Първичен нарцисизъм:
Не рационално, а интуитивно разбиране за любовта към себе си е заложено в ранна детска възраст – този период се нарича „първичен нарцисизъм“. Това е времето, когато бебето е в центъра на вселената на тези, които се грижат за него. Именно защото детето все още не е психически отделено от майката, нейната любов става равна на неговата любов към себе си. Бебето изпитва първите усещания за удоволствие и неудоволствие. Те не само оформят психиката, но и като че ли влияят на поведението на възрастния: щом плаче, те го утешават, щом му е студено, те го покриват. Възрастният сякаш предвижда желанията и нуждите на бебето. Този период е единственото време в живота, когато всеки от нас може да си позволи да бъде истински крал.
Ако ранното взаимодействие със значим възрастен е било успешно, това установява в детето дълбоко разбиране на собствената стойност и способността както да приема любовта на другите, така и да обича себе си. Това разбиране съществува в психиката като безусловна истина. Става и опора на здравословния нарцисизъм – без да използва други хора, да се опитва да се утвърди за тяхна сметка, без желание да докаже на другите своята уникалност на всяка цена. В този случай човекът е в хармония със себе си, той е уверен в своята значимост и уважава своите и чуждите нужди. Така се изгражда здравословно самочувствие.
Сега нека си представим друг случай. Майката не може да се грижи за бебето – тя е в депресия, болна е или е много уморена. И другите възрастни не помагат. Ако няма достатъчно любов и грижа, възниква дефицит. В бъдеще човекът ще се опита да компенсира това: ще изисква внимание от другите, подчинение на нуждите и безусловна любов – дори до степен на обожание. В същото време той ще се чувства несигурен в собствената си стойност, защото по някаква причина е изгубил любовта. Това се проявява в пренебрежение и дори самоомраза.
Вторичен нарцисизъм:
На възраст 3,5 – 6 години детето преминава през етапа на „вторичен нарцисизъм“. По това време то е особено загрижено за това как изглежда в очите на родителите си и другите. Има шанс или да засилите чувството за самоуважение, или да компенсирате липсата на самоуважение и любов към себе си. Ако първичният нарцисизъм е силно увреден, на този етап родителите забелязват, че детето има затруднения в общуването с връстници; то може да бъде агресивно, да изисква повишено внимание – или обратно, да се оттегли в себе си.
И тук е важно как реагират родителите. Вместо да наказвате детето, трябва да се опитате да компенсирате неговия нарцистичен дефицит. На тази възраст вече можете успешно да говорите с детето си за нещо: попитайте го как се чувства и обяснете какво се случва в момента. Ако едно дете иска любов, това означава, че тя му липсва. Не е сигурно, че може да бъде обичано просто така – заради това, което е.
Ако компенсацията – под формата на комуникация, контакт и родителска любов – никога не се е случила, до юношеството и след това човек може да развие злокачествен нарцисизъм. И тогава той излъчва на външния свят възможно най-ясно: „Единственият, който е достоен за моята любов, съм аз.“ Но в действителност, с голяма степен на вероятност, той не е способен да обича никого, включително себе си. Той прикрива пълна неприязън или дори омраза към себе си, като я изкарва върху другите. В по-тежки случаи такъв нарцисизъм придобива черти на садизъм, социопатия и перверзия: човек използва хора за различни цели, включително сексуални. Той вижда „играчки“ в хората: можете да играете с тях, да ги счупите и да ги изхвърлите без чувство за вина или угризения на съвестта.
Човек, който не е имал достатъчно опит в любовта от значими възрастни, не може „просто да обича“ себе си.
Липсата на родителска топлина оставя травматични белези в психиката. По правило не съзнаваме, че ги носим в себе си. От време на време те се проявяват чрез тялото или се отразяват в поведението. В първия случай се наблюдава хипохондрия, неприятни физически усещания и заболявания с неясен произход. Във втория случай можем да възпроизвеждаме травмата от детството отново и отново във взаимоотношенията – в опит да я разберем, разпознаем и назовем. Това изисква сила, която не винаги е налична. Ето защо партньорите се оказват „лоши“, „не същите“, „пак същите“. И след неуспешна връзка човек прави същото заключение: „Разбира се, как можеш да ме обичаш, ако аз не мога да обичам себе си?“
Как помага психотерапията?
Любовта към себе си – като всяка връзка – може да бъде много деликатна тема. Например, защото събужда в нас спомени за любовта, която не сме получили в детството, както и доста неприятните чувства, които сме изпитвали поради тази липса. Понякога, за да се предпазите от тези емоции, може да се появят мисли като „Да, и моля те, не ме обичай, аз ще обичам себе си“. Можете да се справите с това с помощта на терапия. Процесът е замислен така, че човек постепенно да преодолее опита си, да скърби за липсата на грижи, които не е получил и да осъзнае, че любовта му към себе си не зависи от оценките и минали преживявания на други хора. Тя просто съществуват вътре и подхранва вашата чувствителност към себе си и нейните нужди.
