Докато НАТО тика България В Черно море, София неглижира нарастващата опасност за Македония от косовския „етновулкан“

Докато НАТО тика България В Черно море, София неглижира нарастващата опасност за Македония от косовския „етновулкан“
Действай тогава, когато още нищо няма.
Лао Дзъ

В международен план почти всеки месец носи своя символика. За март бе алегорията „троянски кон“, родена от визитата на 1 март на генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг. Подозрителният термин употреби премиерът Борисов в извинение за странното застъпване посещенията на Столтенберг и руският премиер Медведев, кацнал в столицата на 4 март, ден след националния ни празник.
Пратеникът на Путин дойде за осуетените от Вашингтон и Брюксел енергийни проекти: заблатеният с години финансов „гьол“ „Белене“ и „Южен поток“. Последният заместен с измолено от София отклонение на „Турски поток“ през България към Сърбия-Унгария-Австрия-Чехия.
Посещението на Столтенберг бе с перфидна цел: да продължи натиска на Изток,

ТИКАЙКИ БЪЛГАРИЯ В ЧЕРНО МОРЕ,
в изпълнение НАТО-вска програма за милитаризация на региона. Програмата стартира след присъединяването на 18.03. 2014 г. на Крим към Русия. „Кримският анекс“ за Москва по същество бе защитна геостратегическа компенсация за загубата на Украйна след държавния преврат на февруари 2014 г. в Киев, предшествал финансираната от Сорос „цветна“ (оранжева) революция“.
Тези две събития, сочи сравняваният с Кисинджър руски топдипломат Евгений Примаков (1929-2015), родиха „абсолютно друга философия и доктрина: подготовка за военни операции на НАТО на Изток, далече от неговите граници, което доведе до „експанзия на бази, приемащи американски въоръжени сили, системи на ПВО, а също компоненти на противоракетния щит“.
Последва инициативата Three Seas (три морета). US политолог и икономист Фредерик Ендгал разкрива целта: „Лансираната най-вече от Полша инициатива “Три морета” представлява зле прикрит геополитически опит за създаване на своеобразен балансьор на влиянието на Русия, от изток, и на Германия – от запад. Обяснимо е, че той поражда реминисценции с друга злополучна полска инициатива – за т.нар. “Междуморие” (Intermarium), която се прокарва в периода между двете световни войни. По онова време полският лидер маршал Юзеф Пилсудски се опитва да формира един de facto алианс от държави в пространството от Черно до Балтийско море, който да може да се противопостави едновременно на Съветска Русия и на Ваймарска Германия. Ако сравним списъка на държавите от т.нар. “Междуморие” с тези от днешната инициатива “Три морета”, ще видим, че на практика съвпадат – и в двата случая става дума за създаване на своеобразна “демаркационна линия” между Германия, на запад, и Руската Федерация – на изток“.
„Приликите обаче – уточнява Ендгал – не приключват само с това. Както е известно, формалното начало на днешната инициатива “Три морета” беше поставено в Дубровник през август 2016, като в нея участват 12 централно- и източноевропейски държави. Те са разположени в обширното пространство между Балтийско, Адриатическо и Черно море, откъдето идва и името на самата инициатива. Освен Полша и Хърватска, членове на инициативата са Естония, Латвия, Литва, Чехия, Словакия, Австрия, Унгария, България, Румъния и Словения. На втората среща на върха на инициативата, провела се във Варшава юли 2017, присъства американският президент Доналд Тръмп, който изрази ясно подкрепата си за нея. Въпросът е какви политически или икономически причини стоят в основата на полската инициатива “Три морета”“ Ако анализираме по-внимателно нейния очевиден фокус върху енергийните проблеми, много неща ще ни станат ясни“.
Топанализаторът разкрива имплицитната (скрита) връзка между военнополитическата и икономическа стратегия на Вашингтон. „Макар двамата основни играчи в проекта – Полша и Хърватска – да настояват, че инициативата “Три морета” не е геополитическа, а е по-скоро форум за осъществяване на общи инфраструктурни проекти и укрепване на интеграцията между новите членове на ЕС по оста Север-Юг, повече от ясно е, че нещата опират именно до геополитика. Реалният “двигател” на инициативата е Вашингтон, който открито се противопоставя на германско-руския проект за изграждане на газопровода “Северен поток 2” по дъното на Балтийско море. На свой ред Полша е застрашена да загуби таксите за транзита на руски природен газ, които получава сега, ако този транзит през територията й, както и през територията на Украйна, постепенно бъде прекратен след пускането в експлоатация на новия балтийски газопровод. Не това обаче е основната причина за случващото се. След инициирания от САЩ държавен преврат в Украйна от 14 февруари 2014, в резултат от който връзките между Москва и Киев бяха драстично влошени, транзитът на руски газ през украинска територия става все по-проблематичен, което съвсем пряко засяга както Русия, така и Германия“.
Това предопредели стратегията на САЩ: милитаризация на Черно море и ускорено приемане на Черна Гора и Македония в НАТО, с цел осуетяване руските енергийни проекти на Балканите. Бизнесменът ултранационалист Тръмп изпълнява предизборната си програма: политически осигурява нови стратегически пазари за далеч по-скъпия US шистов газ.
Премиерът Борисов, интуитивно усещайки накъде „бие“ атлантическият гост, необичайно гъвкаво заяви, че винаги бил против подобно участие [в милитаризацията], освен в случаите на учения. „България е от страните, в които има развит туризъм и доста над 10-12% от БВП се получават от туризъм. Когато започнат да минават военни кораби и катери, ще изгоним туристите. Затова с генералния секретар се обединихме около идеята максимално да се използва дипломацията – да не влезем в оръжейна надпревара, с тези чудовищни [руски] ракети е изключително опасно“.
След срещата, на пресконференцията, Борисов, извинявайки се, рече: „България не е „троянски кон“ на Русия, а най-дисциплиниран член на НАТО“. И угоднически припомни приноса на София в мисиите на НАТО, че „вече се движат процедурите за доставка на нови изтребители, бронирани машини и бойни кораби“.
Едва ли генералният секретар на НАТО е останал доволен, но използва момента и призова Русия „да спазва договора за неразпространение на ракети с малък и среден обсег“. Предупреди, макар НАТО да не иска нова Студена война „трябва да сме подготвени за свят, в който Русия може разположи ракетите си навсякъде”.
На изпроводяк Столтенберг изсипа дежурните похвали: как България е лоялен партньор в НАТО, как допринася за много дейности на Алианса и пр. Специално наблегна на ролята на София в процеса на присъединяване на Северна Македония към НАТО и посочи, че договорът за приятелство и добросъседство на България със Северна Македония е довел до договора от Преспа. Иносказателно гостът ни каза: оставете Западните Балкани. Не се бойте! След като на 6 февруари посланиците на държавите-членки на НАТО подписаха със Скопие протокола за присъединяване, почва нова историческа ера на Балканите.
Това обаче, което стана в югозападната ни съседка последните 4 години, би трябвало да тревожи най-много България. Защото, обратно на приказките за мирно и светло бъдеще, под нарастващата „оловна сянка“ на албанския „черен орел“

„ТИТАНИКЪТ“ СЕВЕРНА МАКЕДОНИЯ БАВНО ПОТЪВА.
Нашенските „държавници“ се упоиха от ласкаещата оценка на Столтенберг: „Високо оценяваме начина, по който подкрепяте процеса, който даде възможност Северна Македония да подпише протокол за присъединяване. Фактът, че вие подписахте договор за добросъседство със Скопие през 2017 г., спомогна за увеличаване на доверието и начерта пътя за подписване на Преспанския договор“.
Само човек, лишен от интелигентност, не усеща: на българо-македонския договор Столтенберг гледа като на незначителна, безпроблемна „спирка“ на Скопие по пътя към НАТО. Реалната, ключова „спирка“ бе Преспанският договор от 17 юни 2018, без който Скопие щеше да види НАТО и ЕС „през крив макарон“. Докато управляващи лъжедесни и ментепатриоти предадоха националния интерес в угода на външни господари, Атина с един удар de jure реши завинаги десетилетни проблеми, пресичайки кражбата на елинското историко-културно наследство.
За жалост най-скъпа цена ще плаща България, да не говорим за Р Северна Македония. СДСМ на Заев не може да управлява без решаващата, но изнудваща подкрепа на албанските партии. Които в началото на 2019 г. изпълниха точка 2 на скандалната Тиранска платформа, приета януари 2017 г. в Тирана под патронажа на премиера соросоид Еди Рама. Стана, когато на 12.01. 2019 г. шефът на македонския парламент, албанецът Талат Джафери, подписа Закон за признаване на албанския език за втори официален на страната. Фатален акт, след който историческата стрелка на „държавния часовник“ вече „се движи“ в обратна посока – към историческото небитие. Държавата от мононационална бавно ще се трансформира в бинационална единица, в перспектива сепариране на западните и северни райони на страната, следвайки целта – Велика Албания. (виж демографската карта).
В какво се корени историческото предателство на София към Македония“ В морален план то свали маските на „Обединените лъжепатриоти“. В международен подписаният на 1.08. 2017 г. в Скопие българо-македонски договор, сравнен с гръцко-македонския Преспански договор, доказа дълбочината на националното предателство на управляващата коалиция, но и на опозицията, която също подкрепи проектодоговора, гласуван и одобрен единодушно от Народното събрание.
Докато управляващите консумираха националното предателство, паралелно с него край Вардара „тече“ друг процес. Македонските албански партии, дискретно направлявани от Тирана и Прищина, под благосклонния поглед на Вашингтон, претворяват Тиранската платформа, чиято крайна цел е реализиране вековната мечта „Велика Албания“.

ЛЕК ЕКСКУРС В БЛИЗКОТО МИНАЛО ПОКАЗВА
фазите, през които албанците в Македония вървят към бъдещото териториално разделение на страната.
Първа фаза: събитията около незаконно открития 1994 г. в Тетово Албански университет. Втора фаза: 2001 г., въстанически действия в села по границите на Македония с Косово и с Албания (около Тетово и на север, в Шар планина) на групировка с име Албанска национална армия прераснаха в минигражданска война. Приключи юли 2001 г., когато НАТО договори съглашение за прекратяване на огъня. Трета фаза: под натиск на ЕС и НАТО на 13 август 2001 македонското правителство и лидерите на албанските партии подписаха Охридското споразумение, гарантиращо защита на македонските албанци плюс равнопоставеност на общинско ниво на албанския език с официалния македонски. Фундаментално фатална промяна. Всеки език, говорен от над 20% от населението в дадена община, става официален наред с македонския. Клаузата „албанизира“ общините, т.е. прогонва македонците, живеещи в общини с шиптарска доминация. Четвърта фаза настъпи на 12 януари 2019 г., когато шефът на македонския парламент, албанецът Талат Джафери, подписа закон за приравняване албанския с македонския език на национално ниво. Това е началото на края на монолитната македонска държавност.
Да напомним, че демографски нещата са катастрофални. Когато 1999 г. Косовският етноислямски „вулкан“ заля с „бежанска лава“ (800 000 албанци) РМакедония, там останаха завинаги 150 000 косовари.
И София, и Брюксел нехаят. Не отчитат подмолно течащите етнотектонични процеси в Западните Балкани. Не само в Р Северна Македония. В Черна гора, Южна Сърбия и Северен Епир (Гърция), също има райони с компактно албанско население.
Най-прясното неглижиране на подмолно течащите процеси на запад от нас доказа българското европредседателство с амбициозно проведената среща на върха за Западните Балкани. На 17 май 2018 г. станахме свидетели на едностранчив, тесногръдо фиксиран само в икономиката

ПРИМИТИВЕН „ПРОЧИТ“ НА ЗАПАДНИТЕ БАЛКАНИ.
Прочит, игнориращ разрушителния потенциал на косовския етноислямски вулкан. Доказал мощта си 1999 г. Именно в “Тиранската платформа”, изготвена с активното участие на премиера на Албания Еди Рама, очертала албанските претенции за превръщане на Македония в двунационална държава, е кодирана целта: създаване на голяма албанска държава на Балканите (Албания, Косово, Западна Македония, сръбските общини Прешево, Медвежа и Буяновац, и историческата област в Северозападна Гърция, известна като Чамерия).
Както е известно, задължително условие на Брюксел за приемането на Сърбия в ЕС е подписване на “юридически задължаващ договор за пълна и всеобхватна нормализация отношенията” между Белград и Прищина. За да стимулират президента Вучич и го накарат да побърза, Брюкселските “еврократи” обещаха, че страната може да влезе в ЕС 2025 г., ако до 2019 приключи предприсъединителните преговори и нормализира отношенията си с Косово.
Премиерът Борисов, пристигнал на 16.04. 2018 г. в Косово, подготвяйки планираната среща на върха за Западните Балкани, си позволи нетактично изказване. Недопустимо. Българският премиер равнопостави Сърбия, страна-членка на ООН, с Косово. Което, нелегитимно признато от 116 държави (вкл. и България), не е член на ООН. Недипломатично заяви: „Мога само да кажа, че ако не го подпишете, ако не направите това споразумение, нито Косово, нито Белград ще видят Европейски съюз“.
Срещата на върха за Западните Балкани показа несмислената политика на София, смешно фиксирана в амбицията да бъде лидер на Балканите. Което подсказва нулева експертност на Външно министерство. По време на проведения в София форум ЕС-Западни Балкани, бе подписана декларация, очертаваща конкретни стъпки, които да доближат шестте страни (Албания, Сърбия, Черна Гора, Босна и Херцеговина, Северна Македония и Косово) до ЕС, но без конкретни срокове. Хитро! Хем обещаният ангажимент на Брюксел държи Западните Балкани вън от орбитата на Москва, хем шестте страни получиха ясно послание: няма да влязат в ЕС, преди да са готови за него и той за тях.
Българският премиер Борисов, воден от сантиментални чувства или криворазбран балкански комшилък, се опита да адвокатства, намеквайки: „По-добре е преговорите със страните от региона да започнат, за да може те да са по-старателни в реформите“. Не вникнал защо Западните Балкани влязоха в приоритетния дневен ред на ЕС, премиерът игнорира несъмнен факт: шестте страни са проядени от престъпност, корупция, авторитарно управление и нестихващи двустранни конфликти. Удобни за проникване на руски, турски, китайски и арабски интереси. И най-вече: след мигрантската криза 2015-2016 г., когато стотици хиляди мигранти влязоха в ЕС през балканския маршрут, Европа осъзна: Балканският регион е жизнено важен за нейната собствена стабилност.
Най-реалистичен на срещата на върха бе председателят на Европейския съвет Доналд Туск. На пресконференция след срещата заяви: “Не виждам друго бъдеще за Западните Балкани освен европейското, но трябва да свърши още много работа“. Посочвайки, че “няма план “Б” за Западните Балкани, охлади шестте страни и лобиращия за тях български премиер, отказвайки да потвърди възможното им присъединяване през 2025 г.
Тук премиерът Борисов направи нелепо сравнение. Обръщайки се към чуждестранните журналисти, че общият БВП на 6-те държави кандидатки е 96 млрд. евро – колкото е този на Словакия, а общото население е 17,7 милиона, по-малко от това на Румъния, попита риторично: “Това ли плаши ЕС“ Това ли са големите страхове“ Техният елит се старае да покрива всички критерии. Или да оставим другите геостратегически играчи да усилят и немалкото си влияние, които имат чрез мюсюлманите, православните християни. Много теми за размисъл сме си задали. Всички си тръгнаха оттук с по едно наум”, завърши той.
Последва неочакван отпор. От колегата приятел, полякът Доналд Туск: „Статистиката е едно, но по време на обиколката си в страните от Западните Балкани аз видях и друго. Ако погледнем неприятностите на глава от населението (troubles per capita), цифрите са далеч по-големи от Германия и Франция. Не искаме да провалим този процес, като предложим нещо нереалистично”.
Разхождайки се из Западните Балкани и чат-пат „до Брюксел и назад“, нашият премиер не проумя, че преиграва, надценявайки своята „значимост“ на Балканите.
От 1989 г. до ден-днешен София няма обмислена „балканска политика“.Защото няма приета от Народното събрание Национална доктрина. И защо и е! Щом следва послушно това, което й наредят Вашингтон и Брюксел! А Балканите са исторически обременен регион с неподозиран потенциал за етнорелигиозни конфликти. Които веднъж, в края на миналия век, кърваво разпарчосаха Титова Югославия.
Да припомним как стана? Началото на 2016 г. в. The New York Times публикува статия, хвърляща светлина върху „проект“ за създаване на балканска криза. Почва с видимата (икономическа) част. В средата на 90-те години е разработен проект за нефтопровод Албания-България-Македония (АМБОК). Фирмата, регистрирана в Америка, носи същото название. Следва любопитното. За да реализират проекта, трябва предварително да се „прочисти“ територията. Икономическата част на проекта е поръчана от британската дъщерна фирма на US нефтена корпорация „Halliburton“, а юридическата кантора, обслужваща проекта, става месторабота на Бил Клинтън след приключването на президентския му мандат. Това е същият „плейбой“, нашумял с аферата „Левински“, който 1999 г. даде заповед да бомбардират Белград. Чудесно съвпадение!
Така в средата на 90-те години се слага

НАЧАЛО НА ТАЕН
АМЕРИКАНО-КОСОВСКИ АЛИАНС.
Следствията не закъсняват. В изпълнение проекта „АМБОК“ почват да се „случват“ събития. US анализатор и бивш агент на ЦРУ Джеймс Данигън: „През 1998 г. бойци от косовари албанци пристъпиха към дребномащабни въстанически действия. Армията за освобождение на Косово (АОК) се превърна в главна организация на съпротивата. Заявената цел на АОК се явяваше независимо Косово. По линия на ЦРУ АОК тайно получи значителни оръжейни пратки. В отговор югославското правителство увеличи размерите на контингентите на службата за сигурност в Косово и започна „мръсна“ война. Много от косоварските албанци се принудиха да бягат“.
Юни 1999 ООН дава санкция за въвеждане в Косово на оглавени от НАТО миротворчески сили (резолюция на Съвета за сигурност № 1244). Русия не наложи вето. Тогава в Кремъл в алкохолен екстаз „танцуваше“ Боря Елцин. Политическите последици от изтласкването сръбските войски от Косово не закъсняха. Септември 2000 г. партията на Милошевич губи изборите. 2001 г. той бе арестуван и пратен на съд в Международния трибунал за бивша Югославия в Хага. С обвинение в геноцид. 2006 г. при странни обстоятелства обвиняемият Милошевич умира. 2003 г. Югославия става федерация с название „Сърбия и Черна гора“. 2006 г. Черна гора излезе от нея. 2008-а последва нов шок: Косово едностранно обяви независимост. САЩ, Великобритания, Франция и Германия я подкрепят. Русия и Сърбия – против. Така Косово създаде прецедент. Косово, не Крим! За пръв път бяха потъпкани Хелзинкските споразумения (1 август 1975 г.) за ненарушимост на държавните граници след Втората световна война.
Случилото се с Косово „събуди“ македонските албанци. Едва ли случайно първият симптом на неподчинение бе обявеният 1994 г. в Тетово албански университет. Нарастващият експлозиен (отвътре навън) демографски и политически натиск на албанците се съчета с имплозиен (отвън навътре) – от Косово. В това е спецификата на двустранната албанска активност, най-страшна опасност за Западните Балкани. Но за нея и дума не се спомена на срещата на върха в София. Това че Косово експортира напрежение в три посоки: на изток (Южна Сърбия, албанци живеят в общините Прешево, Буяновац, Медвежа); на северозапад (Черна гора) и юг (Р Македония).
Под носа на световната общност Косово днес е мафиотски протекторат на САЩ, през който преминава наркотикът от Афганистан през Турция към Европа. Петър Григоров: „Десет години след като се самопровъзгласи за независимо, Косово вече е признато от 106 членове на ООН, 23 държави от ЕС (без Гърция, Кипър, Испания, Словакия и Румъния) и от повечето си съседи в региона (без Сърбия). За укрепването на международните позиции на Косово помогна и решението на Международния съд на ООН от 22 юли 2010 за признаване независимостта на републиката. Както е известно, използвайки крайно двусмислени казуси, съдът се произнесе: декларацията за независимост на областта не нарушава международното право. Допълнително признание от страна на Брюксел стана споразумението за стабилизация и асоциация между ЕС и Косово (подписано през 2015 г. и влязло в сила април 2016)“.
Край Урошевац (Южно Косово) Щатите имат военна база – Camp Bondsteel. Най-голяма в Източна Европа, следствие политиката на Вашингтон след бомбардировките в Сърбия 1999 г. Тогава стартира изграждане на извънредна мрежа с нови американски бази. Разположена близо до границата между Косово и Македония, Кемп Бондстийл е „осева точка“ на новата глобална мрежа американски бази. Позволява на американската авиация лесно да достига богатия с нефт Близък изток, Каспийско море, а също Русия. Това е най-голямата US военна база от времената на Виетнамската война. Построена от американска строителна компания, „дъщерна“ на горе споменатата „Halliburton“. Президент на „Халлибъртън“ (1995-2000 г.) е бившият шеф на департамента по отбраната на САЩ Дик Чейни. Същият, при когото бе проведена операцията „Пустинна буря“ 1991 г. срещу Ирак на Саддам Хюсеин.
1999 г., преди началото на бомбардировките на Югославия от силите на НАТО, в. Washington Post отбелязва: „На фона на все по-безпокойния Близък изток ние се нуждаем от бази и права за пресичане въздушното пространство на Балканите, за да защитим нефта на Каспийско море“.
„Бондстийл“ е най-крупната американска база и ключова отправна точка за контрол на Балканите. Тя е първа в обширната верига US бази, които ще бъдат построени следващото десетилетие: в Унгария, Босна и Херцеговина, Албания и Македония.
Днес проблем на проблемите е кой:

ТИРАНА ИЛИ ПРИЩИНА ЩЕ БЪДАТ ПИЕМОНТ
на Велика Албания“! „Пиемонт“ е алегория на ядро на бъдеща държава, по името на Кралство Пиемонт и Сардиния, изходна база за реализиране националното обединение на Италия.
Ако косовската фанатична нетърпимост надделее над перфидната плавна стратегия на Тирана, намерила израз в „Тиранската платформа“ за постепенно завладяване западната и северна част на Република Северна Македония, косовският етнорелигиозен вулкан ще залее с кървава лава северозападно от Вардара. Какво означава“ София ще трябва трескаво да строи бежански лагери за бягащите стотици хиляди български македонци от шиптарския терор. И това ще стане по долините на Струма и Места. Не само това. За разлика от цивилизованите албанци в Албания, косоварите вече доказаха расова нетърпимост към другите етноси и варварско отношение към културно-историческото наследство. Когато в края на ХХ – нач. на ХХ“ век в Косово и Метохия бяха разрушени и изгорени стотици църкви и манастири.
Кои са предпоставките за американо-косовския алианс“ Анализаторът Петьо Вълков: „Повечето водещи експерти по международна и регионална сигурност се обединяват около становището, че САЩ се възприемат от албанците като най-големия им съюзник. Причините: 1) Албанците виждат в лицето на САЩ стратегически партньор, представляващ водещата „суперсила“, с чиято подкрепа биха могли да реализират стратегическите си цели; 2) САЩ разглеждат албанската общност на Балканите като млада нация, изживяваща своя ренесанс. Тя не е обременена от историческа обвързаност, лингвистична и културна близост с другите славянски народи от региона на Западните Балкани, което я прави отличен партньор на Вашингтон; партньор, който може да бъде „моделиран“ по начин, отговарящ на интересите на великата сила; 3) В САЩ има значителна албанска диаспора, проникнала до най-високите държавни нива, която чрез лобистки лостове за влияние в Конгреса и президентската администрация оказва силна подкрепа на етноса, основно в Албания, Косово и Македония“.
Според Ристо Никовски, дългогодишен македонски дипломат, фактът, че Вашингтон, а не Брюксел реагира на албанските провокативни действия и националистическа риторика, заслужава специално внимание. Според него, „екстремните национализми са предизвикателства, които се решават от НАТО и ЕС, а не еднолично от САЩ. Винаги, когато има потенциална опасност от ескалиране на междуетническо напрежение в региона на Западните Балкани, САЩ реагират изключително бързо, особено ако става въпрос за албанците. Те не позволяват на други външни фактори да доминират при урегулирането на подобни спорове и начинът, по който действат, показва, че американската външна политика има подчертан интерес към този регион и конкретно по отношение на албанския етнос“.
Дипломатът отбелязва. „Твърденията, че Вашингтон се опитва да откаже албанците от мечтата за голяма Албания, са прибързани. Острият тон на САЩ към високопоставени албански политици може да се приеме по-скоро като предупреждение, че те са само „проводник“ на американската външна политика. Преговорите, които се водят между Белград и Прищина, вече са приоритет за САЩ и не трябва да бъдат поставяни под въпрос. САЩ се стремят да осигурят едно добро бъдеще на Косово, което се възприема от преобладаващата част от Сената като „американски капитал“, а албанците остават основния партньор на Вашингтон на Балканите. Чрез тях, за първи път в историята, американските политици се опитват да утвърдят страната си като доминиращ фактор в региона на Западните Балкани, като поради стратегическото му географско положение нямат никакво намерение да се оттеглят оттам“.
Ристовски цитира етнически албанец, развиващ политическа дейност в Македония. Според когото „в САЩ има силно политическо лоби, подкрепящо етноса и неговите действия за самоопределение и извоюване на повече права в страните, където албанците са малцинство. Сред водещите фигури в „албанското лоби“ е бившият конгресмен Джоузеф Диогуарди, етнически албанец. Като силни поддръжници на албанския етнос се посочват бившият държавен секретар Мадлин Олбрайт, както и генерал Уесли Кларк, главнокомандващ силите на НАТО в Европа в периода 1997-2000. За двамата се твърди, че след обявената на 17 февруари 2008 независимост на Косово участват активно в процесите на приватизация на държавна собственост в новосъздадената държава. В тази връзка е показателно: докато през 2000-та Мадлин Олбрайт, категорично подчертава, че международната общност се противопоставя на националистически проекти като „Велика Албания“, целящи прекрояване границите на Балканите, само няколко години по-късно именно тя е водещата фигура, подкрепяща обособяването на Косово като самостоятелна държава“.
Дали пък тук нямат „емоционален пръст“ твърде странните за „полето на дипломацията“ отношения между бившия терорист и настоящ президент на Косово Хашим Тачи – Змията и Мадлийн Олбрайт!
Тревожни са констатациите на Ристовски, отразени в книгата „Ролята на САЩ в македонската голгота (1991-2013)“. Там четем: „Ясно е, че Македония е част от американската политика, защитаваща интересите на САЩ на Балканите, които те реализират основно чрез „албанския фактор“. Това неизбежно поставя под въпрос териториалната цялост на Македония. Апетитите на македонските албанци, зад които открито стоят САЩ, не могат да не притесняват етническите „македонци“ и те да останат безразлични. Процесът на реализация на албанските стремежи вече е напреднал, като в много отношения той е необратим“.
В горния контекст се вписва

КОСОВСКИЯТ НАПЪН ДА ИМА СВОЯ АРМИЯ.
На 13 декември 2018 г. президентът на Косово Хашим Тачи с военно яке посети казарми близо до столицата Прищина, за да увери всички общности в Косово и особено сръбската, че бъдещата армия на Косово ще продължи да им служи без каквито и да било етнически различия.
На следващия ден косовският парламент одобри създаване на собствена армия. Този ход на Прищина породи напрежение с Белград, отричащ независимостта на бившата си провинция. Едва ли случайно САЩ, Германия и Великобритания подкрепиха действията на властите в Прищина.
Древнокитайският философ Лао Дзъ има подходяща за финала мисъл: „Действай тогава, когато още нищо няма“. Т.е., превантивните мерки, които трябва Брюксел по експертно доказана инициатива на София да предприеме, е очертаването на задължителна рамка, която трябва да пресече овреме шиптарските мераци. Иначе, ако Прищина поеме ролята на Пиемонт на Велика Албания, не само Западните Балкани ги чака „второ кърваво издание“ на събитията от края на ХХ век.
НИКОЛА СТОЯНОВ