Винаги съм я познавала като човек и журналист, който обича предизвикателствата, обърнат с поглед към другите хора, които иска да представи, да издигне, да прослави, ако щете, да създаде познавателно и духовно събитие за тях. И ми се прииска да разбера повече за човека, журналиста, поета, общественика Виолета Атанасова от Кюстендил. За нея това мое желание прозвуча притеснително, защото не приемаше за важно да се говори за личността й, но сподели интересни факти, свързани с родословния й корен и с живота й.
Нейният род по майчина линия идва в Кюстендил в началото на ХХ век от Корча, от високите албански планини. Предците й идват в освободената част на България, докато българите на запад са все още под робство. Знае, че и досега в района на Корча живеят големи български общности, които съхраняват езика и старите български традиции. Баба й Олга Андонова е била малко момиченце, пренесено през границата в кошове върху коне, и се заселва с родителите си в Кюстендил. Прабаба й се казвала Дафина и са били православни християни. В Кюстендил Дафина ражда второто си дете – Боян. Всички са от стар каменоделски род, който е участвал в изграждането на много християнски храмове в района на Корча в Албания и продължават да упражняват този занаят и в България. Нейният вуйчо Боян също е бил каменоделец и е участвал в изграждането на каменните основи на Дунав мост. Вили определя предците си като обикновени, но почтени хора, с които се гордее и се опитва да пренесе през времето етичните и моралните им ценности. С умиление си спомня ковьорчето над железния креват на нейната баба Олга, на което е имало триптих с три сцени от Ботеви стихотворения: „Не плачи, майко, не тъжи” , „Аз съм тука капитана, момци ми са тез” и третата – „Настане вечер, месец изгрее…”. Поради трудностите при адаптирането към новия живот в Кюстендил, баба й Олга останала неграмотна, но и днес Вили се вълнува, като си спомня как рецитирала стиховете на Ботев, които знаела наизуст. Няма информация за дядо си Андон по майчина линия, който отишъл да работи в мините в Горноджумайско и починал млад в Пиринския край вследствие на заболяване от изпаренията в галериите, където са обработвали въглищата. Сестрата на баба й Олга – Люба, е била ученичка в Американския колеж в Самоков, който е записала защото там приемали и бедни деца, които можели да учат напълно безплатно. Като цяло предците на Вили били скромни хора с малки финансови възможности.
Родът на баща й е от Кюстендил. През 40-те години на миналия век родителите й Дафина и Йордан Георгиеви се преселват в София, където се ражда и Виолета на 28 декември 1952 година, но детството и животът й преминават в Кюстендил. Тя е кръстена на леля си Виолета, сестра на баща й, от която й е останала една снимка, на която вижда красива, артистична жена, но и тя умира млада. Дядо й по бащина линия е бил чиновник в земеделското министерство. Продават имотите си в Кюстендил и заминават за столицата, за да търсят по-добър живот. Баща й по професия е бил тапицер и се пенсионирал като майстор тапицер в Народния театър, където реконструирал старите мебели. Имал е дарбата да пее и то много хубаво. Като дете е участвал в детския радиочас на Радио София, когато директор е бил Сирак Скиткин. По-късно е пеел в столични профсъюзни и кооперативни хорове. Вили каза, че роднините й не са от хората с ярки имена, с големи постижения, но са оставили човешки ценности, които никога няма да забрави.
Щастлива е, че именно в Кюстендил минава животът й. Там завършва прочутата навремето Политехническа гимназия, от която след това се раждат още две училища: Природоматематическата и гимназията с паралелки по изкуствата. Тя съжалява, че тази гимназия вече не съществува, защото там се обучавали много хора с принос в българската култура, както и в прочутото кюстендилско педагогическо училище. Поетът Георги Струмски като млад учител е преподавал в гимназията, както и поетесата Екатерина Йосифова и много други. За своите учители Вили казва: „Те бяха от поколението с особени принципи и всички легенди, които се носят за страхотната авторитарност и тоталитарност в училището през 60-те години, някак си не са оставили такива впечатления у мен. Учителите ни бяха интелигентни хора, знаещи, принципни и искаха от нас да израснем същите!”.
След това завършва Философския факултет на Софийския университет, учи и българска филология. Започва работа като учителка и това са едни от най-хубавите й години. По-късно завършва специалността „Кинопедагогика” в кинофакултета във ВИТИЗ. Там й преподават Тодор Андрейков, Вера Найденова, най-добрите български кинокритици, от които е научила много. С тази нова специалност тогава идеята на Министерството на културата е била да създаде кадри, които да преподават киноизкуство в училищата и да създадат добра филмова култура и грамотна филмова публика. През 80-те години на миналия век Вили започва работа в кинефикацията. Работата й дава възможност да се среща с много кинокритици, кинорежисьори, актьори по времето на мащабните филмови премиери. Имала е възможността и свободата да прави филмови лектории, да кани български филмови творци по неин избор. Много от младите хора, с които е работила, и днес си спомнят тези времента и всичко, което са правили заедно.
Омъжва се много млада, на 18 години. Има двама синове – единият е д-р Владимир Атанасов, вече над 20 години хирург в Германия. По-малкият й син Юлиан Атанасов завършва Берлинската филмова академия и е оператор на едни от най-успешните филми на новото българско кино: „Източни пиеси”, режисьор Камен Калев, селекция на кинофестивала в Кан; филма „3/4”, режисьор Илиян Метев, който получава наградата „Златен леопард” на Международния кинофестивал в Локарно, Швейцария; награда „Златна роза” за операторско майсторство за филма „Островът”- режисьор Камен Калев; оператор на иранския филм „Ялда”, режисьор Масуд Бакши, който печели „Гран при” на кинофестивала в „Сънданс”- САЩ. Вили смята, че синът й е наследил тези си качества от нейната работа в киното, когато е имал възможност да гледа много филми , но най-вече от неговия баща фотографа Георги Атанасов, който умира млад – на 45 години. С него Вили живее 20 години. По-късно животът я среща с журналиста Никола Чавдаров, с когото са заедно също 20 години. За нея той е един от най-пълноценните, най-цялостните, най-духовните хора, които е срещала, но за съжаление и той напусна земния си път преди девет години.
Двамата й синове са женени за германки и от тях Вили има четири внучки. „Най-ценното е, че и читирите говорят български, при условие че са родени и растат в Берлин. Знаят и обичат всички български детски песнички, както и „Хубава си, моя горо”. Знаят от бащите си и приказките „Майчина сълза”, „Житената питка” от Ангел Каралийчев и други”,споделя Вили.
Питам я откога пише поезия? Казва, че започва да публикува свои стихове още като ученичка в списание „Родна реч”. Публикациите й в това списание я сближават с двама много важни за нея хора. Единият е българският поет и преводач Григор Ленков, който открива Вили като автор. Умеел да създава интересни литературни събития с представяне на млади автори. В това списание се среща и с Нери Терзиева, тогава още ученичка с името Нериман .Тя е другият важен човек в нейния живот, с когото остават близки до края на живота на Нери.
Днес Вили е събрала стихове за повече от две поетични книги, но не се отнася много сериозно към тази си дарба, въпреки че вече смята да ги издаде ,защото скромно казва, че се надява да има и добри неща от всичко, което е написала. Има доста награди от литературни конкурси, като последната е от миналогодишния конкурс на името на Биньо Иванов. През 2022 година нейният разказ „Мила ми, Мирей Матьо” беше селектиран в националния конкурс „Рисунки в жълто” от жури под председателството на акад. Владимир Зарев и е включен в едноименния сборник на издателство „Библиотека България”. Получава втора награда на конкурса за любова поезия „Ерато” и други. Има публикации в периодичния печат, в алманах „Струма”, в списанието „Ирин Пирин”. Дълго време работи за общинския вестник „Пауталия”, след това работи в регионалните телевизии и вестници и сега пише изцяло за социалните мрежи. Това й харесва, защото там има свободата да прави това, което иска, когато и както иска.
„Истината е,че журналистиката отне доста от енергията ми, защото трябваше да реагирам на събитията на мига. Но и днес обичам да пиша както за събития, така и за отделни хора, които ни впечатляват с това, което създават и правят”, споделя Вили. През 2003 и 2004 година тя посещава Косово, когато още е в границите на Сърбия, и прави документалния филм „Анклав”, който се излъчва в Белград и в околните селища, охранявани от международните мироопазващи военни сили тогава. Във филма показва разрушени до основи православни храмове в района на Призрен и Прищина. „За съжаление, не ги опазиха!”, споделя тя.
Вили е отдаден на обществената работа човек. Председател е на читалище „Асклепион 1998”, което създават с Никола Чавдаров преди четвърт век като нова културна общност в града, с идеята да предложат по-различен културен начин на живот със съмишлениците си. Това читалище няма своя база и за всичко, което правят, използват материалната база на техни партньори и приятели в кюстендилското читалище „Братство”, в Регионалната библиотека, в залата на Възрожденското училище в града.
„Да създадеш едно читалище и да му дадеш модерен съвременен живот е много сериозно предизвикателство – разказва Вили. – И като се замисля, през тези 25 години сме направили много неща и при това напълно безкористно. Никой, който е ангажиран с тази читалищна дейност, не е получавал хонорар, заплата, нито възнаграждение под някаква друга форма, нито граждански договор. Скромната субсидия, която получаваме, отива изцяло за дейностите, които организираме. Работим с творци от различни поколения. Каним поети, писатели, художници, музиканти и за мен са много вълнуващи творческите изяви, издаването и представянето на книги като „Година от книжни четвъртъци” на Георги Цанков, „И небето се отвори” – дебютен роман на младата кюстендилка Евелина Пенева, „Зрящият е хляб” – избрани стихове на Биньо Иванов, с която отбелязахме 25 години от неговата смърт, гостува ни и поетът Азис Таш – преводач на стихове на Биньо на турски език, и много други. Правим традиционни посещения в Босилеград на 18 февруари. Свързано е с много контакти, които да сближават хората, да раздвижват атмосферата и духовния живот в Кюстендил. Най-стойностните дейности, според мен, в читалището са свързани с подкрепата на млади кюстендилски автори и с популяризирането на кюстендилски творци в страната. Много ценя нашата инициатива „Поезия и музика край Струма”, която осъществяваме съвместно с Националната художествена академия и Художествената галерия „Владимир Димитров-Майстора”. В тези творчески вечери са участвали десетки поети, издателства и музикални изпълнители от Кюстендил, Перник, Благоевград и от страната”.
За хората, които живеят в града на Майстора, на Георги Струмски, на Емил Попдимитров, литературата е много силна провокация и Вили се надява чрез дейността в читалището да откриват нови таланти, които да продължат старата кюстендилска традиция. Смята, че всичко, което правят, сближава хората, дава им възможност да се опознават, да се развиват и да обменят духовни енергии. В читалището работят много и с млади творци с увреждания от цялата страна. С тяхно участие са правили изложба в Народното събрание, както и в столични галерии. Искат да откриват и подкрепят нови имена и особено творци, които по различни причини са изпаднали в изолация. По инициатива на читалище „Асклепион 1998” и благодарение на неговата активна дейност със званието „Почетен гражданин на Кюстендил” са удостоени поетът Георги Струмски, галеристът Недко Каблешков, д-р Георги Икономов – създател на нептуновата поща и на международната общност на близнаците, и световноизвестният йога Веселин Лучански.
От 6 години Вили е председател и на женското дружество „Майчина любов”. Създадено е през 1873 година и е едно от първите благотворителни дружества в страната. След много перипетии през годините е възстановено в началото на демократичните промени у нас и развива мащабна благотворителна дейност. Първоначално благодарение на местни дарители, а впоследствие и на ентусиазма и неизчерпаемата енергичност на Лили Шмидт, родена в Кюстендил и емигрирала от родината през 60-те години на миналия век в Германия. Тя работи като медицинска сестра и успява безкористно да привлича за благотворителната кауза на своите сънародници подкрепата на хиляди обикновени германски граждани и на десетки институции. Виолета казва, че днес дружеството има нужда от млади хора, които да продължат благородния му замисъл, според който „доброто е дар от Бога!”
Съвсем наскоро прочетох неин стих, който започваше така:
”Оказа се,
че се страхувам
от тъмното,
от непознатото,
от неизвестното,
от невъзможното.
Страхувам се, че то
към мен върви, просветва,
изобщо не изглежда страшно
и е готово
напълно да ми се покаже,
да му повярвам
колко е възможно…”
Мисля си, че тя е от творците, които търсят и намират пътечките, за да стигнат до невъзможните за някои хора стъпала на човешкото духовно извисяване.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
