милчева защитава, правейки подробен анализ и тълкувание на образите и символите, изобразени върху този малък резбован предмет.
Особено място в творческата биография на Христина Милчева заема съставителството, преводът и издаването в чужбина под псевдоним на две десидентски творби: “Weizenkorn” (“Житно зърно”), излязло през 1982 г. в Мюнхен на немски език, и “Тhe Grain of Wheat” („Житно зърно”) през 1989 г. в Лондон на английски език. Това са малки енциклопедии за същността и идеите на българско духовно учение за Всемирното бяло братство на Учителя Петър Дънов, едно уникално българско духовно явление с последователи по цял свят.
Освен художественото и научнопопулярно творчество Христина Милчева е даровит и плодовит журналист с многобройни публикации в печата, предавания по радиото и телевизията, участва в литературни сборници, автор е на сценарии за научнопопулярни филми, редактира краеведческа литература. Основна тема в нейното авторско дело е съдбата на българския народ през вековете, а така също и животът и моралният облик на възрожденските майстори, тяхната възвишена етика, която ги издига до най-светлите образи на нашите просветители и будители от епохата.
Христина Милчева си замина от този свят в самия край на 2009 г., оставяйки след себе си живот и творчество, посветени на високите идеали – вяра, истина и любов.
ПРИКАЗКА ВЪРХУ ДЪРВО
от Христина Милчева
Има една приказка върху дърво, изречена в незнайни времена между хората. И тя, както всички приказки, е слязла от звездите, разказва се край огъня, носи лъх на планинско усое… От нея долита трополене на стада, звън на хлопатари и сладкият глас на дървената свирка. Това е първата, най-ранната резба на пастирите. Тя върви с белорунното стадо, с козичката с бяло реснато наметало, с гегата, прилична на жезъла на горски цар, с хурката на севдата му, останала под каменния покрив на едно малко планинско село. И тъй както хубостта зрее в усамотение, по вътрешен повик пастирът захваща да шари гегата, дървената чашка, която момъкът носи на пояса си. Нахвърля леки зарези, кръстовки, зигзаги, а после – звездици, месечинки или кръгчета. Целият свят около него припява и расне в хубост и хармония… Затова зарезите се повтарят симетрично по тоягата, по гегата, множат се кръстовките, звездичките от по няколко „порнати” ряза. Младият пастир прави това, щом спре да пладнува със стадото, или вечер край огъня в къшлите, под върховете на припек, в закътаната долчинка край извора. Той ще донесе на тлака или седянка в село и първи по хубост дар на севдата – една хурка с тънки, врязани линии, които приличат на цвете или на стръкчета трева. Дървото е здраво, излъскано и твърдо. То трябва да остане вечно в ръцете на избраницата, която ще му даде поколение. Издирил е хубава издънка от стар дрян и ще я краси. И то с оная проста костура – ножчето, с която реже коравите си залъци хляб и ги топи в чистите ручеи на вдъхновението си, родено от любов към хубостта. Затова и резбата е станала като приказка върху дърво… След първите прости и плитки зарези образите се врязват по-дълбоко в дървото – леки длабове, умножени и наловени като на хорце. Други са като простряло се на небето ято птици, които отиват подзиме – на есен – на юг… И тогава само костурата не достига. Пастирът потърсва и си прави сам един или два инструмента, които имат улейчета. Та като натиснеш с тях, да отскочи малка хапчица дърво, да се яви светлосянка в длаба, както остава диря от детска петичка върху мократа земя. Дали затова пастирите са нарекли този низ от длабчета „петички”, а пo-издължените удари в дървото – „нокътчета” или „жеравчета”?
Така тази прелестна, лека резба, добила свой облик, забогатяла, а пъстрите й вечни форми останали завинаги с името пастирска или овчарска резба.
От нея се родило едно голямо изкуство, което преживяло вековете на нашето Възраждане, заедно с просветата, книжнината и другите изкуства и възрожденски занаяти. А всички те осветили това чисто време, в което се повдигнал духът на България, за да изгрее свободата.
Българската дърворезба е топло изкуство, защото се прави върху дърво, върху топлата плът на дъба, липата, ореха, елшата, чемшира, дивата круша, дряна, явора.
Тя е донесла толкова хубост в живота, че станала необходима както песента в дома, везбата и алените възглавки. Превърнала се в самобитно нашенско изкуство! От умение в ръцете на пастирите, станала занимание на най-дарените, попаднала в ръцете на майсторите. И така в балканския дом – бялата къща с белосаната стая от едната страна и дървеният чардак от другата – пристъпила тя, приказката върху дърво… Докоснала първите леки, носими предмети с бегла, бедна резба: солничката, похлупците, дървената лъжица, лъжичника. После погалила трикракото столче, паралията – дървената софра, и, разбира се, хурката в къта. Резбата влязла в дома да развесели хората с хубостта си, с песента си. И какво по-хубаво от това! На малкия домашен иконостас се заредили едно до друго коланчета от резба.
Защо резбарското изкуство се е родило в планината при пастирите? Защото те са по-близо до вдъхновението, имат време за размисъл. Планинците не се страхуват от бурите, борят се с диви зверове, живеят с легенди и митове, които претворяват върху дървото. Резбата се разпространила необикновено бързо по време на нашето Възраждане през XVIII и XIX век.
Дала два клона – светска и църковна резба. Видяхме как първата от тях послужила да обогати живота в дома на просветения човек на Възраждането. А втората била израз на порасналото обществено съзнание на българите. Тези два клона са се развивали самостоятелно. Църковната резба придобила по-друго предназначение – по-празнично, по-представително и си имала свои закони, дори канони.
Тя украсила черковните иконостаси, владишките тронове и църквите, амвоните, някои черковни предмети. И главно при нея се създали отделните дърворезбарски школи – Тревненската, Самоковската и Дебърската.
Всяка от тях изповядвала свои похвати, притежавала собствени теми, техники, цветя, фигури, композиции и идеи. Какво богатство се изляло! Шедьоври, единствени в света! С тях българското изкуство възлязло нависоко, нависоко…
Ала и резбата в дома също постигнала свой разцвет. Tя се превърнала в традиция и е влязла в цялостната украса на дома. Резбата захваща отвън, точно от малките външни диреци. По дървените греди под сивите като гълъбови криле каменни плочи майсторите правили с теслата едри дялвания, зарези, които като отминело време, добивали цвета на прегоряла папрат. Патината на годините облагородила тази украса по гредите на чардака. А като сложили над тях по две подпори – първия башлък, и тях ошарили със засечки, „петички”, и дори розетки. В „къщито” – кухнята, от двете страни на извитото дърво на огнището – камината, надникнало по едно долапче с резбовани канатки – вратички от червена върба. А по тях цъфтели вече цветя. Ружички направили майсторите с длетата си! Онова просто, селско цвете, което съпровожда живота в дома и грее във всяка градинка и дворче. С него се накичват невестите и момите да им е спорна работата. Така възрожденските майстори създали символ на труда. Не останала ни една „застъпка” на долапите в тези домове да не е украсена с резба, ни едно табле – вратичка. Дори и дръжките за отваряне на долапа са изшарени. И то все различна резба, различен мотив. Защото народният майстор не обича да се повтаря. Той търси разнообразието и така множи красотата. Явява се и първата плоско рязана розета в кръг като многолъчна звезда.
Преди Освобождението в тревненската чаршия е имало много такива резбарски ателиета. Те са се редели по главната улица в Горната махала, където за щастие са запазени най-хубавите къщи от Възраждането – Даскаловата и Райковата. В такава среда, в такъв прекрасен декор са творили тревненските резбари. Но още повече са били те горе, в тревненските колиби, както са се наричали околните пръснати селца из Балкана. Там цялото село били дюлгери и резбари марангози. И всяка къща, всеки дом бил резбарска работилница. Сутрин, още преди да се зазори, се чувало „фу-у-у, фууу“ . Това били ръчните стругове, които марангозите въртели, за да направят стругованите колонки, които после ще украсят с резба. Както при дюлгерите – строителите, така и при резбарите този тънък занаят или това изкуство, както бихме го нарекли с право, се предавал от баща на син, от дядо на внук.
Дарбата била просто вложена в кръвта на младите. Те твърде отрано посягали към „шупотилите” – така наричали тогава длетата. И се заизливала ритмичната песен върху дървото. Ритъмът й е в самата резба, в нейното разгъване, в симетричните мотиви, в творческия усет. Това са все достойнства на старите резбари – цветорезците от село Трявна и тревненските колиби.
Защо цветорезци?
Те сами си дали това име, защото резбата им се е превърнала в цветорязане. Устремили се да изобразяват растителната природа – цветя, вейки, клонки, лозини, ябълков цвят или крушево удължено и стилизирано листо, а най-вече дъбов лист, наречен мешово перо. И така останало тяхното име отпреди повече от два, дори три века. ,,Той беше цветерезец добър и добре китеше мешовото перо.” За тях формите са език и символ. Мешовото перо – на дълговечност, на дълголетие, а цветята – на най-съкровените добродетели. Ружичката – символ на труда. Розата – на красотата. Пиленцето с изящната източена чашка символизира любовта, а нарцисът и кокичето – нежните чувства.
Тревненските цветорезци запазват най-светлия си символ за потона – тавана на дома. Там те запалват сияйни дърворезбени слънца с грейнали лъчи до четирите краища на тавана, като под него да е цялата българска земя. Горе изплитат най-красивите едри цветя – знака на високите добродетели, вярата в живота и свободата. В робските години се развило онова изкуство на дървоваяните тавани, единствени в света, защото няма друг народ, който чрез резба да е предал върху дърво символичния кръг на съвършенството – възхода на човешкия дух. Първо изгрели малките плахи слънца с по няколко ряза от пастирска резба, след това в центъра се пукнала и по една ружичка като туптящо сърце, заобиколена с лъчи от обрязани дъсчици. После те леко се огънали в трептене, прострели се нашироко и стигнала ъглите. Там майсторът заковал по един здрав ъгъл да прикрепи тавана и също го украсил. Рамката наоколо ошарил с цветя или разтеглени ромбове, а средната, централна част, наречена огледало, дръпнал нагоре. Постепенно самотната ружа в средата се превърнала в композиция от цветя – оплетен венец.
Тази розета, пластична или ажурна, станала център на лъчите. От нея майсторът пръснал встрани зара – радиално сияние. Така се получила конструкция от четири кръга лъчи, които майсторът отначало чертае с тебешир по пода, после ги реже върху тезгяха под потона и ги кове, реди на тавана, свързва ги със самата му плоскост. Първият кръг лъчи около розетата – центърът на слънцето са къси триъгълничета, едно зъбесто слънце. Вторият кръг е от изтеглени лъчи, нагънати или прави. Третият е от издължени ромбове, които достигат външната корона на слънцето. А четвъртият е отново венец от триъгълничета, закръглящи слънчевия диск. Майсторът закрива пролуките между лъчите с обрязани нежни дъсчици като наредена броеница от перли, от по-светло дърво.
Така тревненските майстори сътворили своите съвършени и еднички по хубост тавани, но и другите две школи също създали достойни образци. Само че тяхната резба не е функционално свързана с конструкцията, така че всяко нейно парче да бъде едновременно и част от тавана, а действа само като украса. Но и в тях е заложена силата на големи майстори с високи идеи. Изкуството на украсата на дома с дървоваяни тавани, най-значимото постижение на светската резба, носи голямата омая на хармонията. В нея се е събрала баграта на дъба, бука, елшата, дивата червена върба, мурата, дивата круша и ореха. Всяко едно дърво със свой цвят, със свой глас, със своя песен, вечна както е вечна красотата по българската земя… В същото време, когато резбарите се надпреварвали чие слънце ще заблести по-ярко, те вече кичели богато и темплата – иконостасите.
Дървото сякаш се огънало под резците на длетата им, станало като мек материал. И те навлезли на два и три ката в него. Наричали такава резба „кабартма” – кипнала, нагъната. След това захванали да извайват дървото от всички страни. Появил се високият релеф – орелефът, при който резбата се задържала за основата с едва захванато дървено пръстенче.
Такива орелефни фигури правели самоковските и дебърските майстори, а тревненци стигнали само до скулптирани птички и глави на ангелчета. Тяхната резба била едномерна и двумерна, но с най-фин ажур, през който се проглеждало като през оплетена от тънки клонки кошница.
А най-голямото им постижение била ажурната резба с две лица. Тази дантела от дърво, на която детайлите се изработвали еднакво от двете страни, я няма никъде другаде по света. Тя е достояние и най-висок връх на школата.
Дебърските майстори достигали други висоти. Те сътворили разказ върху дървото – сцени и фигури, раздвижени от действието. Поставили човека в центъра на заобикалящия го свят. Дебърци единствени владеели това изкуство, равно по сила на най-големите живописци. Така възрожденските майстори резбари дарявали с жизнерадост иконостасите по цяло Българско. Но какво представлява черковният иконостас? Това е онази дървена преграда, която се издига в тялото на църквата и отделя нейната издадена на изток част, наречена абсида. Иконостасът е висок, стига почти тавана и е украсен богато с резба. На него са наредени иконите. Има една централна – царските двери и две странични врати. Съставен е от няколко хоризонтални пояса с различно предназначение. Но един иконостас с резба е не само произведение на изкуството, т.е. дърворезбена украса, а е и архитектурна постройка със собствени закономерности. Притежава носеща конструкция от яки дъбови греди, наддадени или огънати части и пълнеща конструкция с резба. Същите майстори, които изработват украсата на иконостаса, правят и неговата конструкция. Така че те са същевременно и архитекти. А къде майсторят запълнящите части с резба! В ателиетата или в помещенията, които са им предоставили за работа. А може и на самото място. Кои са частите на иконостаса?
Първо, върху каменния под на църквата е положена основата му – основният фриз. Това са основните пана, украсени с резба и обикновено разделени с четвъртити полуколони – пиластри. Тези пана тревненските майстори наричали таблета, а дебърските – китабета. Над основния висок фриз върви малък пояс от правоъгълни пана – малки таблета, малки китабета. Той е разстлана, богата картина с резба. Най-китен и представителен, защото е срещу погледа. На основния фриз са стъпили колоните. Те са издялани от цяло пънче дърво и са такава омая от резбовани клонки, цветя, пилета и увити вейки, че всяка колона сама е произведение на изкуството! Между колоните са поставени големите икони – дело на изкусни майстори зографи.
Над иконите има полукръгли, също резбовани части, които като рамки правят кръжило над тях. Те се наричат люнети. Следва втори пояс от икони, вместен между малки дървени колони – апостолските икони. Между двата реда с икони е лозницата – един широк пояс с ажурна резба, който е богато украсен. Той е леко изпъкнал, тъй като се прави от разполовен ствол, издълбан отвътре. Нарича се лозница, защото по него има изработени лозини, лозови перести листа и гроздове. Ажурът е в равновесие с плътната част на дървото. Те са като балансиран музикален мотив. Долу звучи светлосянката, а горе светлината пее в дантелата от дърво! Истинско великолепие, изваяно от българските възрожденски майстори от най-чистата епоха на възторзи и борба.
СИЛАТА И КРАСОТАТА НА НАРОДНОТО ИЗКУСТВО
Когато през 2011 г. занесох задължителните за депозиране в отдела за дистрибуция на Народната библиотека екземпляри от второто издание на книгата „За майсторите, цветорезците и зографите” от майка ми, писателката Христина Милчева, за моя огромна изненада една от служителките разпозна книгата по първото й издание от 1967 г. „Моля ви – каза ми тя – дайте ни повече бройки, за да изпратим от тях поне на нашите най-важни чуждестранни партньори в обмена на литература. Нека и те да видят какви славни традиции наследяваме в народното изкуство и занаяти. Какви съвършени майстори строители, резбари и иконописци сме имали!”. Бяха се минали повече от 40 години, а тази жена, пред очите и през ръцете, на която бяха минали хиляди книги, все още си спомняше за цветорезците на майка ми, в чиято памет бяхме пуснали второ издание. Тогава осъзнах, че не случайно тази книга вече имаше място в Лондонската кралска библиотека и Университетската библиотека във Вашингтон, а световноизвестният славист от Харвардския университет професор доктор Томас Бътлър, изследовател и познавач на старобългарската и възрожденската ни литература и изкуства, я смяташе за единствена по своя характер в българската литература, даваща уникални познания с вълнуваща поетичност.
Тогава си припомних и че когато някъде на разлома между миналия и настоящия век, по време на мандата ми в Българския културен институт в Братислава, се запознах с тогавашния ни посланик там Яни Милчаков (виден наш българист и славист, бъдещ професор в Шуменския и в Софийския университет, който уви не е вече между нас), той ме попита: „Имате ли някаква роднинска връзка с Христина Милчева?”. И като получи утвърдителен отговор, продължи: „Аз съм се учел на изкуство от книгата на Вашата майка „За майсторите, цветорезците и зографите”. Оказа се, че посланикът е завършил художественото училище по дърворезба в Трявна.
И така, през 2019 година, когато Христина Милчева щеше да навърши 95 години, си пожелах да се даде нов живот поне на част от историите за възрожденските ни майстори в трите занаята – строителство, каменоделство и дърворезба, които са осеяли страната ни с шедьоври на архитектурата, строителството и украсата. И да се поклоним пред тяхното забележително дело.
Своето значимо дело извърши и авторката през 50-те и 60-те години на миналия век, когато със скромните си средства, разделяйки се задълго с невръстния си син, обикаляше страната да се срещне с последните живи следовници на възрожденските майстори. Трябваше да се бърза, защото историята на техните творения, вкусът на епохата си отиваше заедно с тях. Една съвсем млада, крехка жена път пътуваше да стигне до незнайни махалчинки – самичка, без да знае кога и къде ще замръкне. И навсякъде местните хора й помагаха. Приютяваха я в домовете си, канеха я на софрата си. Защото тя разказваше за тях и за техните предшественици. А пришелката знаеше как да черпи от извора на познанието и сетне да разказва за силата и красотата на народното изкуство. Така се роди и книгата „За майсторите, цветорезците и зографите”.
Тя има няколко раздела, свързани с различни селища от страната, средища на възрожденски занаяти и култура: „Под каменните покриви цъфтят ружи” (Трявна), „Празник в Жеруна” (Жеравна), „Гривна от златни коси” (Самоков, Пловдив), „Пръстенът с ахатовия камък” (Пазарджик), „Гнездо в буря” (Копривщица), „Пирински повеи” (Банско), „Родопска книга”. В мозайката от откъси, които предлагаме, са представени герои и събития, свързани с възрожденското изкуство от Трявна, Русчук (Русе), Филибе (Пловдив), Татар Пазарджик, Самоков и Родопите.Това произведение е интересно съчетание от научнопопулярно четиво, но написано с изключителна поетичност и образност. За него покойният професор Димитър Канушев казваше: „Познанията си по възрожденско изкуство авторката е превърнала в художествена литература”. Да не говорим за езика, който се лее ту като родопска песен, ту като балкански напеви.
