Георги Константинов е един от малцината, реагирали срещу диктатурата не само формално и вербално, но и реално.
На 3 март 1953г. 19-годишният Георги Константинов организирал взривяването на паметника на Сталин в Борисовата градина в София. Два дни по-късно диктаторът умира и това го спасява от смъртно наказание. За „Атентата“ срещу статуята на Сталин“ Георги Константинов е осъден на 20 години с лишаване от свобода, 10 от които минават в най-тежките режими на затворите и в психиатричните клиники.
Условията са невъзможни: „В килията, на площ от 12-13 кв. метра са затворени 64 човека, наблъскани един до друг, по 6-7 души на кв. метър. Някои не издържат, остават без крака, други полудяват“.
Георги Константинов е разработван от 217 офицери на Държавна сигурност и 14 генерали, начело с „черния кардинал“ Григор Шопов.
След амнистия през 1962 Константинов е освободен, но остава под постоянно наблюдение на службите. През 1973 успява да избяга през Югославия в Италия, оттам към Франция, където се установява и през следващите 18 години е сред водещите фигури на емиграцията в Париж. Не приема френски паспорт и гражданство, защото е сигурен в краха на комунизма.
През 1991 година се връща в България, но остава в тотално затъмнение.
В затвора прякорът му е Анархията.
Георги Константинов, завършил математика, се спасява благодарение на вуйчо с партийни връзки и психиатрична диагноза.
Пиедестал от около 2 метра. Стъпил върху него, внушително се извисява Сталин – с ръст между 4 и 5 метра, целият излят от бронз и сочещ към бъдещето. Точно между двата крака на паметника е поставена бомба от групата на 19-годишния Георги Константинов, с прякор Анархията. Денят е 3 март. Годината – 1953-та. Мястото – Паркът на свободата (Борисовата градина).
Най-големият парк в София е приютил много събития и истории през годините – колкото явни, толкова и неизвестни Мястото – било някога пасище (Табията), гробища, военен полигон, преминало през преобразяване като Разсадника и Пепиниерата благодарение на най-добрите градинари, ландшафтни архитекти и други творци – днес е неизменна и любима част от лицето на София. Десетилетия наред паркът, носещ различни имена през различните исторически епизоди, винаги е притеглял със своята прохлада в сенките на старите горски дъбове и възпетите липи и кестени, с очарованието на езерата си и тихите алеи. И не само. Борисовата градина открай време е предлагала за всеки по нещо. Затова е поле за купища случки и моменти, част от които – разиграли се далеч от очите, в потайностите на парка.
Взривяването на паметника на Сталин се организира като секретна операция. Осъществена само два дни преди смъртта на Вожда. По онова време дори една дума, изречена срещу Йосиф Висарионович, може да съсипе човек. Акцията срещу неговия монумент е протест срещу диктатурата и обожествяването на хора, “които са криминални типове от световен мащаб” – по думите на самия анархист Георги Константинов.
Как се случва всичко?! Едно от момчетата, което по онова време е в казармата, успява да изнесе оттам взрив и всичко, което се изисква за една порядъчна бомба. Поставят я около 19,30 часа вечерта на 3 март точно между двата крака на статуята на Сталин в парка, където днес има барелеф на Борис III. След като монтират експлозива, господата се качват на трамвая и изчезват, а Георги остава за шоуто и се слива с тълпата по време на огромния митинг по същото време, който се разпростира от Народното събрание по “Цар Освободител” чак до Орлов мост.
Взривът отеква в ушите на Анархията! Експлозията избива краката на бронзовата статуя и я събаря. Десет минути по-късно пристигат дълги черни камиони, пълни с милиционери и коли с офицери от ДС. Паркът е блокиран моментално, а двойките, усамотили се в него, биват арестувани и товарени по камионите.
Константинов се прибира, а само два дни по-късно гръмва новината, че Сталин е умрял.
Точно същия ден той минава с трамвая покрай Борисовата градина и вижда, че около паметника има висока дъсчена ограда, охранявана от милиционери и кучета. Реставрацията е под пълна пара. Още на другия ден Сталин отново дръзко сочи към бъдещето, а пред нозете му младежи с автомати скърбят за гибелта му.
Нищо не предвещава, че тайната на Георги и неговите хора ще излезе наяве, но… Възрастен човек, с когото един от групата е бил в контакт с цел да получи оръжие, написал доноси за тях.
Момчетата предварително научават за издънката и започват да мислят кой как да се спаси.
Едни предлагат да минат в нелегалност в Балкана, тъй и тъй идвала пролет. Други настояват направо да бягат зад граница, което обаче тогава било невъзможно. Колебанията и притесненията само карат някои набързо да се укрият в нелегалност. Константинов тръгва към Горна Джумая, където е роден, с идеята да проучи вариантите да мине през югославската граница. Там го предават, отново. И на четвъртия ден е арестуван.
След като прекарва нощта в благоевградския карцер, е откаран, вързан с въже, във вътрешното министерство в София – на “6 септември” и “Гурко”. Там, на четвъртия етаж, започва т. нар. следствие. Иначе казано – Георги е държан без храна и вода, редовно бит и изтезаван по време на денонощни разпити. Завършилият Математическа гимназия атентатор мълчи и нищо не признава.
На седмия ден го прехвърлят в следствения отдел на ДС, който тогава е в Софийския централен затвор. Там разпитите продължават през нощта, като през деня в килията не му позволяват да ляга и да спи. Целта е да грохне от изнемога и да признае и чужди грехове, ако трябва.
Междувременно и други са заловени по случая, но повечето се оказват също толкова твърди, колкото Георги. Малцина се огъват, но са от тези, които знаят малко.
Делото се следи от тогавашните шефове на ДС Апостол Колчев и Кумбилиев, от министъра на вътрешните работи Георги Цанков и др.
Следствието приключва в рамките на 3 месеца. В края на втория Константинов прави опит за самоубийство, като опитва да си пререже вените със счупени стъкла от прозорец. Не успява, защото и в килиите има доносници. Като Златко Янев – бивш шеф на ДС в Кърджали, който прекарва времето си в килиите на службите, играейки ролята на следствен.
След неуспешния опит за самоубийство Георги трябва да стои с белезници на гърба денонощно. Осъден е на смърт. Само че семейството му се активизира и издейства психиатрична диагноза, че е душевноболен, за да отърве присъдата. Освен всичко вуйчо му е партиен член. Заедно с писателя Кръстьо Белев, таен агент на руското контраразузнаване, той отива в съветското посолство и докладват за случая в Москва. Там вече се разпорежда Хрушчов и идва нареждане по процеса да няма смъртни присъди.
Така Константинов се отървава от най-лошото и впоследствие излежава 10 от общо 20-те години, които му дават. Освободен е след амнистия през 1962 г., като остава под постоянното наблюдение на ДС През 1973 г. бяга през Югославия и се установява във Франция, където живее до 1991 г., а после се завръща в София.
Георги Константинов Георгиев-Анархията, е български революционер анархист. Осъден е през 1953 за атентат срещу паметник на Сталин. В периода 1973-1991 е политически емигрант във Франция. Автор е на книги за анархизма и за дейността на Държавна сигурност.
Георги Константинов Георгиев е роден на 15 май 1933 г. в Горна Джумая, Царство България. След амнистия се завръща в София (има задочна смъртна присъда), за да доживее старините си в България.
През 2007 Константинов е предложен от СДС за член на комисията по досиетата. На 26 март 2007 Държавната комисия по сигурността отхвърля официално кандидатурата му. Поводът са 25 тома данни на Национална служба „Сигурност” за терористична дейност от негова страна… Ето какво казва той в интервю за transitionstories.eu през 2021 година.
- Вие сте един от дисидентите в България. Критикуван сте за много от действията си, като едно от тях е желанието Ви да взривите паметника на Сталин в Борисовата градина в София. Да Ви върна към тези моменти – какво целяхте да постигнете тогава по време, в което дори все още е имало култ към личността на Сталин? Едва ли е било възможно да се вярва, че с подобно действие може да падне съветският режим. Как определяте това Ваше действие години по-късно като правилно или недотам добре премислено?
– Дисидентът, според речниците, е човек, който се е отклонил от господстващото вероизповедание, вероотстъпник; инакомислещ. Това не е моят случай, аз никога не съм “изповядвал” марксленинизма и съм бил и си оставам привърженик на идеята за Световна тотална социална революция, която трябва да ликвидира всякакви “вероизповедания” и основаващите се на тях варианти и нюанси на господстващата политическа и социаликономическа система.
В революционните си действия никога не съм бил сам. В случая с взривяването на статуята на Сталин на 3 март 1953 г. на подсъдимата скамейка бяхме 9 души. Бях осъден като тяхен организатор. Вън от съдебния процес останаха около 600 души, предимно от Панагюрска околия, която беше в центъра на организацията, която държавна сигурност квалифицира, като “терористическа”.
Взривяването на статуята, както и други подобни акции, бяха част от бойната и психическа подготовка на членуващите в организацията за борба с диктатурата на БКП и по-точно за участието им в партизанската война, която трябваше да се разгъне в условията на очакваната по онова време Трета световна война.
Разбира се, смешно и нелепо би било да се предполага “падането на съветския режим” в резултат на подобни изолирани акции. Освен подготовката на бойците, взривяването беше израз на нашия протест срещу един от най-масовите убийци в човешката история, чиито последователи продължават да го боготворят. Останахме живи, защото диктаторът умря на 5 март същата година и в Кремъл започна така нар. десталинизация, чиито първи жертви станаха шефът на КГБ – Берия, и неговите първи помощници.
Надявам се, че разбирате какъв нравствен и физически кураж изисква подобен акт, от който и сега нямам никакви основания да се чувствам неловко. В съседна Гърция Манолис Глезос, който беше свалил хитлеристкото знаме от Акропола, беше обявен за “национален герой”. Ние нямаме такива претенции и изпитваме само чувството на задоволство от изпълнения революционен и човешки дълг.
Ако за нещо съм съжалявал, това е, че вместо статуята, не можахме да взривим нейния жив модел. А това, че верующите в Сталин ме критикуват и днес, само му убеждава в това, колко право сме имали още преди близо седем десетилетия.
- Вие сте осъден на затвор и успявате да избягате от България през 1973 г. – как стана самото бягство от страната във време, в което това е било почти невъзможно? Кой Ви съдейства това да се случи?
– Няма нищо невъзможно, когато акцията, в случая бягството, е много добре обмислено и организирано.
Помогнаха ми другари от България и Югославия, с които бяхме заедно в затвора – те ме посрещнаха на българо-югославската граница по време на един от съборите, които ставаха на браздата, и с тях, за 24 часа, прекосихме с “Мерцедес” Титова Югославия до италианската граница, която преминах също нелегално – с един скок през стената, която разделя Нова Горица от Гориция.
- Вие сте един от дисидентите в България, разкажете малко повече за вашите спомени за режима на Живков. Как живеехте, след като излязохте от затвора? С какво се занимавахте, преди да избягате от страната?
– Вече казах, че не съм дисидент, нито декадент. Що се отнася до спомените ми от времето на “социализма”, съм написал мемоарите си в 9 тома (около 3500 стр.), обхващащи периода от 9 септември 1944 г. до 19 май 1991 г. – датата на завръщането ми от 18-годишна емиграция във Франция. Те са придружени от документи на 50-томното ми досие, състоящо се от пет “разработки” в НРБ и още пет – в чужбина.
От затвора излязох на 7 септември 1962 г. На следващата 1963-а записах математика и специализация информатика, след завършването през 1969 г. бях разпределен в Изчислителния център на Министерство на вътрешната търговия. Бяхме от “дефицитните кадри” – завършихме 23 души, а само за София бяха нужни около 600 информатици. На следващата 1970 година бях назначен за началник отдел “Изследване на операциите и Програмно обезпечение”, откъдето избягах на 15 юли 1973 г. Наверно, както и много други, ще се заинтересувате от причините за проявената “благосклонност” и “благородство” на “народната власт” към един яростен и непримирим нейн враг. Обясненията са в “досиетата”: след като копоите на ДС не можаха да ме пречупят с “тоягата”, са решили да опитат с “моркова”, като са мислили, че след като съм се оженил и са ми създали условия да правя “кариера”, ще стана “по-сговорчив”. И след като това не се получи, решиха да ми устроят нов съдебен процес и този път, както се е изразил един от висшите партийни номенклатурчици, да ми видят сметката. Информиран за тези намерения на “народната власт”, аз напуснах страната – нещо, което не е влизало в плановете ми. Фактът, че се завърнах веднага след амнистията, доказва това.
- Как се гледаше на режима на Тодор Живков във Франция? Имаше ли информация за това какво се случва в България и СССР?
- Обикновеният французин се интересуваше от България по-малко отколкото нашенеца проявява интереси да речем към република Мадагаскар, тоест – никак. Колкото до политическата емиграция, един от центровете на която беше Париж, особено тази, която не бързаше да се “интегрира” във френското общество – мисля, че бяхме по-добре информирани от местното население за събитията и процесите, които се разгъваха в България и в така нар. соцлагер. Това беше и естествено, тъй като разполагахме с много повече информация от тази, която беше достъпна за нашите сънародници, чиито източници се ограничаваха до цензурираната рекламна пропаганда на режима. Едно от доказателствата за тези ми твърдения са статиите, брошурите и книгите, издавани от емигрантския печат – част от които са събрани в сборниците “Барутни (по)мисли” и “С думи, вместо с куршуми”, издания на “Шрапнел”, София.
- Къде бяхте на 10 ноември 1989 г.? Къде Ви завари новината за смяната на Тодор Живков ?
– Смяната на режима в края на 1989 г. ме завари в Париж – кризата в Източния блок беше в разгара си, уволнението на Живков от московските му господари се очакваше от месеци, да не кажа от години и следователно не беше новина. Но, както ще покажа по-долу, то не решаваше проблемите на народа.
- Защо се върнахте в България през 1991 г.?
- По същите причини, по които Ботев и другарите му слязоха на Козлодуйския бряг, само че времената се оказаха далеч по-неблагоприятни от ботевските. Тогава, макар и мижаво, е имало въстание – Априлското, и към четата му се е присъединил поне един – врачанското даскалче, готово да сложи главата си на дръвника на свободата. През 1989 г., когато народът можеше да промени съдбата си, неговата цел беше “да оцелее” – и “оцеля”! Макар и без една трета. Засега!
НАЧАЛНИТЕ НОТИ НА „МАРСИЛЕЗАТА“
Лекциите и упражненията поеха нормалния си ход. За втория семестър отново ни рапределиха на групи за практическия стаж. С арменеца Арши Бедрос и гъркинчето от созопол Щиляна Джаферова ни изпратиха в поликлиниката на ул. „Цар Симеон”. Те двамата пушеха и по време на почивките излизаха във вътрешния двор при шадравана, около който имаше пейки. Обикновено ги придружавах, за да си поговорим. От пейката, на която сядахме, се виждаше куполът на Софийския централен затвор (СЦЗ). Понякога излизах сам в извънпочивно време и го „съзерцавах”. Ако един ден не ме прострелят при опит да бъда задържан, ще мога да съзерцавам поликлиниката оттам. ДС има следствен отдел в СЦЗ и нейният конвейр работи с ускорен ритъм… Смехът на колегите проряза болезнено съзнанието ми. Заслушах се в разговора им. Колко далече от мислите ми бяха двамата. Весели, непокварени и добри млади хора. Само че и овцата… е добра. От такива „сватбари” нямаше да станат. Затова, макар и да „не знаеха какво правят”, мислех, че не са „невинни”. Ако не намерят в себе си сили да противостоят на диктатурата, ще ги смеле и превърне в свои слуги. Робите са отговорни наравно с робовладелеца за окаяната си съдба и за тоя им „статут” част от вината е тяхна…
С приближаване на пролетта атмосферата се сгъстяваше и в съдебните зали на столицата и големите градове почти всеки ден имаше процеси със смъртни присъди. Повечето от тях, както ни разказваха бивши затворници, се изпълнявали нощем. От две години насам – с разстрел в тила. Наскоро вестниците и радиото съобщиха за голям процес срещу 43-ма католически свещеници и монахини от цялата страна. Това обясняваше защо миналото лято Кольовата „връзка” с домакина на пловдивската болница засече и не се осъществиха никакви контакти. Шест от подсъдимите бяха осъдени на смърт и четирима екзекутирани. Същата участ имаше завърналият се от Турция нелегален, когото осъдиха с приютилия го Димитър Серафимов Развигоров. Не го познавах, но благозвучното му име се запечати в паметта ми…
За осъдените и екзекутирани селски момчета пресата и радиото пазеха гробно мълчание. Тяхната история не можеше да послужи за оправдаване на болшевишкия терор… Франц Хаджиев ми беше казал, че са арестували Павел Каръков и процесът му е насрочен за 24 март 1953 г. Бяхме решили да отидем и окуражим. Да му кажем, че прокурорът ще лежи остатъка от присъдета. Един ден, обикаляйки с Пеев съдебната палата, влязохме в една от залите, в която се гледаше политически процес. Подсъдимите – четирима, облечени в широки райета, с остригани глави, отслабнали и пожълтели, бяха като охтичави. Обвинението най-често срещаното – „създаване на нелегална организация/група, поставила си за цел да събори с бунт, терор, метеж или въстание законоустановената народнодемократична власт (чл. 70 от НК, чиято първа алинея предвижда смърт или 20 години затвор за ръководителите й)…
Часът наближаваше 19 и 30. Митингът бе започнал. Трибуната на ораторстващите беше пред „Народното събрание“ срещу коня на царя „освободител“. Чуваха се само речите по високоговорителите. Завихме покрай университета към „Орлов мост“. Групи от граждани, придошли от източните квартали на столицата, запълваха жълтите павета на „Царя“ почти до самия мост. По даден сигнал комсомолските активисти започваха да скандират „възторжено“ „Ста-лин! Ста-лин!“, последвано от „Чер-вен-ков! Чер-вен-ков!“ и „Веч-на друж-ба!“.
– Карай през тълпата нечистива! Искам да погледна еснафска, чиновническа и полицейска България в очите. Знаеш ли, Васка, като ги видя тръгнали като стадо овце, вцепенени от страх и угодничество, ми се иска да съм атомна бомба и да дръпна запалката в най-гъстата част на това тесто от роби.
– Те не са виновни, Гошо. Пет века робство не са шега, а и сега…
– А кой е виновен за петвековното робство?
– Строго съдиш народа, приятелю, а казваш, че го обичаш…
– Василе, моята любов принадлежи на оня народ, който ще отиде на барикадите, за да защити човешкото си достойнство, свободата и хляба си. А не на тая тълпа, която позволява на джандарите да се гаврят с нея. И като я душат и грабят, да изтръгват от гърлото й наред с наядения залък славословия и осанна за убийците. Виж ги, помъкнали хоругвите и иконите на тирана! Дори някои пеят, като че ли за да дадат право на Великия инквизитор, който казвал на кроткия Иисус, че те обичат робството и мразят свободата. Хиляди техни братя гинат в тюрмите и лагерите, а те си чоплят носа. И с облекчение въздъхват, когато джиповете на милицията спрат пред вратата на съседа. Това е тяхната невинност. Само подлеци, които се канят утре пак да ги яхнат, могат да ги ласкаят и тупат снизходително по рамото. Стига илюзии! Стига фарисейщина! Да се мълчи срещу овчедушието на еснафското мнозинство и да позволяваме на неговата „житейска философия“ да се промъква и в нашите мозъци, аз смятам за престъпление. Ние трябва да сме навсякъде киселината, която бавно, но сигурно разяжда и робския дух, и робовладелските вериги! Само с чука на революционната истина могат да се разкъртват робските пластове в душите на хората. И който обича народа, трябва да му я казва в лицето! За да го подготви утре да върви под огъня на картечниците.
– Като те слушам, си мисля каква болка се е натрупала в душата ти!
– Трябваше да я изкажа. Тази вечер или в някой недалечен утрешен ден може и да ни няма повече. Затова говорих като за последно, а болката ми е за тия, сред които се промъкваме сега…
Трамваи „тройка“ и „четворка“ се движеха по линията, която заобикаля университета и по „Царя“ продължава към ул. „Иван Асен Втори“. Придвижихме се по „стъргалото“ с дивите кестени срещу течението към парка. Приближихме „Орлов мост“. Оттук бронзовият истукан се виждаше. Нещо безчовечно, мъртвешки тежко имаше в нескопосната скулптура, крачеща върху пиедестала.
Стигнахме до моста и влязохме в градината през централния вход край езерото. Там се отбихме по алеята вдясно, която заобикаля затревената площ, където се издигаше статуята. Тази алея, между статуята и езерото, беше по-тъмна и по-безлюдна. Другата, лявата, обикновено по-оживена и осветена, беше също опустяла. Митингът и студът бяха прогонили повечето посетители от парка. Само тук-там се движеха отделни двойки или забързани самотници. Не се виждаха и милиционерите, които охраняват парка. Това беше най-доброто, което можехме да желаем. Пейките по „нашата“ алея бяха празни. Избрахме една, на десетина метра откъм гърба на тирана, и седнахме.
Пространството, което ни отделяше от статуята, беше запълнено с храсти. Часът минаваше 19,30. Без да се бавя, казах на Васил:
– Запали една цигара и когато съм готов, с нея ще подпалим фитила. След като го затворя в манерката, вземаш чантата, без да се бавиш, и я поставяш върху пиедестала, между краката му. През това време ще наблюдавам движението по алеите. Ако случайно някой те забележи и от престараване се развика, ще открия огън по него. В суматохата, която ще последва, трябва да се смесим с тълпата, за да ни изгубят.
– А защо не поставиш ти бомбата?
– Защото вече съм правил това и защото не съм те извикал за свидетел. Аз ще бъда с гръб към тебе и с револвер в ръката. Когато си свършиш работата и излезеш на алеята, която води към изхода, трябва да ми извикаш, за да те последвам.
Васил не възрази и прикривайки клечката кибрит в затворените си в шепи ръце, запали цигарата с нея – края на фитила, който му подадох. След това го пъхнах със светкавична бързина в манерката, запуших я с гумената тапа и завинтих капачката. Затворих чантата, в която съскаше горящият фитил, и се изправихме. Подадох му я и си стиснахме ръцете. Видях как хлътва в храстите, които ни деляха от скулптурата на „бащата на народите“. След това огледах напрегнато обгърнатия в мрак парк. Само „Ариана“ и езерото бяха обляни от светлина, но там не се виждаше никой, освен двама млади, които, облегнати на перилата на мостчето, се оглеждаха в езерната повърхност. По алеята, на която трябваше да излезе Васил, в обратна посока се движеше военен с приятелката си. Погледнах към статуята, която се виждаше от мястото, където бях на пост. Тя се открояваше на фона на светлините от лампионите на „Орлов мост“, но Васил го нямаше там. Струваше ми се, че остава съвсем малко време до взрива. Фосфоресциращите стрелки и циферблат на часовника ми сочеха 19 часа и 52 минути. Изминали бяха две и половина минути от запалването на фитила. Ако Васил чака в храстите, докато отмине офицерът, бомбата можеше да го направи на късове. Защо ли се бави?
– Пешо-о, бързай, Пешо, че ще изтървем трамвая! – се разнесе гласът му откъм изхода на градината.
Въздъхнах с облекчение и хукнах след него, за да се смеся с хилядната тълпа на митингуващите. Стигнах до изхода и вече без да тичам се упътих към трамвайната спирка, но трамваят се измъкна почти под носа ми и отнесе със себе си Васил. Ще свиря отново „Марсилезата“ под прозорците над ресторант „Реклама“. Облегнах се на перилата на моста в очакване на следващия трамвай. Погледнах часовника. Оставаше само една минута. Недалече от мен беше застанал милиционер, регулировчик на движението. Даваше път на колите, които се движеха от двете страни на канала.
Страхотен трясък, придружен от светкавица, разтърси въздуха. Статуята, обвита в бял дим, се наклони напред и заби нос в земята. Милиционерът изтича до телефонната будка. Настъпи паника. Тези около мен се спогледаха и започнаха да се оттеглят плахо към митинга. По „Царя“ в обратна посока, привлечени от гърмежа, любопитни прииждаха към моста. Около себе си чувах:
– Какво стана?
– Самолетна бомба ли беше?
В това време пристигна нов трамвай. Качих се в последната кола, за да се отдалеча от „лобното място“. Чу се пищене на клаксони и сирени. През прозорците на трамвая се виждаха черни милиционерски рейсове. Един, два, три. Около тях препускаха джипове през разбягващата се тълпа. Те се придвижваха към главния вход на парка. Нашият трамвай спря.
Дали ще проверяват и тук? Отново освободих предпазителя на револвера. Чух някой да казва, че спирането се дължи на разбягалите се от профучаващите рейсове и джипове хора, които задръстваха трамвайната линия. От задното стъкло на втората кола се виждаше, че една от камионетките спря пред главния вход. От нея изскочиха десетки милиционери и хукнаха към овакантения пиедестал. С тях по алеите на градината навлязоха и джипове. Другият рейс продължи нагоре по Цариградското шосе, а третият сви по канала покрай парка в посока, обратна на движението. Обграждаха „градината на Свободата“. След малко в осветените от лампионите конуси, върху централната алея към изхода се видяха милиционери, които мъкнат под мишници дърпащи се млади мъже и момичета. Започваха арести. Всичко се разви със светкавична бързина. Трамваят потегли отново. Не изпитвах никакви угризения на съвестта от ареста на влюбените. Не бях виновен за това, че тази вечер не е вечер за обич, че на трети март 1953 година в парка нямаше място за любов.
За момент трамваят спря пак, този път на спирката до университета. Тук тълпата беше много по-гъста, митингът на площад „Народно събрание“ беше в разгара си. Разноцветни ракети се пръскаха в небето, преди искрите им да се изсипят надолу към скандиращите групи. Както се казва: „За едни сватба, за други брадва…“
След няколко криволици и спирки трамваят ме отведе на „Халите“. От там до „Площада на цветята“ нямаше и 100 метра. Застанах под прозорците на Василовата квартира и изсвирих началните ноти на химна на Френската революция. От осветения квадрат на левия прозорец се подаде главата на Зафира и ми правеше знак с ръка да го чакам – слиза веднага.
– Какво стана? Защо не се качи с мене в трамвая?
– Изтървах го и трябваше да чакам следващия.
– А бомбата?
– Йосиф Джугашвили е издинамитен.
Васката ми стисна ръката и ме подкани да вървим към квартирата на Свобода. От пазара купихме цветя. Георги КОНСТАНТИНОВ,
Из книгата „Ставайте робове, аз не ща ярем…“, София, 2005.
