Чърчил (вляво) и Сталин, Москва, окт. 1944 г.
Титов мегаплан за Балкано-дунавска федерация
Тито (вляво) и Чърчил. 13 авг. 1944 г., Неапол
Листчето със съглашението за процентно влияние
В статия за в. „Струма“ (18 май), посветена на противоречивата роля на Сталин, Тито и Димитров върху съдбата на Македония по време и след Втората световна война, споменах за особеното влияние на един външнополитически фактор – Великобритания. По парадоксален начин британската дипломация играе позитивна роля за осуетяване лелеяната от Тито Южнославянска комунистическа федерация, която да погълне България.
Десетилетия наред се спори за Титовите намерения, някои от тях държани в тайна от Кремъл в началния период на преговорите за Югофедерация (1944-1945 г.). Скопският историк Светомир Шкарич: „В разгара на антифашистката борба в Гърция Югославската комунистическа партия (ЮКП) в началото на 1943 г. предприе конкретни мерки по укрепване своята лидираща роля на Балканите. Съгласно наскоро разсекретени руски източници, Светозар Вукманович-Темпо, член на тясното ръководство на ЮКП, през февруари 1943 г. пристига в Македония „с цел да организира съпротива срещу окупаторите“, предлагайки „среща с офицерите на Гръцката народноосвободителна армия“ (ЕЛАС) и формиране на „Балкански партизански щаб, който би дал възможност на ЮКП да координира партизанското движение в Егейска Македония“.
Как реагира Кремъл“ Лято 1943 г. Сталин укорява Тито, считайки, че поведението на югославските комунисти застрашава интересите на Антихитлеристката коалиция (СССР-Великобритания-САЩ). Тито признава постъпката за „грешка“ и инструктира съратниците занапред да не афишират секретно решение на Коминтерна за ръководната роля на ЮКП на Балканите“.
Току взели властта в Скопие, сърбо-еничарите били убедени, че има условия за обединяване трите части на Македония в равноправна република на бъдеща Югофедерация. Убедени, че пред международната дипломация ще застане въпросът за гръцка Македония и пристанището Солун. Считали за необходимо „създаването на голяма югославска държава от национална, икономическа и стратегическа гледни точки“.
Великомакедонските шовинисти не знаят, че над техните „гледни точки“ властва най-висшата – геополитиката. Тя диктува, предопределя решенията на Ялтенската конференция (4-11.02.1945 г.), а не коминтерновският план за следвоенно устройство на Балканите. Този
РАЗРИВ МЕЖДУ ИДЕОЛОГИЯ И ГЕОПОЛИТИКА
се оказва щастлив препъникамък, обективно работещ за България.
В записка от 11 януари 1944 г. на посланика на СССР в Лондон Иван Майски по въпросите на следвоенното устройство се говори, че Югославия „може да бъде възстановена в своите предишни граници“ с едни или други частични модификации“; че въпросът за Македония изисква специално разглеждане“, което „е необходимо да изхожда от националния принцип“.
Под „национален принцип“ се разбира коминтерновската теза за „македонска нация“, родена в резолюция на Политсекретариата на Коминтерна от 11 януари 1934 г. 10 години по-късно, в изпълнение на този „национален принцип“ Пиринска Македония трябвало да влезе в Югославянска комунистическа федерация. Руският учен Анатолий Сальков: „Съветската позиция се основавала на старата коминтерновска теза за „разкъсана“ македонска нация и бъдещо разрешение на проблема в рамките на Балканска федерация. Коминтернът (май 1943 г. е разпуснат!) не се интересувал от това, че Македония била изконна българска земя, населена главно с македонски българи“.
На този фон релефно се очертава предателството на БРП(к) и нейният лидер Г. Димитров към България. Като зав. отдел Международна информация на ЦК на ВКП(б) на 15.04.1944 г. пише до народния комисар по външните дела В. Молотов: БРП(к) е „против насилственото присъединяване на Македония към България и най-желателна ориентация“ е създаване на Федерация на южните славяни, в която Македония „би могла да получи своята национална свобода и държавност“.
В Скопие от есен 1944 г. усърдно „пренавиват шовинистичната пружина“. Ръководството на Народна република Македония (НРМ) отправя нагли искания към София. В шифрована телеграма на секретаря на ЦК на БРП(к) Трайчо Костов до Димитров в Москва (13.11.1944 г.) пише: „Македонците вече явно страдат от великомакедонски шовинизъм. На тях им се струва, че македонският въпрос стои в центъра на света. Извън Македония и нейното обединение за тях не съществуват нито България, нито Гърция, нито Англия, нито СССР“.
Наш’те интернационалисти като че се сепват. Същият Трайчо Костов, за когото „не по-малко от 80% от славянското население в Македония“ било македонско, а не българско, на 21 октомври 1944 г. телеграфира на Димитров: „В Петрички окръг македонците през главата на партията и правителството създадоха нещо от рода на държава в държавата. Разпуснаха 39 полк, взеха неговото оръжие и артилерията, създават македонски бригади за изпращане в Беломорието и Гръцка Македония, създават македонски комендантства. С една дума, Петричко само формално още не е присъединено. Цялата македонска емиграция и населението в Петричко би трябвало да се подчиняват вече на указанията и да славят Тито“.
Какво означава“ Че на балканския хоризонт възхожда „звездата“ на Тито. На 22 юни 1941 г., когато Хитлер напада СССР, той призовава народите на Югославия да се вдигнат на въоръжена борба против окупаторите. На 4 юли 1941 г. Политбюро на ЦК на ЮКП приема решение за въоръжено въстание, обхванало райони на Сърбия, Черна гора, Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина. Към края на 1941 г. в Югославия се бият около 80 хиляди партизани. Срещу им 6 немски, 18 италиански, 5 български, 3 унгарски дивизии и хърватските фашисти на приятеля на Ванчо Михайлов Анте Павелич. Към 1944 г. те вече са 350 000.
Случилото се 1941 г. коренно променя хода на историята на Балканите. Едгар Хьош, професор по история в Мюнхенския университет: „От септември 1941 г. в Западносръбските планини започва възходът на генералния секретар на Комунистическата партия на Югославия – родения хърватин Йосип Броз, наречен Тито (партийно име Валтер), който става властваща фигура на югославската съпротива. Неоспоримите успехи на Тито карат съюзниците да откажат подкрепа на генерал-националиста Дража Михайлович и да възложат на водената от комунистите Народноосвободителна армия провеждане на самостоятелни военни действия в Югославия“.
Големият авторитет на Тито пред Сталин, Чърчил и Рузвелт му дава основание да диктува какво да стане с Македония. Използва тежък аргумент пред Кремъл: „България може да стане съветска по-рано от всички, но даже и на този етап тя няма да играе такава роля за Съветския съюз, каквато може да изиграе Югославия. Също така югославският народ има симпатии към Съветския съюз повече от всички и ще бъде негов най-добър съюзник. Югославия се явява продължение на съветското влияние върху цяла Европа…“.
Когато на 9 септември 1944 г. на власт в София идва ОФ, с одобрението на Сталин почват югославско-български преговори за федерално обединение. БКП няма ясна програма по националния въпрос, гради политиката на импровизации, постоянно лавира, прави отстъпки и компромиси. Споделя концепцията на Тито за наличие на македонска нация във Вардарска Македония и на македонско малцинство в Пиринска Македония. От края на 1944 г. Пиринска Македония върви към национално-културна автономия.
През ноември-декември Белград и София си обменят проекти за формата и сроковете на федериране. Те разкриват съществени разногласия. Югославският проект предлага на България статут на една от образуващите федерацията 7 републики. Което
ОЗНАЧАВА
ПОГЛЪЩАНЕ,
ГИБЕЛ НА
БЪЛГАРИЯ.
Белград настоявал това да стане в най-кратки срокове. Българският вариант бил дуалистичен (мнение и на Сталин): федерация между Югославия (като цяло) и България, с по-дълго поетапно движение. Югославският проект бил отклонен от българите. След като сондирал с Москва, Димитров издига нова идея: Договор за дружба и взаимопомощ като прелюдия към федерация. Белград видял в това опит на бившия сателит на Германия да излезе от изолация. Използвайки авторитета на победител, Тито предложил да влезе Пиринска Македония в състава на НРМ още преди федерацията да стане факт. С мотив: да освободи македонското население от изплащане на репарации, които очаквали България като победена страна.
Януари 1945 г. Югославия предлага втори проект за договор за федерация, основан на същите принципи. Било решено българска делегация да пристигне в Белград на 22 януари 1945 г. за неговото сключване. И тук, сякаш по знак свише, от неочаквана посока дошла спасителна намеса. От Великобритания!
На какво се дължал този интерес на Лондон? Година по-рано (януари 1944) Чърчил, известен българомразец, хранел надежда, че Тито ще се отметне от Кремъл. Смятал да използва внушителните партизански ефективи за десантна операция в района на Триест и полуостров Истрия и пресече „време настъплението на съветските войски към Австрия и Чехия.
Петък, 11 август 1944 г., с полет от Алжир пристига в Неапол, настанен в разкошната Вила Ривалта с чудесен изглед към Везувий и залива. Чърчил си спомня: „Сутринта на 12 август маршал Тито се появи във вилата. Носеше великолепна синьо-златиста униформа, която го пристягаше под брадичката и бе особено неподходяща за знойната жега. Униформата му бе дадена от руснаците и, както разбрах впоследствие, златистият ширит бил внесен от Съединените щати. Посрещнах го на терасата на вилата заедно с бригаден генерал Маклейн и преводача“.
Тито се съгласил да подкрепи англо-американски десант в Северна Адриатика със своите партизани. „Той – пише Чърчил – бе в състояние да вдигне на крак много хора в Хърватско и Словения и без съмнение гледаше положително на една операция срещу полуостров Истрия, в която да участват и югославски части“.
На 13 август Чърчил дал прощална вечеря на Тито. „Той – пише британецът – продължаваше да стои пристегнат в обшитата си в злато униформа. Аз пък бях направо щастлив в белия си дочен костюм“ (виж снимката).
Но Чърчил не успял да убеди Рузвелт за десант в Северна Адриатика, а по-късно влиза в конфликт с Тито заради контрола над п-ов Истрия и италианското стратегическо пристанище Триест.
Изниква въпросът:
ИМА ЛИ ЛОНДОН ТРАЙНИ ИНТЕРЕСИ В БЪЛГАРИЯ?
Д-р Илко Дренков, преподавател по „Нова обща история“ в Югозападния университет „Неофит Рилски“ – Благоевград, в интервю „Македония под прицела на британската дипломация“ твърди нещо странно. С право сочи: „Тук важно е да се каже, че Чърчил е предусещал Сталин и е знаел, че съветският лидер ще действа завоевателно и агресивно в Югоизточна Европа“, че „Чърчил настоява да се отвори фронт в Югоизточна Европа, за да бъде спрян Сталин, но такъв не се формира“. И изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, д-р Дренков казва: „Междувременно българските опити за сепаративен мирен договор през 1943 и 1944 г. са били посрещани от една върховна, надменна британо-американска политика“.
В три свои пункта авторът си противоречи:
Първи пункт: „Когато се знае кой ще бъде победител и кой ще бъде победен, няма място за предварителни мирни договори. България изглежда предопределена“. Така, без да се усети, авторът сам отговаря защо мисията на Стойчо Мушанов в Кайро била обречена. Тогава за каква „надменна британо-американска политика“ говори!
Втори пункт: „Македонският въпрос не намира разрешение изцяло, но успехът на британската политика е, че го изтласкват на север. След Втората световна война в Егейска Македония вече не се говори за „македонски въпрос“. Странно за д-р по история твърдение! В Егейска Македония за „македонски въпрос“ не се говори не след Втората световна война, както твърди Дренков, а далеч по-рано. След гръцко-турската война в Анадола 1919-1922 г. – авантюрен блян на гръцкия крал да възстанови Византийската империя със столица Цариград – следва разгром на гръцката армия. С трагични последици. Съгласно Лозанската гръцко-турска конвенция за обмен на населението (30.01.1923 г.) 1 милион и 400 хил. гърци са преселени от Анадола в Егейска Македония. Още 100 000 понтийски гърци, или общо 1,5 млн. гърци, са заселени в Егейска Македония. Драматична промяна на етническата картина: в 30-те години македонските българи са намаляващо малцинство (ок. 80 000 – 100 000). Т.е. за „македонски въпрос“ не се говори още в 20-те години. Българският характер на Егейска Македония е безвъзвратно загубен.
Трети пункт: „Страхът от комунизма – пише д-р Дренков – страхът от това Сталин да не вземе повече от договореното в Ялта, предопределя действията на британските дипломати. Британската политика е успешна, доколкото запазва целостта на Гърция. Но що се касае до Вардарска и Пиринска Македония, имаме частична и премерена намеса, понеже те са в прерогативите на Сталин“. Авторът обективно признава успешността на британската политика, но греши относно амплитудата (размахът) на нейния натиск. Намесата на Лондон върху процесите на федериране между Югославия и България не е „частична и премерена“, както твърди д-р Дренков, а обратно – постоянна, твърда, интензивна. Неколкократно принуждава Сталин на отстъпки. Намеса, благоприятна за България: осуетява преждевременно присъединяване на Пиринска Македония към Титовата федерация. В момент, когато БРП(к) е вдигнала „бяло знаме“ пред шовинистичните напъни на Белград и Скопие.
Ето факт, доказващ неслучайната намеса на Лондон в процесите на сближаване между Югославия и България с цел да осуети бъдещата федерация. Ан. Сальков: „През януари 1945 г. Югославия предложила втори проект на договора за федерация., основан на същите принципи. Въпреки разногласията било решено българската делегация да пристигне в Белград на 22 януари за неговото сключване. Обаче Лондон, подписал съглашение за примирие с България и явяващ се член на Съюзната контролна комисия, още декември 1944 г. предприема демарш (протестна нота) пред Москва, фактически налагайки „вето“ на образуването на федерацията. Западът не бил заинтересуван в създаване на просъветска славянска държава от Адриатическо до Черно море. Неоспорим аргумент на Лондон бил отсъствието на мирен договор с България, която нямала право да провежда самостоятелна външна политика. Сталин се съгласил с Чърчил. Така Лондон блокира Титовия блян за федерация и де факто спасява от ликвидация 1300-годишната Българска държава.
В мемоарите Чърчил признава: „Никога не съм чувствал нашите отношения с Румъния и България в миналото толкова близки, че да си струват някакви специални жертви от наша страна“. Недолюбва българите още от Първата световна война, когато България е противник и съюзник на Германия, Австро-Унгария и Турция. 1915 г. като първи лорд на Адмиралтейството (военноморски министър) инициира Галиполската десантна операция в Дарданелите, разгромена от турците, довела до хиляди британски жертви. Българите пък громят англо-френските войски на Солунския фронт. Следва срив в политическата кариера на Чърчил, продължил с години. Това обяснява защо Балканите и България са негова неутешима болка и мъст.
Но нещо общо се случва. За България
СЕПТЕМВРИ 1944 СЕ ОКАЗВА
ФАТАЛЕН
в много отношения. Оказва се лош месец и за Великобритания. Тогава Лондон се прощава с надеждата „щуката“ Тито да работи за „британския лъв“ Чърчил. Тито „обръща палачинката“ и се определя към Москва. Нямал изход. Червената армия достига Дунава и го принуждава на въжеиграчески ход. Е. Хьош: „В Югославия партизаните на Тито си пробиват път през последната фаза на войната от Босна към Сърбия и заедно с Червената армия влизат в столицата Белград на 20 октомври 1944. Това е предшествано от преговори със Сталин, които Тито води без знанието на англичаните през септември от своята главна квартира на остров Лиса (Вис)“.
Тито „обръща палачинката“ с визита в Москва (21.09.1944 г.). Постига „съглашение за въоръжаване на партизанските дивизии със съветско оръжие и съвместни операции по завършване освобождението на Югославия“. Този неочакван ход Лондон смята за предателски. Да напомним: в щаба на Тито има британска военна мисия и синът на премиера – майор Рандолф Чърчил.
Фронтовите събития засилват натиска на Белград върху София. Македонският проблем отново излиза на преден план. БКП приветства създаването на НРМ и призовава в декларация „да се предостави на македонския народ право на самоопределение“. Димитров след две беседи с Тито на 25-27 септември разработва съображения по регулиране проблема с Босилеград и Цариброд. Но с Тито мълчат за Пиринска Македония? Защо говорят само за Западните покрайнини? Отговорът е в премълчаването. Понеже има неуточнени детайли по връщането на Западните покрайнини на България, те са обект на двете беседи. А решение Пиринска Македония да влезе в НРМ преди федерацията да стане факт било взето по-рано, на най-висше ниво (Димитров-Тито). Взето тайно от партньорите в ОФ, от опозицията, от народа!
Контекстуалният анализ на втората беседа обаче дава следа. На 27.09.1944 г. Димитров пише: „Разговаряхме продължително. Договорихме се по въпросите, засягащи Българската и Югославската комунистическа партия, а така също по основните въпроси на взаимоотношенията между нова Югославия и нова България. Между нас има пълно взаимно разбиране, но предстоят трудности при провеждане на набелязаната от нас линия – създаване на съюз между България и Югославия, достигащ до федерация на южните славяни“. Следва издайническо „изплюване на камъчето“: „Трудности ще има, особено от страна на англичаните и тяхната великогръцка и великосръбска агентура“.
Тук е „зарито кучето“ на истината: Лондон притиска Димитров заради Пиринска Македония. Кога точно е решено тя да влезе в НРМ преди федерацията да стане факт, не знаем. Устна договорка или документ, впоследствие унищожен?! Но тревогата остава: Димитров говори за „трудности особено от страна на англичаните“. Следващите събития доказват: Лондон е препъникамъкът, осуетил предаването Пиринска Македония на Скопие.
МИСТЕРИОЗНА СРЕЩА
ЧЪРЧИЛ-СТАЛИН
Убеден, че Тито се отмята от Лондон и държи нелоялно, загрижен от активизирането на прокомунистическите сили ЕЛАС в Гърция, в което „пръст има“ Белград, Чърчил решава лично да разговаря със Сталин.
Отлита за Москва и на 9.10.1944 г. предлага на Сталин съглашение относно параметрите на политическо влияние на Балканите. Чърчил си спомня: „Моментът бе удачен, затова рекох [на Сталин]: „Нека видим как стоят нещата на Балканите. Вашата армия е в Румъния и в България. Там ние имаме интереси, мисии и агенти. Нека не си пречим на дребно, като преследваме противоречиви цели. Що се отнася до Великобритания и Русия, какво ще кажете, ако имате деветдесет процента надмощие в Румъния, ние имаме деветдесет процента надмощие в Гърция, а в Югославия разполагаме с по петдесет?“. Докато изчаквах превода, написах на една половинка от лист хартия:
Румъния
Русия………………..90%
Други………………..10%
Гърция
Великобритания….90%
Русия………………..10%.
Югославия………….50-50%
Унгария………………50-50%
България
Русия………………….75%
Други………………….25%
Бутнах листа на Сталин, който вече бе чул превода. Настъпи пауза. После той взе синия си молив, драсна една голяма отметка и го върна обратно. Всичко се разреши за по-малко време, отколкото е нужно на човек да седне. След това настъпи дълго мълчание… Най-накрая наруших мълчанието: „За да не се сметне, че сме подходили безцеремонно и цинично към въпроси, които са съдбовни за милиони хора, нека изгорим листа“. „Не, запазете го“ – рече Сталин“.
Договореното дава „картбланш“ на Чърчил да наложи силова доминация в Гърция. На 13 октомври 1944 г. в Атина се приземяват английски парашутисти. На 18 октомври е доставено гръцкото кралско правителство начело с Папандреу. Господар на положението в страната бил прокомунистическият ЕАМ-ЕЛАС. В края на декември в Гърция били прехвърлени до 60 хиляди английски войници“. Почва гражданска война“
Документите позволяват да проследим тънката нишка между случилото се в Гърция и съдбата на Македония. Още с публикуване декларацията на ОФ на 12 декември 1943 г. с лозунга „Македония за македонците“ Лондон и Атина съзират териториални претенции към Егейска Македония. Тито има и таен разширен вариант за федерация, включваща, освен Пиринска и Егейска Македония, и части от Италия, Австрия, Унгария, Румъния (виж картата).
Октомври 1944 г., когато натискът на Белград върху София се засилва, твърдата реакция на Лондон осуетява мераците на Скопие. „Но уплашено – пише В. Ангелов в „Хроника на едно национално предателство“ – от непредсказуеми последици, от реакцията на населението, от вече известната със своята категоричност отрицателна английска реакция срещу опитите за промяна на балканското статукво, ръководството на БРП(к) се отказва да изпълнява договореностите от края на септември… БРП(к) отказва да изпълни ангажимента си относно незабавното присъединяване на Пиринска Македония“.
В съдбовен за България момент (октомври 1944), когато се водят преговори в Москва между делегациите на Тито и Димитров, Лондон твърдо се противопоставя Пиринска Македония да мине към Югославия преди подписването на мирния договор с България. Тази намеса стопира скопския мерак за Пиринско до сключването на мирния договор с България (февруари 1947 г.).
Отстоявайки Пиринска Македония, Лондон стопира териториалните мераци на Белград към Егейска Македония. В какво се състои блестящият дипломатически ход на британската дипломация? Пакетирайки „в едно“ Пиринска и Егейска Македония, налага „вето“ на незабавното присъединяване
на Петрички окръг към Скопие. Аргумент, приет от Сталин. Лондон се базира на Ньойския договор (1919 г.), дал Пиринско на България.
Лондон имал информация, че София е харизала Пиринска Македония. За това подсказва разсекретен британски документ: „Оценява се, че склонността на българското правителство да договаря отделянето на „такъв важен дял“ от българската територия, говори за неговата склонност да загуби своята суверенност в голямата южнославянска федерация“.
Това поведение не могли да проумеят британските дипломати. С безчувствена лекота да предадеш едно с българско национално съзнание население! Зад това Лондон съзира нещо по-опасно: прелюдия към дирижирани провокации спрямо гръцката част на Македония. „Опасенията на Лондон – пише В. Ангелов – че между Югославия и България се готви тайна сделка в ущърб на Гърция, се подсилват още повече от някои официални изявления на югославски и български отговорни дейци. В реч по повод 7 ноември в присъствието на Тито генерал Джилас протестира остро против „жестокия терор над нашето македонско население“ в Гърция и заявява, че този терор бил неоправдан, защото „македонците“ в Гърция, освен че искали да се организират за борба срещу германците, искали да говорят на своя език и се сдобият със свои „национални права“.
Британският представител в София Хаустън-Бозуъл следи стриктно какво се пише в печата, какви слухове курсират. Захранван от внедрени още от Никола Гешев агенти в партийно-държавния връх, разбира за договореност между Белград и София относно Пиринско. В опозиционния „Земеделско знаме“ (22.11.1944 г.) излиза статия на земеделския лидер Г. М. Димитров (Гемето). „От статията – пояснява В. Ангелов – личи, че той и ръководената от него втора политическа сила в Българя подкрепя оформянето на Македония като автономна единица. Българска Македония можела според Г.М. Димитров да бъде включена във всякаква македонска автономна общност, но това трябвало да следва, а не да предхожда формирането на южнославянска федерация. Димитров предупреждава, че предварителното включване на тази територия във федерална Македония е опасно, защото Югославия ще има възможност да наложи своите условия на България, когато се постави въпросът за нейното включване във федерацията“.
Бозуъл информира Foreign Office (Външно министерство) и получил нареждане за лична среща с министъра на външните работи Петко Стайнов. Да сондира има ли договорка за „връщането на Пиринския дял на Югославия“. На 28.11.1944 Бозуъл се среща с П. Стайнов, който нервно отрича съществуването на такава. Британецът разбира: когато нервно отричаш нещо, го потвърждаваш! Психология.
Имали ли са вътрешна информация англичаните“ Да. На 30.11.1944 г. Димитров пише в дневника: „През нощта звъниха от НКГБ (Народный комиссариат государственной безопасности), че англичаните като че ли разшифроват телеграфната кореспонденция между софийския ЦК и мен. Взех бързи мерки за временно прекратяване на кореспонденцията“. Запис от 1.12.1944 г.: „Съседите“ (псевдоним на НКГБ) съобщават, че англичаните са успели да разшифроват някои шифрограми (български), обменени между ЦК и мен – това е по достоверен английски източник“.
„Към края на януари 1945 г. – отбелязва В. Ангелов – в Лондон вече са убедени, че е предотвратена опасността от създаване на „голяма Македония“, че македонската държава остава ограничена в рамките на югославската федерация, за което получават достатъчно уверения от съветската, югославската и българската страна, но не смятат, че опасността от създаването на славянска федерация е отминала. В рамките на тази федерация съществува опасност от създаването на подобна обединена Македония, затова те с всички сили в навечерието на Потсдамската конференция (17 юли – 2 август 1945) и на самата конференция търсят гаранции, че такава федерация няма да се създава. Съветският външен министър потвърждава, че българо-югославската федерация вече не е актуална. При обсъждането на въпроса за българо-югославския договор за приятелство и взаимопомощ САЩ и Англия се обявяват категорично против подписването на такъв договор. Английските усилия за предотвратяване създаването на южнославянска федерация са успешни“.
Британското „вето“ на федерацията осуетява ликвидирането на 1300-годишната Българска държава. И макар – пише Е. Хьош – „играта на проценти да е твърде скоро надмината от събитията“, британската дипломация осуетява бляна на Тито за федерация от Адриатика до Черноморието. Отложен до сключване мирният договор с България (февруари 1947 г.), Лондон шамаросва Белград. Чърчил отмъщава на Тито за отмятането му, пресича мегаломанските му териториални амбиции.
Да обобщим. 1944-45 година е „тънък времеви момент“ със своя специфика. Усетен, брилянтно изигран от Лондон, обективно „работи“ за България. Въпреки предателството на БРП(к). Докато Сталин саркастично пуши с лулата, Димитров е съгласен да дари Пиринска Македония като „политическа зестра“, преди федерацията да стане факт. Но Лондон, воден от тънки геополитически и прочее сметки, осуетява демоничния Титов блян за „Балкано-Дунавска федерация“.
НИКОЛА СТОЯНОВ
