В тълковния речник на нашия език за думата светиня пише: „Нещо много скъпо, на голяма почит“. Във всеки български град, във всяко селце, махала, манастир, местност има кътче, в което се съхранява духът на българите. За нас тези „скъпи неща, на голяма почит“ не са само останали предмети, паметници или местности – често светиня е съхранена мисъл, човек като Ботев, Левски, Капитан Петко войвода, светите братя Кирил и Методий и др., както и идея, оставила трайна диря в сърцата ни от векове за векове. Обръщам внимание на тези важни и съкровени символи, защото съм убедена, че съхраняването на българщината за поколенията е важно за развитието на нашата държава. „Светините на България“ ще ни помогнат да запазим българското не само в себе си, но и да го предадем по-нататък – на нашите деца и внуци.
Изнасянето на общославянската значимост на Рилския манастир за по-широка западноевропейска обществена „консумация“ поразително съвпада по време и обхват с откриването на българския въпрос като политическа дилема, без чието разрешаване е невъзможно запазването на равновесието на Балканите и мира в Европа. Едни от първите и най-разпространени описания на духовната обител и неговото значение за българския народ и славянската култура принадлежат на английската публицистика. Трябва да отбележим, че Великобритания е страната, която след края на Кримската война (1853-1856) изживява значителна, макар и не крайна еволюция, от пълно игнориране към справедливо признаване на националните искания и въжделения на изстрадалото българско население. Много е трудно да кажем с точност кога и от кого е сторено първото споменаване на Рилския манастир пред твърде скептичната британска общественост. Но с увереност можем да твърдим, че след 1858 година в дипломатическата преписка между английските представители и легации в Цариград, Петербург, Одрин и Белград той е споменаван неведнъж и дваж. До Освобождението на България през 1878 г. никой не прави повече за узнаването на тази национална духовна институция като Рилския манастир от известните у нас английски пътешественички Джорджина Макензи и Аделина Ърби. Книгата им „Пътувания из славянските провинции на Европейска Турция“ предизвиква широк интерес и през 1877 г. лично Уилям Гладстон написва предговор към второто й издание. Книгата дава доста добро описание на българите и българските земи и това допринася изключително за преодоляване на консервативния и негативен поглед към източните територии на Стария континент, в частност на българите.
Двете пътешественички Макензи и Ърби посещават Рилския манастир, връщайки се от Цариград на път за Белград. Напълно изненадани от архитектурния облик на манастира, те решават да останат за по-дълго време в София (август 1862 г.), за да почувстват по-детайлно и опишат впечатленията си. Голяма заслуга на двете смели поданички на кралица Виктория е, че те не изпадат в емоционален захлас от срещата си с българите и тяхната култура, от природните красоти и книжовното богатство на манастира. Те предпочитат да разговарят с местните свещеници и послушници, проявяват интерес към стопанската дейност, впечатлени са от усилията на българите да запазят своята духовна независимост и стари ръкописи, от мястото на Рилския манастир в историческото развитие на българите. С други думи, и двете активно търсят общочовешкото значение на българската национална светиня. В кореспонденциите си до министър-председателя Гладстон те дори сравняват духовната обител със значението на Уестминстърското абатство в родната им Англия. Макензи и Ърби изнасят любопитни данни относно живота на манастира по това време – в него обитават общо 400 души, от които 150 са монаси. Силно впечатление им направил и фактът, че монасите се занимавали предимно с книжовна и народополезна дейност, редом с църковните си задължения. Много ценна и полезна се оказала и срещата им с тогавашния игумен на манастира Неофит Рилски, който им оказва изключителна чест и почит, приемайки двете дами в стаята за важни гости. За поданиците на кралицата той е „необикновена личност“.
Ето какво отбелязват в записките си: „Познаването на историята на своята страна, както и на истинските нужди на сънародниците си, които ни демонстрира игуменът, заслугите му в областта на превода – всичко това ни порази, защото странно противоречеше на един доклад в Цариград, който твърдеше, че гръцкият патриарх не назначавал местни владици на български епархии, тъй като нямало достатъчно образовани българи“. Това дава основание на Макензи и Ърби да преосмислят отношението си към българската кауза в гръцко-българската църковна разправия. Двете англичанки са силно впечатлени от Хрельовата кула, както и от параклиса на Неофит Рилски, с интерес разглеждат наситените с философски смисъл фрески в църквата, богатата и разнообразна по теми и съдържание литература на библиотеката. Запленени от видяното, от искреното приятелство с българите, те слагат началото на края на снизходителното впечатление в Англия за „варварския“ народ, живеещ в пределите на Османската империя. Записките на пътешественичките са прочетени и коментирани не само в столицата Лондон. Сигурно не е случайно, че точно когато се решават историческите съдбини на българския народ през 1877 г., книгата на Макензи и Ърби, както и една от най-силните части от нея – тази за Рилския манастир, дават основание на будната британска общественост да прояви морална отговорност и подкрепа за освобождението на един народ, съхранил и опазил векове най-значимия паметник на духовната си култура. Известна е и първата статия след Освобождението (поместена на 21 март 1878 г. в списание „Уестминстър ривю“), в която за Рилския манастир се говори като за „национален стабилизатор на българското християнско съзнание“. Статията запознава английския читател с българите и неговите национални характеристики и достижения, нрави, фолклор. Интересът към източните територии на Стария континент постепенно нараства, а заедно с това и посещаемостта на манастира. Прави впечатление, че в кореспонденциите си от България английските журналисти все повече изоставят позата на политически наблюдатели на бурните събития на полуострова и се обръщат към културноисторическите места и сведения. Точно такъв е случаят с Артър Биман – първия биограф на Стефан Стамболов. Той през 1887 г. посещава Рилския манастир, за да се срещне с княз Фердинанд и да напише статия за него. Първоначалното му намерение обаче отстъпва място на културните богатства на манастира и неговите природни хубости. И друг английски дипломат в младата българска столица София – Франк Ласелс, също посещава покоите на Рилската обител през есента на 1887 г., преди да напусне страната и да отпътува за родината си. Като резултат от неговото пътешествие се появява кратко, но доста силно емоционално описание на това красиво кътче в Източна Европа.
Правейки преглед на писанията в британската публицистика от този период, трябва да отдадем заслужено внимание на талантливото перо на известния у нас дългогодишен кореспондент на в. „Таймс“ – Джеймс Баучер. За него и отношението му към Рилския манастир най-точно звучат думите на неговия биограф Е. Гроган, който отбелязва: „Рилският манастир става част от мислите и плановете на Баучер, става необходимост на неговия живот“. На 18 април 1903 година известният британски журналист отбелязва в своите записки, че е помолил приятеля си Вачо, че иска да бъде погребан край стените на манастира. И това се случва 32 години, след като за пръв път се бе докоснал до красотата, останал завинаги в плен от неговия чар. Малцина от съвременните българи знаят, че Джеймс Баучер и днес лежи в мястото, което сам си бе избрал, до манастирските стени. Първото споменаване на манастира в кореспонденциите на Дж. Баучер датира от 17 май 1890 година във в. „Сейнт Джеймс газет“. Няколко месеца по-късно, през септември, той прави и емоционалното си описание на Рилския манастир като духовна крепост на българския дух и книжовност във вестник „Таймс“. Журналистът сам признава в дописките си, че първоначалната му идея била в духовните покои да се среща и разговаря с видни политически фигури на българското общество по онова време. Срещата му с красотата на планината и манастира постепенно променят журналистическия му интерес и намерения – Баучер се оказва истински пленник на магнетизма на Рилската долина. Не само в. „Таймс“ предоставя страници за вълнуващите му описания, разкриващи историята и книжовното развитие на балканския народ. Заради тези свои журналистически находки той отказва на няколко пъти повишение във в. „Таймс“, въпреки че е дългогодишен кореспондент за Балканите. Любовта му към манастира постепенно прераства в обич и симпатия към българите, към тяхната култура, бит и наследство. Баучер с радост запознава и други английски журналисти с българските стремления и надежди, които също стават приятели на България. Баучер пътува за манастира в компанията на Валънтайн Чирол и Едмънд Дайси, с лейди Гроган и Артър Николсън. По-късно всички те ще напишат книги с паметните си и незабравими пътешествия до тази българска светиня. Името на британския журналист Джеймс Баучер ще остане в историята като изискан експерт по балканските проблеми, неуморен поддръжник на българската кауза, свързан завинаги с Рилския манастир. В биографията му, издадена след неговата смърт, намира място един от най-силните му репортажи до „Таймс“ и той е за Рилския манастир.
Без преувеличение можем да отбележим, че малцина са тези, които не са станали приятели на това място, след като са го посетили. Темата за Рилския манастир се превръща в част от навлизането на България в европейската културна общност.
Назаем от
http://www.bgben.co.uk/
