Зная че не откривам нито топлата вода, нито колелото с твърдението си, че както от всяко дърво свирка не става, така и от всеки човек не става хуморист, защото това огънче трябва да ти идва отвътре, а въгленчетата, които го подклаждат, да не угасват цял живот.
Навярно дори и на 1 април – празника на хумора и шегата, може би не ви е минавало и през ум да проверите колко от вашите приятели, колеги или близки умеят да разказват вицове и колко са такива като Иван Сухаров, които се опитват и да ги „илюстрират“ с изразните средства на карикатурата.
Иван Сухаров е на 75 години, зъботехник от Благоевград. Въпреки че от 6 години е прикован на инвалидната си количка, продължава да се бори с болестта и духът му да не се предава пред ежедневните житейски несгоди. Какво му костват болките и пълното обездвижване на долните крайници знаят само той и семейството му. Но за това няма да говорим с него днес.
Отидох в дома му да изпием по едно вино заедно и да си разменим по някой виц, защото рядко намирам хора, които разбират от хумор като него.
– Иване, похвали ми се, че яко си прегърнал идеята да „илюстрираш“ анекдоти. Това очевидно е ново начинание за теб. Как ти дойде тази идея?
– Идеята не е моя, подсказа ми я преди два месеца един мой приятел, който ме попита дали може да илюстрирам един негов сборник с вицове, събрани от интернет мрежата. Предложението ме завари напълно неподготвен, но реших да пробвам, за да видя какъв заек ще излезе от тази дръмка?
– И какъв беше резултатът?
– Много скоро стигнах до извода, че съм проспал доста време от живота си, щом не съм се сетил още в младите ми години да пробвам тази техника за рисуване.
– Как намираш идеи за твоите карикатури?
– Във всеки случай не ходя по улиците да ги събирам. Аз, както виждаш, вече дори не мога да стана от леглото заради проблема с краката ми, но вкъщи идват приятели на семейството – един разкаже нещо, друг – друго, и като чуя нещо интересно си казвам, абе я да опитам дали ще стане нещо? Така се роди идеята серията ми „Мъжът и жената заедно и разделени“.
– Според теб, кои повече умеят да разказват вицове – мъжете или жените?
– Спор няма – мъжете. Жените може да са добри домакини, чудесни майки, инициативни и прекрасни хора, но да ме убеждава някой, че са и добри разказвачи на вицове, това означава да ме накара да вярвам, че слънцето изгрява от запад и залязва на изток.
– Да, но в повечето анекдоти женското присъствие е „заплетката“ на вица.
– Така е! Виц, в който няма участие или намеса на жена, е половин виц, а в много случаи – и никакъв.
– Всеки виц ли може да бъде графично разказан чрез карикатурата?
– Не. Податливи на графично пресъздаване са само онези, които могат веднага да предизвикат у слушателя или читателя в случая някаква визуализация на ситуацията или обстановката, дори и без „обяснителен“ текст.
– Сещаш ли се за такъв виц?
– Вървят през полето мъж и жена. По едно време съпругата вижда табелка с надпис „Към кладенеца на желанията“ и настоява да идат и да видят що за чудо е този кладенец. Стигнали до него. Що е гледала и как е гледала жената не знам, но паднала в кладенеца и се удавила.
Тогава мъжът погледнал признателно нагоре към небето и казал: „Прости ми, Боже, но не вярвах, че има кладенец, който толкова бързо да изпълни моето желание“.
– И ти какво направи?
– Ами нарисувах ето тази простичка карикатура – с кладенеца, жената в него и мъжът, който казва на Господ, че никога не е вярвал, че може да има такъв вълшебен кладенец, който да изпълни и неговото желание.
– Като гледам колко карикатури си натрупал на масата, оставам с впечатлението, че не ти е било толкова скучно по време на „пандемията“.
– Изобщо. Преди месец-два ни бяха дошли на гости две приятелки на жена ми. От дума на дума едната от тях попита: „Ленче ма, я пак не разбрах, той Байл Гетц на нас, жените, през 2021 г. чИп ли каза ще ни вкарва, или чЕп?”.
Веднага седнах и нарисувах ей тази карикатура с жената , която отпива от виното в бъчвата до нея.
– Какво е хуморът за карикатуриста Иван Сухаров?
– Своеобразна форма на преоценка – нещо, което не може да се обясни на теория, но мнозина се опитват да го демонстрират на практика, било като разказват вицове или рисуват карикатури като мен.
– Помага ли хуморът да гледаме по-оптимистично на живота?
– Разбира се, но не на всеки, защото аз познавам хора, които на нищо не биха се засмели. И каквото и да се случи, ще си останат намусени и сърдити на целия свят.
– Ти позволяваш ли си да се шегуваш със себе си?
– Когато животът те е приковал на инвалидния стол, както е при мене, човек няма друг избор освен да оцелее, ако не се шегува и със себе си. Винаги съм смятал, че това не е само признак на самокритичност, но и показател за добро психично здраве.
– Разкажи ми върху кои други от анекдотите, които знаеш, си се опитал да ги разкажеш с езика на карикатурата. – „Грозничка дама, на която мъжът й не й обръщал внимание, след като опитала какво ли не, за да задържи вниманието на мъжа ли, пита приятелката си какво да направи, та белким започне да я забелязва.
– Ами, Муци, довечера си сложи един противогаз, за да видиш как ще реагира мъжът ти.
Сложила си нашата противогаза, седи на масата срещу мъжа си, онзи, отпивайки от ракийката си, й казва:
– Миче бе, от половин час се мъча да разбера кой беше този идиот, който ти даде тази тъпа идея да си оскубеш веждите“.
– Сега си на 75 години. Поглеждаш ли назад, за да прецениш как си изглеждал, как си възприемал света около тебе, какво си си мислил или чувствал?
– Всеки нормален човек го прави, само че много хора не го признават дори пред себе си. До преди завинаги да седна неподвижен в инвалидния стол, имах много приятели, много мечти и много щури идеи. Днес от всичко това са ми останали единствено листовете хартия и тези „драсканици“, които съм нарисувал.
Давам си сметка, че много от тях са наивни и трудни за разбиране, но те изразяват моя начин за възприемане на света, те са моите „патерици“, с които се опитвам да оцелея, да общувам с малкото останали ми приятели, да върша полезни неща, които в очите на близките ми изглеждат наивни и дори ненужни дори.
– Много години, може би повече от век, карикатуристите са рисували само с молив, черно мастило или въглен. Коя е била причината за това?
– Черното винаги се е възприемало като контрапункт на бялото, на чистото и прекрасното. Черно-бялата графика е предизвикателство, защото принуждава художника да използва по-пестеливи изразни средства, за да предизвика въображението на зрителя.
– И друг път сме си говорили с тебе за т.н. политическа карикатура. Кое й пречи днес да диша?
– Липсата на истинска демокрация. Тези приказки, които се дърдорят от сутрин до вечер, за независимост на медиите, за свобода на словото, аз ги наричам приказки за наивници, защото, както по времето на соца беше изключено във вестниците и списанията да се появи карикатура с главен герой Т. Живков, така и днес у нас няма вестник, който да отпечата карикатури на хора от правителството или парламента.
– Затова ли и ти не рисуваш карикатури на политическа тематика?
– Не само за това. Правя го и заради убеждението ми, че животът на една политическа карикатура е от ден до пладне, както се казва, докато една житейска тема, като например взаимоотношенията между мъжа и жената, си остава вечно актуална.
Иначе от време на време понадрасквам по нещо, но то е за успокоение, че държа „спусъка на времето“.
– Според теб, каква е мисията на карикатурата?
– Думата произхожда от френското “Charger”, което означава „преувеличаване“. Карикатурите рисуват, за да бъдат предизвикани читателите или зрителите да се усмихнат.
– Спомена за шаржа. Ти рисувал ли си някога шаржове?
– Дори и не съм се опитвал, защото хич ме няма в портретуването. Шаржът цели да преувеличи определени черти на известна фигура в обществения или политическия живот . При него задължително условие е „главният герой“ да бъде разпознаваем.
За съжаление, политически шаржове днес публикува в България само едно издание. – Трябва ли към една карикатурата да има т.н. съпровождащ, обяснителен текст?
– Въпреки че Волтер е казал, че „Обяснената смешка престава да бъде смешка“, според ментова е наложително, защото много малко са карикатурите от рода „без думи“, които може да впечатлят зрителя „от раз“, както се казва.
Текстът е подложката, основата, върху която художникът най-често гради графичния образ на вица. И колкото той е по-жив, сочен или образен, толкова и карикатурата ще буди повече смях или размисли у зрителя.
– Преди година, може би две вече, питах един мой приятел, който е преподавател в Югозападния университет, дали може да възложи на студентите си да илюстрират една чудесна книга с епиграми.
Отговори ми, че нямало на кого да възложи тази задача, тъй като сред студентите му такива таланти не е срещал.
– Това е не само тъжно, но и тревожно, защото показва, че младите художници са загубили чувството си за хумор.
– Продавал ли си някога свои карикатури?
– Навремето сътрудничех на регионалния вестник „Пиринско дело“, за което получавах някакви дребни хонорари, ама това си беше вятър работа.
– Вкъщи имаш събрани стотици карикатури. Защо не си направиш един сайт и да ги качиш в него?
– Защото, както ти казах преди малко, нищо не разбирам от компютри и защото ми е минало времето за слава. Ако съм жив и здрав, ще се опитам до края на тази година да направя още една не много голяма изложба с карикатури, създадени по известни вицове. За мен ще бъде сериозно предизвикателство, но дано бъде интересно и за зрителите.
– Имаш ли си любими карикатуристи?
– Винаги съм се възхищавал на таланти като Борис Димовски, Чавдар Николов, Генчо Симеонов, Карандаш, Ивайло Нинов и поне още десетина от техния ранг.
Такива като тях все по-рядко ще се срещат у нас.
– Ако трябва да направиш карикатурен портрет на българина, какво ще бъде онова, което ще напишеш под него?
– Ние, българите, носим на алкохол, на бой и унижение, но не и на майтап.
– Утре е първи април – българският празник на хумора и шегата. Разпознаваш ли го и като твой личен празник?
– Много хора се саморазпознават като големи писатели, поети, актьори, художници, журналисти, спортисти и какви ли не, а в същото време никой не ги брои за такива.
Ако читателите харесат нещо от това, което съм нарисувал, нека ми се обадят по телефона или дойдат вкъщи, за да изпием заедно по чаша бяло вино.
Интервю на ГЕОРГИ БУЗОВ
