Алешандре Пато е един от бразилските футболисти, които така и не оползотвориха потенциала си. Пред Players’ Tribune бившият играч на „Милан” и „Челси” разказва какво се обърка в кариерата му, за какво съжалява и с какво се гордее в своя футболен път:
Знам какво си мислите. Слушам го вече 10 години. „Какво стана с Пато?“. „Защо Пато не спечели „Златната топка?“. „Защо Пато постоянно беше контузен?“.
Трябваше отдавна да отговоря на тези въпроси. Вървяха толкова много слухове, особено в „Милан”. Купонясвал съм твърде много. Нямал съм достатъчно желание. Живеел съм в свой измислен свят. Но когато исках да отговоря, ми казваха да се концентрирам върху футбола. Бях твърде млад, за да се опълча.
Бях си още хлапе. Но е време да поставя нещата на мястото им. Вече съм на 34, щастлив съм и съм здрав. Не тая лоши чувства към никого. Ако искате да вярвате на слуховете, няма да ви променя мнението. Но ако искате да разберете какво наистина се случи, чуйте ме.
Първото нещо, което трябва да разберете, е, че си тръгнах от родното място много рано. Може би твърде рано. Когато си на 11, не си готов за външния свят. Отиваш да преследваш една мечта, но си сам и е много лесно да се изгубиш по пътя.
Бог ми даде талант, това е ясно. Не бях играл на терен с пълен размер до 10-годишна възраст, защото футзалът беше по-забавен. И все пак получих стипендия за частно училище. После един ден играх в училищен турнир и скаут на „Интернасионал” каза на баща ми: „Мислили ли сте да пуснете сина си в мач 11 на 11?“.
Така отидох на проби в „Интернасионал” и тогава попаднахме в сексхотел. Но нека обясня. Нямахме много пари, мама не можеше да работи заради проблеми с гърба, а татко осигуряваше по-големия ми брат, сестра ми и мен. По цял ден беше навън и строеше магистрали. Имахме достатъчно, за да се изхраним, но в училище не можех да си позволя дори учебниците. Ходех в клас с ксерокопия. Така че баща ми трябваше да проявява изобретателност.
В големия ден на пробите в „Интернасионал” карахме от Пато Бранко до Порто Алегре, девет часа на пътя. Стигнахме дотам и баща ми осъзна, че нямаме пари за истински хотел. „Сине, това е единственото място, което можем да си позволим“, каза ми той. А аз отвърнах: „Хайде тогава“, но си нямах представа! Бях твърде малък, за да разбера. Но днес все още се шегувам с баща ми по този повод.
Като отидохме на стадиона, един от клубните директори ме пита: „Момче, не трябва ли вече да тренираш?“. Бяхме объркали часа. И още по-лошо, обувките ми бяха останали в сексхотела. Баща ми изтича да ги вземе, но с какво се върна? Една обувка с гумени бутони и една с метални. За щастие една голяма клечка от академията имаше спонсорски договор с производител на обувки и ми отстъпи един чифт чисто нови. И така бях привлечен в „Интернасионал”.
Но, кълна се, не смятах да ставам професионален футболист. Късметлия съм, че въобще бях в състояние да играя. Защото година по-рано се бях спънал във верига на един паркинг и бях паднал на лявата си ръка. Така ме бинтоваха, че бях половин човек и половин мумия. Играх в един турнир с превързана ръка, а когато свалих превръзката, играхме една глупава игра с приятели и, без да искам, си седнах на лявата ръка. Болката стана толкова силна, че стигна чак до краката ми.
След като минах през скенер, докторът откри голям оток и каза, че трябва да ме оперират веднага, иначе ще се наложи ампутация. Бях шокиран – оказах се на ден разстояние от това да загубя едната си ръка. А да не мислите, че родителите ми можеха да си позволят операцията? Пффф.
Баща ми трябваше пак да измисли нещо. И понеже снимаше мачовете ми, взе касетите в болницата, помоли се на небесата, отиде в кабинета на лекаря и пусна едни размазани кадри на хилещо се момче, играещо футзал. „Докторе, това е синът ми. Не знам как да платя за това, но не искам да спира да играе…“.
Не знам какво се случи, може би докторът реши, че играя добре, може да е чул някакъв божи глас. „Не се тревожете, тази операция ще е за моя сметка“.
Казвам ви, беше чудо. Никога няма да забравя името му – Пауло Роберто Муси. Той ми даде нов живот. Но и възстановяването беше толкова болезнено. Трябваше да се връщам в болницата за прегледи на всеки шест месеца, веднъж ръката ми беше станала зелена. Направо крещях за още инжекции.
Но продължих да играя и стигнах до „Интернасионал”. Трябваше обаче да се отделя от родителите си, които нямаше как да си позволят да живеят в Порто Алегре. И двамата ми казаха да отивам, но за тях е било още по-тежко. Мама е продължавала да приготвя масата, сякаш и аз ще ям заедно с останалите. Чистела е стаята ми, все едно ще се прибера всеки момент. А на толкова неща още имаха да ме научат.
Определено не бях готов за академията на „Интернасионал”. По-малките правехме всичко за по-големите момчета, даже им чистехме бельото и обувките. Плачех много, криех се в стаята си, но не казвах на майка ми, защото тя щеше да дойде още на следващия ден да ме прибере у дома. Казвах й, че всичко е страхотно.
Във футболно отношение наистина беше страхотно. Бързо стигнах до първия отбор, на 17 играх на Световното клубно първенство, вкарах на полуфинала и играх срещу „Барселона” на финала. Там се запознах с Роналдиньо.
Той е направо магичен, не е истински човек. В онзи ден не му бях противник, а просто фен. Сякаш даже не ме интересуваше самият мач! Всички искаха фланелката му след края, но той спази обещанието си и я даде на мен. Такъв е Рони.
Знаете, че Световното клубно първенство е голяма работа в Бразилия. Когато победихме с 1:0, беше най-великият момент за „Интернасионал”. Скоро обикаляхме из Каноас с пожарна кола, държах трофея, а хората скандираха името ми. Впоследствие имах избор да отида в „Барселона”, „Аякс”, „Реал” /Мадрид/. Защо избрах „Милан”? Нека ви върна въпроса – играли ли сте на плейстейшън с онзи отбор на „Милан”? Бяха нереални!
Кака, Зеедорф, Пирло, Малдини, Неста, Гатузо, Шевченко… И Феномена, истинският Роналдо. Тъкмо бяха спечелили Шампионската лига. Като ме представиха пред отбора, всеки един от тях стана и ми стисна ръката. УАУ! Една видеоигра се превърна в реалност. Бразилската банда ме прие с отворени обятия: Роналдо, Кафу, Емерсон, Дида, Кака. Пазеха ми гърба дори в тренировките.
Карло Анчелоти пък ми стана като баща, даже кръсти кучето си Пато. Идваше на тренировките с хеликоптер – живееше в Парма, а жена му можеше да пилотира и така той пристигаше направо като Джеймс Бонд.
Научих толкова много от всички тези легенди. В съблекалнята стоях до Роналдиньо. След тренировки Анчелоти заръчваше на Пирло и Зеедорф да ми подават дълги пасове, за да се науча къде да очаквам топката.
„Просто тръгни и топката ще дойде“, казваше ми Пирло. Тя винаги идваше. Един ден отидох да бия преки свободни удари и кои бяха там да шутират? Пирло, Зеедорф, Роналдиньо, Бекъм. Казах си, че този път просто ще погледам.
Естествено, всички знаехме кой командва парада. Един ден Силвио Берлускони ме повика при себе си. Беше страхотен шеф и постоянно се шегуваше. Вярно е, че излизах с дъщеря му Барбара.
Но както и да е, тогава дриблирах много по лявото крило и Силвио ме пита: „Защо все пробиваш по фланга?“. Искаше да играя по-централно. Скоро Карло и Леонардо ми казваха същото.
Така отбелязах онзи гол на „Камп Ноу“. Бях в центъра, видях голямо празно пространство, пуснах си топката и се затичах. Когато Валдес излезе, се чудех какво да правя. Да дриблирам? Да я копна над него? Опитах да стрелям вляво, но топката мина между краката му. Уау! Чист късмет.
Изглежда дори Бог искаше това да е гол. Мислех си дали Гуардиола ме гледа. Възхищавах му се, а той каза, че дори Юсейн Болт не може да настигне това момче. Колко готино, нали? Най-страхотният гол, който съм вкарвал.
Това бяха дните, в които мислех, че ще стигна до върха. Очакванията бяха толкова големи. Бях суперталантът, вече играех за Бразилия. Пресата пише за теб, феновете те обсъждат, дори другите играчи те надъхват още повече. Пато ще бъде най-добрият в света. Пато ще спечели „Златната топка“.
Харесваше ми вниманието, харесваше ми да говорят за мен. Но знаете ли какво се случи? Започнах да мечтая твърде много. Макар че все още се трудех сериозно, въображението ми ме отвеждаше на всякакви места. В главата си вече вдигах „Златната топка“. Трудно е да не се повлияеш, пък и изстрадах много, за да стигна дотам. Защо да не се насладя?
Когато взех приза „Златно момче“ за най-добър млад играч в Европа, не мислех за „Златната топка“. Просто се забавлявах и хоп! – награда. Бях неудържим, когато живеех в настоящето, но просто в съзнанието си заседнах в бъдещето.
Тогава, през 2010 г., започнах да се контузвам постоянно. Загубих увереност в тялото си. Страхувах се какво ще кажат хората за мен. Отивах на тренировка с мисъл, че не мога пак да се контузя. Ако ме заболи, няма да казвам. Възстановявах се от мускулен проблем, после усуках глезен, но продължих да играя. Поду се като топка, но не исках да разочаровам отбора, исках всички да са доволни от мен. Това е един от недостатъците ми.
Хората очакваха да вкарвам по 30 гола на сезон, а аз не можех дори да стигна до терена. Справях се с мисълта, че други се съмняват в мен. Но когато съмнението идва от мен самия? Тогава е различно. Но пък и тогава откриваш кой наистина те обича. Много хора около мен си казаха: „Хмммм, може би все пак той няма да успее“.
И се почувствах толкова самотен. В „Интернасионал” бях с твърде големи протекции, всеки правеше всичко за мен. Не знаех за контузии, за фитнес, за хранителни режими – не ми и трябваше. Трябваше само да играя. Затова при трудностите в „Милан” просто не знаех какво да правя.
Днес всеки играч има екип около себе си, доктор, физиотерапевт, фитнес треньор. Тогава само Роналдо имаше. Наоколо нямах роднини, семейството ми още беше в Бразилия. Имах агент, но той не се грижеше за всичко, както правят агентите сега. Да, „Милан” имаше доктори и служители, но те трябваше да отговарят за 25-30 играчи, не можеха да са с мен постоянно.
Веднъж играх срещу „Барселона”, след като бях ходил на лекар в Атланта. Бях 10 часа в самолета и тренирах веднъж. Естествено, че се контузих! Неста беше бесен и казваше: „Не трябваше да играе, полудяхте ли?“. Но аз не разбирах това и си мислех: „Хайде да пробваме пак“. Не разбирах и футболната индустрия.
Футболът е като театър, където трябва да изнесеш представление, за да получиш каквото искаш. Но аз си въобразявах, че е просто игра.
Когато пресата пишеше лъжи за мен, нямах ПР специалист. Трябваше да изясня нещата, но не разбирах важността на това да комуникираш добре и да си изграждаш връзки, смятах, че само резултатите на терена са важни.
Купонясвах ли много? Не толкова, колкото ви втълпяваха. Липсваше ли ми отдаденост? Казваха го заради начина, по който тичах. Но стига, кой може наистина да знае това за отдадеността? Бог ме е направил какъвто съм и не мога да го променя. Искаха да се хвърлям в единоборства. Искаха кръв, пот и сълзи. Е, сълзите ги получиха. Платих висока цена.
Трябваше да кажа истината на всички. Помните ли историята с ПСЖ? Адриано Галиани беше в Англия да вземе Тевес и ПСЖ ми отправи страхотна оферта. Исках да отида – Анчелоти беше там – но Берлускони ми каза да остана. Бях контузен, така че феновете казваха: „О, Пато не поиска да отиде. С Тевес щяхме да сме шампиони!“.
Пресата също полудя, а аз се чудех. Нали се бях съгласил да отида!
Пропуснах Мондиал 2010. Историята с ПСЖ дойде през януари 2012 г. Аз почти не играех и психически бях развалина. Бях големият провал, момчето с многото пари, което дори феновете не искат.
А знаете ли колко усилия положих, за да се завърна? Обиколих света и се срещнах с всеки доктор, с когото си заслужаваше да се видя. И с няколко други. Един от Атланта ме караше да вися с главата надолу, докато той ме въртеше. Диагнозата? Рефлексите ми не били в синхрон с мускулите ми.
Доктор в Германия инжектира течност по целия ми гръб и на другия ден ходех прегърбен на летището в Мюнхен заради болката. Друг лекар ми забиваше по 20 игли в тялото всяка сутрин и всяка вечер. Мога да продължа да разказвам до утре.
Ходех на доктори номер 6, 7 и 8… всеки казваше нещо различно и се чудех: „По дяволите, какво ми има???“. Плачех и плачех, и плачех. Страхувах се, че никога повече няма да играя футбол. Затова отидох в Коринтианс през януари 2013 г.
Да, искаше ми се да играя на Световното през 2014-а, но исках също така да работя с Бруно Мазиоти, физиотерапевта на Роналдо. Като отидох там, взеха мускул от ръката ми, за да направят биопсия. Лежах и се тресях от болка. След 20 дни откриха, че някои от мускулите ми се бяха свили заради травмите.
Имах повече мускули в предната част на краката, отколкото в задната. Цялото ми тяло беше разбалансирано. За щастие Бруно ме възстанови. От 2013 г. нататък мисля, че съм имал само три мускулни травми. Но жалко, че нещата в Коринтианс се развиха така. Отидох там като знаменитост. Когато изкарваш сериозни пари в Бразилия, където неравенството е голямо, феновете изискват много.
Така че като пропуснах онази „Паненка“ срещу Гремио в четвъртфинала за Купата на Бразилия, ми стовариха цялата вина. Да, беше ужасна дузпа, но не е вярно, че после съотборниците са ме удряли. Никой нищо не ми е направил.
Феновете обаче искаха да ме убият. Ходех из Сао Пауло с въоръжена охрана и бронирана кола. Привържениците, които нахлуха в тренировъчната ни база, носеха бухалки и ножове. Беше плашещо и се случиха неща, които нямат място във футбола.
Защо играх много по-добре, като ме преотстъпиха на Сао Пауло? Защото добре се грижеха за мен. Там трябваше просто да играя. Но когато „Челси” ме потърси, все още мечтаех за Европа. За съжаление отново платих цената за това, че бях с твърде големи протекции.
Все още не схващах и смятах, че „Челси” ще ме вземе под наем за шест месеца и после ще подпиша за три години. Не осъзнавах, че могат да ме върнат след наема. Ако знаех, щях да отида другаде. Жалко, защото тренирах добре, но треньорът ме пусна само два пъти и така и не разбрах защо.
Върнах се в Коринтианс, където искаха да ме изгонят. Исках да остана в Европа, затова направих нещо, което не бях правил преди. Обадих се на Даниеле Бонера, познавах го от „Милан”, а вече играеше във „Виляреал”.
„Бони! Мислиш ли, че те ще имат интерес към мен?“. Треньорът Марселино ми предложи договор и отидох в Испания.
Сам си бях уредил трансфера. Връзки, познанства – така работи футболът.
Това беше повратна точка за мен. Всички тези години се държах, все едно още бях детето от „Интернасионал”. На 27 осъзнах, че трябва да се променя и да стана господар на съдбата си.
За съжаление във „Виляреал” нещата не сработиха, но в „Тянджин” беше друго. Като заминах за Китай, скъсах с приятелката си и исках да се свържа с вътрешното си Аз. Никога не бях отделял време да погледна по-обстойно на нещата. А там се запитах кой съм аз и какво има значение за мен.
Съсредоточих се върху душевното си здраве и върху отношенията си с хората, посещавах терапевт. Научих как да откривам щастието в усиления труд. Все още се забавлявах, но вече третирах футбола като професия и поемах отговорност за всеки аспект от своята кариера.
В „Милан” бях изкарал първата година, без да говоря италиански. В Китай научих за храната и за културата веднага. Играех добре, но разбрах и че футболът е много повече от това, което се случва на терена.
После обаче пак се отклоних от пътя. След Китай все още бях необвързан, така че реших да се наслаждавам на свободата си. Отидох в Лос Анджелис, исках най-добрия хотел, най-хубавата кола, най-лудите партита. Оказах се на място, където момиче взимаше кока точно до мен. Внезапно си казах: „Какво правя тук? Не искам това“.
Върнах се в Бразилия и писах на една стара приятелка, Ребека. „Искаш ли да се видим?“. Взехме по едно кафе и след секунди вече си казвах, че това е, което искам.
Следващия път като се видяхме, тя ми каза, че отиваме на църква. Библията имаше всички отговори, които търсех. Обърнах глава към небето и казах: „Боже, повече не искам такъв живот“.
Онзи ден промени живота ми завинаги. Оттогава живея в различна реалност.
Като заиграх в „Орландо Сити” и получих контузията в коляното, можех да се срина. Но на следващия ден реших да се завърна по-силен – и го направих.
Можеше ли кариерата ми да се развие различно? Със сигурност. Но е лесно да се връщаш назад и да казваш какво е трябвало да направя. Докато си там, не виждаш голямата картина.
Така че не изпитвам съжаление. Гледам от положителната страна – здрав съм, психически се чувствам страхотно, продължавам да обичам футбола. Защо да гледам с горчилка? Имаме само един шанс да живеем на този свят.
С възрастта осъзнаваш какво те прави щастлив. Като напуснах дома, смятах, че футболът е всичко, което искам. Минах през Италия, Англия, Испания, Китай. Страдах, плаках, крещях от болка. Винаги бях сам.
Може би не станах най-добрият футболист в света, но нека ви кажа нещо. Имам невероятни отношения със семейството си. В мир съм със себе си. Имам съпруга, която обичам. Така че според мен имам много „Златни топки“.
И ако животът е игра, аз съм победител в нея.
