Миналата седмица официална София полуофициално изпадна в погребална еуфория по повод пренасянето от Германия тленните останки на цар Фердинанд Сакскобургготски (1861-1948). Сякаш виновато, държавата пое странна роля на полунелегален погребален агент. Съзнавайки свой потискан комплекс: царският „субект“ не заслужава открито, тържествено погребение, зарад непростимите грехове на Кобурга към България.
По повод събитието журналистът Георги Милков отсече: „Тленните останки трябваше да се върнат. Трябваше да се случи не заради цар Фердинанд, а заради нас, българите“.
Прав бе. Заради нас, българите, а не заради изтлели мощи на монарх, който за 5 години в две войни
ПОГРЕБА ИДЕАЛИТЕ ЗА НАЦИОНАЛНО ОБЕДИНЕНИЕ
на българите от Мизия, Тракия и Македония. Престъпно жертвайки за грандомански цели живота на десетки и десетки хиляди български войници и офицери, съществено обеднявайки генетичния ни фонд, да не говорим за огромните териториални загуби и поругани надежди…
Още 2010 година бившият шеф на Народното събрание Гиньо Ганев постави въпроса за връщане тленните останки на Фердинанд. Тогава журналистът Тодор Коруев отсече: „Иска ми се да бъда милозлив, но, кажете ми, как се преглъщат двете национални катастрофи. Не друг, а цар Фердинанд хвърли народа ни в касапницата на Междусъюзническата и на Първата световна война. Вманиаченият Кобург заживя с мечтата да влезе триумфално в Цариград като „император на Ориента“, поръчал си бе дори короната. Тази негова мания окончателно попари надеждата за национално обединение на българския народ. Резултатът е 400 хиляди убити българи, над 200 хиляди осиротели семейства, 250 хиляди пленници, повече от 30 милиарда лева държавен борч, репарации за над 2 милиарда и 250 милиона златни франка, загубени територии, стотици хиляди бежанци.
Ако внукът царски Симеон Сакскобургготски поиска да погребе дядо си у нас, никой няма да го спре, но тая тема „не била приоритетна за него“, макар „да е актуална от 70 години“. Малкото лисиче сигурно се надява, ако все пак се реши въпросът, погребението да мине на държавна сметка. Странно как толкова години и не помисли да подмени дървения ковчег с каменен саркофаг, в каквито са останките на прадядо му и прабаба му. Та сега Гиньо Ганев да рови царските кости“.
На 17 юли 2023 г. в интервю Петър Стоянович, председател на новоучреденото Царско историческо общество, каза: „Без да е светец или гений, той има множество заслуги за европеизацията на страната“.
Че Фердинанд нито е светец, нито гений, това и учениците знаят. Точно по времето на Кобурга с всички кусури по царска режисура дефакто се въплъщава сатирата на Добри Войников „Криворазбраната цивилизация“, демек „европеизация“. Времето „бъка“ от факти, в които протагонист (главен актьор) е височайшият Кобург. Който до сетния си миг не се покайва за своето безумие и грехове. Сякаш нему са предназначени библейските думи: „Боже, Ти знаеш моето безумие и греховете ми не са скрити от Тебе. (Псалтир, 68:6).
Неслучайно историкът Петър Стоянович в луксозен труд „Фердинандеум“, посветен на европеизацията на България за четвърт век (1887-1912 г.), овреме спира на таз сакрална дата, свързана с първата Балканска война, когато полетът на българския дух учуди света с гръмките си бойни постижения. Изследователският нюх на новоизлюпения царедворски учен му подсказва: извън полезрението да останат последните седем фатални години (шест военни и една – „разпъването“ на България в Ньой 1919 г.). Когато Кобургът бе изгонен в Кобург. Все пак авторът знае: латинският израз „Краят увенчава делото“ е двусмислен.
В своето интервю Стоянович изрича, меко казано, неистина. Че цар Фердинанд починал в Кобург 1948-а „в мизерия…“. Няма как: по ходатайство на сина старият цар продължава да получава солидна държавна пенсия, препотвърдена от нацисткия режим.
На 29 май Ива Капкова прави интервю с мастит академик. В уводна бележка: „Историкът Георги Марков не величае Фердинанд, не го и хули, но не може да му прости осребряването на включването на България в Първата световна война. В същото време е категоричен, че трябва да се изпълни завещанието му и князът да бъде погребан на българска земя. Защото е жадувал силна, обединена и независима България“.
Думата „жадувал“ обаче е опасна, двусмислена. Относно искането на Фердинанд да бъде погребан на българска земя, акад. Г. Марков казва: „Той не е българин, но той е цар на българите. И това, което говореха за него преди 1989 г., за него и за Борис, че били немски агенти, бяха политизирани оценки. Той се е борил за една велика България, за обединението. Макар че 6 години, три войни, две национални катастрофи, но това не може да зачеркне онзи четвърт век преди Балканските войни. Защото той управлява твърде дълго“.
Дим. Попов пък твърди: „Също толкова категорично обаче можем да кажем:
ЦАР ФЕРДИНАНД ПРИЕМАШЕ И ОБИЧАШЕ БЪЛГАРИЯ
като своя родна страна до последния си дъх през 1948 година, когато надживял и двамата си синове, си отива с думите към адютанта си, генерал Петър Ганчев: „Кога заминаваме за България?”. Истината е, че винаги е искал гробът му да е тук, в страната, която означаваше толкова много за него“.
Колко „много за него“ България означавала, любезният читател с изненада ще научи. Ето как Кобурга „обича България“.
В бележки, събрани в книжка под име „Съвети към сина“ (София, 1991 г.), предназначени за младия цар Борис ІІІ, старият Кобург пише: „Колкото повече се показвах презрителен и високомерен пред народа, толкоз повече той показваше страхопочитание към мен. За обич и дума да не става. Ние произхождаме от чужда династия, чужда на българската кръв и душа; ние нямаме нищо общо с тая долна раса, следователно нямаме нужда от обичта на българския народ, защото нашите други интереси са гарантирани от тоя народ поради неговия страх и сервилност“.
Но в тоз „долен народ“ има и хора, от които се страхува и пази Кобургът. От учените и най-паче от духовните личности. „Мислителите и историците не могат да се изпъдят от царството, нито да се затворят, нито да се избесят. Това е едно голямо нещастие за царете, особено когато са скудоумни“, пише той на сина.
Фердинанд не е скудоумен и съветва Борис ІІІ: „Единственото оръдие спрямо тях е мълчанието и… цензурата. „Дай им възможност да работят, но като затворници в кабинетите си; с цензурата и платената от теб преса – това не забравяй, че чрез цензурата ти трябва да завладееш пресата – ти ще направиш щото техните книги да бъдат приети в обществото посредством убийствено мълчание“.
Интересно, според Стоянович и сие, как се вписва тоз съвет в процеса на описаната от тях нашенска „европеизация“!
Друг един съвет, впрочем масова практика още в Ренесанса (15-16-и век), когато на Балканите османците още са ни клали: „Ти не можеш нищо да направиш срещу тия хора, ако не искаш историята да те нарече убиец: инквизиторските времена минаха; най-отвратителното средство против такива опасни хора остава пак отровата; не забравяй, че и изпълнителите на тази процедура трябва да се унищожават“.
Кобургът предлага на сина друг тип отрова против стойностни личности с характер. КОРУПЦИЯТА. „Някои от тия хора добре би било, ако не можеш да унищожиш, да им дадеш тлъсти служби; поне някои от тях ще си нахлузят сами юздата“.
Отдавна – не само в науката – се лансира теза:
КОБУРГЪТ БИЛ НЕМСКИ И АВСТРИЙСКИ АГЕНТ.
В своя дневник българският екзарх Йосиф І на 9 юни 1914 г. записва: „Генерал [Никола] Иванов казва, че царят е австрийски агент и че австрийско зло е играло тука за развалянето на българо-сръбския договор, и го доказва…“.
Самият акад. Марков, без да се усети, си противоречи, косвено признавайки, че Фердинанд е „агент за влияние“, ако ползваме термин от речника на US-секретни служби. На въпрос „Кой е непростимият му грях?“, отговаря: „Аз не мога да му простя, че тогава, когато решава България да се съюзи с Германия за Първата световна война, той подписва с Вилхелм Втори едно тайно споразумение – ако България загуби войната, да получи пожизнено възнаграждение в Кобург, което и става. Това не мога да му простя никога. За мен това е непростимият му грях. Той не включва България на страната на Съглашението, когато щеше да рухне и Османската империя“.
Но това, което сетне казва академикът, смущава. На въпрос „С какво да помним Фердинанд?“, дава отговор, разминаващ се с фактите. „Ако цар Фердинанд бе умрял август 1912 г., по време на тържествата за четвърт век от възшествието, щеше да се помни като добър цар. Както Борис Трети остави добър спомен у българите. Знаете ли какви тържества имаше в София и във Велико Търново, има и златна монета, имам такъв спомен. От дядо ми имам такава монета. Така че не бива тези 6 години с три войни и две национални катастрофи да зачеркнат неговия принос за превръщането на един изостанал дунавски вилает в европейска държава. Трябва исторически да се подходи към неговата личност“.
Прав е. Само че „историческият подход“ няма нищо общо с емоционалното просълзяване. Споменът за „дядото със златната монета“ не върши нищо. Той е за лична консумация. Ако в политиката върви, в науката подобно „просълзяване“ замъглява истината.
Вижте колко „добър цар“ бил Фердинанд. „Добър“, защото перфидното (коварно) отмъщение се оказва негов патент. Да не забравяме: той стои зад ликвидирането на Стефан Стамболов, най-големият ни държавник в края на 19 век. Той и неговият лакействащ премиер Константин Стоилов. Те са главните морални убийци на Стамболов.
По-важно и съществено е друго. За разлика от непретенциозния и честен княз Александър Батемберг, през 1887 г. България получава
КОРУМПИРАН ВЛАДЕТЕЛ, КОЙТО КОРУМПИРА
не само своето обкръжение, но шета по долните етажи: държавни и общински. Особено ласкае кметове на общини, дето може да купи или да му подарят китни места от отечеството. Корупцията пълзи отгоре надолу с тройно по-висока скорост, отколкото обратно. В потвърждение мисъл на италианския философ Алберто Роза: „Когато е корумпирана демокрацията, е демократизирана корупцията“.
Неслучайно съветва сина си: „Българският народ има само един идеал: да се обогати. Заради това, пази се да не му попречиш и затваряй си очите пред кражбите. Помилвай, някак си незабелязано, крадците, особено тия на държавна служба, и дръж списъка им затворен в твоето бюро. Когато тоя списък се увеличи, да бъде в процент 10% от населението, то ти си спасен. Знай, че царете се крепят от разбойниците…“.
Как ли тоз съвет, на който – чест му прави – не се поддава Борис ІІІ, се вписва в „европеизацията“ на ориенталска България!
Отговорът на друг въпрос към акад. Г. Марков поражда недоумение. На въпроса „Тогава кой е той – германски агент, български родолюбец или алчен монарх, осребрил включването ни във войната на страната на Германия?“, академикът отговаря: „Той взима 2 милиона златни франка от руския император Николай Втори, за да сключи Балканския съюз – това се криеше преди 1989 г. Парите ги взема, за да построи новия дворец във Врана, където ще бъде погребан. Той е прагматичен – взимал е пари отвсякъде. Откъдето може. Обаче той е цар на българите. Той е искал една голяма българска държава. Искал е национално обединение. Въпросът е, че средствата са били погрешни“.
Странно оправдание: може да краде, щом е в името на България! Само че Кобургът краде от свое име и за себе си. И най-много краде от самата България, на която гледа БУКВАЛНО като на „дойна крава“. Цели 31 години…
Признава и лично се хвали, че е гешефтар №1 на Царство му земно. Съветва сина: „Прави и ти гешефти, обогатявай се. На мое време твоят възлюблен чича княз Филип ми вършеше всички гешефти и той прибираше комисионите при сключването на българските заеми; той прахоса своя пай в Ница и Монте Карло, а моят пай се стопи в Дисконто гезелшафт поради инфлацията, заради това бях принуден да се моля на германците да ми дадат пенсия 5 000 000 000 лева годишно и един отделен апанаж (имение или доходът от него – бел. ред.) от 5 000 000 000. Аз ти пратих в София Кирила, за да върши при теб това, което моят брат вършеше при моето царуване. Българският народ е крава, която трябва да доиш до изтощаване. Най-добрият извор да се обогатиш са военните доставки и заемите. Върши ги чрез германците, защото те са по-дискретни и няма един ден да те омаскарят, както се опитаха французите с мен и русите, когато императорът Николай ми даде три милиона франка, уж личен заем, който впрочем аз не върнах“.
Урокът по гешефтарство венценосният баща приключва „забележително“: „Значи ти можеш да форсираш военните доставки, и то в Германия, и там ще имаш 100-200 милиона комисиона, която е едно страшно оръжие против твоите неприятели в България. От въоръжение българският народ няма нужда. Това зная положително. Но ти и твоят антураж от видими и невидими гешефтари имате нужда от пари, много пари, а главното имате нужда народът да е в по-голямо и по-голямо бедствие, за да не може да си вдигне главата никога. Презирай народа и не отдавай на никоя работа повече значение, отколкото тя има. От всичките неща в твоето царство народът е най-маловажното“.
Горните думи „вадят очите“ на честните, но на други помага „да прогледнат“. Стига да имат политическа и икономическа власт. „Благодарение“ своята корумпираност и продажничество Кобургът неслучайно наричат в Европа Фердинанд Лисицата. За маститите царски биографи обаче Фердинанд си е „цар на българите“, защото „искал… голяма българска държава. Искал е национално обединение“.
И какво в 1919 г. остана от „голямата българска държава“ и лелеяното „национално обединение“?! Завинаги загубихме излаз на Егейско море (между Марица и Места), завинаги загубихме 90,1% от Македония, за която мегаломанът бе убеден и се бореше цялата да бъде българска.
Вярно ли е твърдението, че цял четвърт век,
ДО 1912, ФЕРДИНАНД БИЛ „ДОБРИЯТ ЦАР“,
както твърди акад. Г. Марков, а авторът на „Фердинандеум“ пише обемист том?
Ни най-малко. През 1887 г. Народното събрание решава да прати из Европа делегация да търси нов монарх на Българското княжество. Неизбежно след като руският император Александър ІІІ не желае връщане на престола на абдикиралия княз Ал. Батенберг. Едва ли тогава някой е подозирал, че България е орисана на престола да седне човек, за пет години превърнал се в ПРОКЛЯТИЕТО на България.
Един от най-информираните личности преди и след Първата световна война е видният юрист Ал. Папанчев, председател на Върховния касационен съд в Третото Българско царство. През 1923 г. публикува книга „Едно престъпно царуване. Фердинанд І, цар на българите“.
Отбелязва малко познат факт. Първоначално на 29 октомври 1886 г. свиканото в Търново Велико народно събрание провъзгласява за княз на България сина на тогавашния датски крал Христиан ІХ, принца Валдемар Датски. Но той отказва да приеме избора, неприемлив за Александър ІІІ, който предлага грузинския княз Мингрели. Когато и тази кандидатура пропада, Народно събрание избира депутация от трима души (К. Стоилов, М. Греков и К. Хаджи Калчев) с „мисия да посети европейските правителства, за да им изложи положението на България и желанието на народа и да ги моли за бързо разрешение на кризата, чрез избиране на нов княз“.
В дневника си Константин Стоилов подробно описва мисията. На 26 март (7 април) 1887 г. записва: „Срещнах [във Виена] у майор Лааба ерцхерцог Йохан. Той одобрява, че трябва да се направи опит да се убеди Кобург да дойде. Той сам е готов да дойде, когато го повикаме, но ще дойде само ако имаме война, защото тук дохождането му е обявяване на война. Той мисли, че Кобург ще приеме. Той е военен, чака, и сабята му е на наше разположение. Той мисли, че Кобург ще приеме. Обеща да ми даде писмо за него. Съобщи ми, че наследникът му казал, че ако Русия иска да окупира, ще я остави първо да влезе в Румъния и тогава ще я нападне“.
Гореописаните „разсъждения“ на Кобурга са достатъчни за тревожен извод: Княжеството се кани да поеме не просто авантюрист, а психопат…
На 27 март друг запис: „Посети ме генерал Фрезер. Говорихме за шлезвийската кандидатура. Матеев тръгна за Кан, за да се срещне с Кобург“.
На 3 (15) април: „Пристигна Матеев от Кан. Кобург не приема под нашите условия. Иска да вземе съгласието на Австрия и Германия… Матеев предполага, че искал да печели време…“.
Минават 13 дена и чак на 28 април Кобургът благоволява да се срещне с К. Стоилов. Той записва: „Пристигна тук Кобург. Дадох му официално, с писмо от моя страна, копие от депешата, с която се упълномощавам да му предложа българския престол“.
Този текст е важен. Той елиминира postmortem (посмъртно) клеветата, че Стамболов докарал в България Фердинанд Лисицата. Разбира се, след като пада от власт, Стамболов признава, че и той има вина за дохождането на Кобурга, но вината е колективна, на Народното събрание, което го избира, и най-много на депутацията.
Но това, което е спестил в дневника си К. Стоилов, а то е хиперважно, е обстановката, при която става първият контакт.
Осветлява я Ал. Папанчев: Мисията из Европа започва ноември 1886 г., когато депутацията заминава за Виена, и приключва на 1 декември. Явно без резултат…
ТОВА, КОЕТО ПРЕМЪЛЧАВА К. СТОИЛОВ
в дневника си, всъщност е свръхважно. Описва мястото на първата среща. Специфично, символично и симптоматично за това на какъв избор се спира „главният виновник“ К. Стоилов.
Когато от Западна и Централна Европа депутацията се връща, на „1 декември [1886 г.] – отбелязва Ал. Папанчев – се спира пак във Виена и отива да прекара in corpore една вечер в едно виенско кабаре. Същата тази вечер в това кабаре се е намирал и един поручик от австрийската кавалерия, който с разгулния си и безнравствен живот си бе спечелил във Виена реномето на един развратник. Той изявява желание да се запознае с българската депутация и изказва пред нея готовност да се притече на помощ на българския народ, към който, едва ли не от рождението си, хранил най-големи симпатии. Този австрийски поручик е Фердинанд Сакс-Кобург-Готски, бъдещият княз на България и цар на българите“.
Ал. Папанчев описва Фердинанд като генетична (оказва се дегенеративна) кръстоска между германски княз и една френска принцеса. „От баща си е наследил жаждата за власт и неограниченото господство на един германски теократ, който започва и свършва с теорията за божествения произход на кралската власт и гордостта и надменността на германската раса. А от майка си, бурбонската принцеса Клементина – финността, ловкостта и хитростта на един френски дипломат и жаждата за блясък и разкош на френските крале. Този потомък на Бурбоните и на германските теократи дойде в [България] в 1887 г. да царува над един крайно демократичен, прост, добродушен и трудолюбив народ. Но дошъл като чужденец, той царува като чужденец и си отиде като такъв. Неговият произход и неговото възпитание, жаждата му за власт и за господство не му позволиха да разбере и се съобрази с чувствата и желанията, с характера и нуждите на българския народ, а гордостта и надменността му на германец извикаха у него само едно чувство – чувството на презрение към простия селски български народ. И от първия ден на своето царуване до последния той и неговите съотечественици, с които се беше обградил в двореца си, не престанаха да оскърбяват и да отрупват с най-презрителни епитети народа, от чиято пот и кръв се кърмеха“.
Като католик Фердинад и Българската православна църква таеха взаимно резервираност и дори враждебност. Когато 1915 г. духовният баща на българите Екзарх Йосиф предава Богу дух, Фердинанд, отбелязва Ал. Папанчев, „не удостои [погребението] с присъствието си. С това той също искаше да покаже, че стои по-горе от духовния вожд на целокупния български народ, защото и той се считаше политически вожд на цялото племе, цар на всички българи“.
Причината за тази открита враждебност на Кобурга не бе случайна.
Да отбележим: след Междусъюзническата война 1913 г. многогодишното дело на Българската екзархия в Османската империя получава страхотен удар. „В края на ноември 1913 г. – отбелязва Христо Темелски – екзарх Йосиф І вдигнал седалището на екзархията и го преместил в София. Преминавайки турско-българската граница, той казал на дякона си Паисий: „В Цариград уж бях в робство, пък се чувствувах свободен. А сега отивам в свободна България, пък се чувствувам като роб“.
На софийската гара сред посрещачите бил и царят. Към когото публично Екзарх Йосиф се обръща с думи, които плющят като камшик: „Ваше величество, престанете да търсите виновниците за българската катастрофа вън от България, защото те са вътре в България. Те са в лицето на Ваше величество, във Вашите бивши и сегашни съветници… Те са в личния режим на Ваше величество. От това тежко положение има само един изход: Ваше величество да абдикирате и да оставите православния престолонаследник да групира около себе си партии и народ и с Божия помощ, със съдействието на св. ни църква ще се възвърне славата и величието на България“.
Острите, но справедливи думи, не остават без последици. Христо Темелски: „Между монарха и българския духовен водач настъпил остър конфликт – след този разговор те повече не се видели“. До 20 юни 1915 г., когато след кратко боледуване екзарх Йосиф І склопил очи“.
Всъщност при Фердинанд царяла перфидна сатрапия. Екзарх Йосиф І на 29 август 1913 г. пише в своя дневник: „И ето защо сега, когато се сключи мирът, България трябва да се преустрои вътрешно, да има институции, на които да почива, а не на едно лице. Нашата Конституция е на книга, всъщност Конституцията е цар Фердинанд с личните си възгледи, както султан Абдул Хамид беше в Цариград“.
Големият немски социолог Макс Вебер казва: „В политиката има два смъртни гряха: да не защитаваш никаква кауза и да нямаш никакво чувство за отговорност“. Фердинанд, социопатът със „студена синя кръв“, притежава и двата гряха. Що за кауза (всъщност фасон) е театрално да се готвиш да влезеш на бял кон по червен килим в Цариград, да те короноват като византийски император, безумно преследвайки параноиден блян. И в резултат на таз неосъществена прищявка да загубиш 9/10 от Македония! Това става 1913 г. И когато бързо настъпва разгромът на четирите фронта, Фердинанд не поема отговорността, не абдикира.
Това, че на 4.07.1913 г. на власт идва кабинетът на германофила д-р Васил Радославов, също не е случайно. Също сатанински обладан от параноидния блян да притежаваме Македония, която Берлин ни обещава цялата.
В мое интервю юли 2015 г. с едноименния племенник на идеолога на ВМОРО Христо Матов той каза: „Грешката, престъплението, е на Фердинанд и на зам. главнокомандващия ген. Савов. Това са хората, които правят груби грешки, издаващи заповед за начало на военните действия срещу сърби и гърци. И то, при положение че на тях им е ясно; те имат данни за сключения таен договор между Белград и Атина, за договорите с Румъния. И въпреки това почват една обречена война, която ликвидира всички успехи на българската държава по време на Първата Балканска война. А впоследствие, при Първата световна война, стигаме до положение да загубим излаза на Бяло море, губим Южна Добруджа, Западните покрайнини и Струмишко. Това е национална катастрофа“.
На 31 декември 1914 г. екзархът пише в дневника: „София е едно село от шопи, с един цар, крайно завистлив за своята власт, и с шпиони и подлизурки, та тука човек трябва да бъде заключен в устата и в самата си къща, в която живее, защото една казана дума веднага се разнася преиначена“.
Този запис не е случаен. Той подсказва: при Фердинад вътрешното шпиониране, навлязло от институциите, та чак в родове и семейства, придобива масови размери.
След националния погром на Междусъюзническата война известно време Фердинанд Лисицата се снишава. Тогава е пропуснат моментът да бъде свален и съден, зарад издадената от Фердинанд, без да знаят кабинет и премиер, заповед до главнокомандващия да нападне през нощта на 13 юни 1913 г. доскорошните съюзници. Финалът е ясен – втора национална катастрофа.
Когато обаче избухва август 1914 година Първата световна война, България е поставена пред дилема: към кой лагер да се насочи. Именно тогава на дело Фердинанд доказва, че не просто е немско-австрийски агент за влияние. Назначава за премиер немския агент Радославов, подкрепен от тогавашното върховистко ръководство на ВМРО, начело с Т. Александров. Радославов и Александров са удобните инструменти на неговата прогерманска политика. Общото, което ги обединява, е блян (недостижима цел): абсолютно цяла Македония в рамките на българската държава. Това е философия на максимализма: или всичко, или нищо.
Нито Фердинанд, нито върховисткото рърководство на ВМРО не узряват за една истина: голямото смешение на етносите в Македония (българи, гърци, турци, албанци, власи, евреи) максимално затрудняват решаването на подобна максималистична цел. София така и не узрява с коя от двете основни претендентки за Македония (Гърция или Сърбия) да се споразумее. В този решаващ мимант българската дипломация се оказва на повече от ниско, жалко ниво. За България по-изгодно било да направи компромис с Гърция.
Тогава основни контриращи фигури на Фердинанд и овладяната от върховизма ВМРО са Яне Сандански и Мишел Герджиков. Те били за влизане на България в Тройното съглашение (Великобритания, Франция и Италия).
Тричленна делегация (Я. Сандански, М. Герджиков и Кр. Станчев) след безплодни срещи с лидери на Демократическата партия (Ал. Малинов и Ан. Ляпчев), с Иван Е. Гешев и с дипломата Григор Начович отиват на секретна среща с екзарх Йосиф. С думите на Яне „Да си вървим! С тия пипонари нищо не може да се направи!“.
Тогава Яне Сандански предлага да отидат при екзарха. Именно тогава се случва нещо неочаквано. Получават
НЕОЧАКВАНА БЛАГОСЛОВИЯ ОТ ЕКЗАРХ ЙОСИФ
относно онези, които теглят България към Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Турция).
Получава се парадоксална ситуация: екзархът е религиозен вожд, а гостите – анархо-революционери, атеисти. Обединява ги единодушие: Фердинанд е проклятие за България. Това става в началото на септември 1914 година. След кратък разговор екзархът казва думи, които буквално шашардисват гостите. „Докато Фердинанд е у нас, докато е жив, той не ще позволи на българските военни и граждански водачи да се еманципират от неговото опекунство, от неговото влияние, от моралния гнет, в който ги държи. Ето защо аз казвам: благословена да е ръката, която ще повали Фердинанда. Който го стори това, ще бъде най-големият благодетел на България“.
Няма как царят да не е научил за срещата. Домът на екзарха денем и нощем бил под стриктно наблюдение: кой влиза, кой излиза… Отделно от това, Фердинанд получил информация за разговорите на тройката с някои лидери на партии.
Лишен от политическа подкрепа, Сандански се отказва от плана. Задоволява се с остра телеграма до Фердинанд, чернова от която днес се съхранява в Регионалния исторически музей в Благоевград. В нея го заплашва да не води страната против Русия“.
Статутът и авторитетът на екзарха като религиозен и народен духовен вожд бил толкоз непререкаем, че Фердинанд е принуден да се съобразява и въздържа от дори косвени репресии. Затова пък тази среща ускорява гибелта на Яне Сандански. Срещу него старателно и продължително се подготвя план и заговор. Приключва на 22 април 1915 г. с неговото убийство из засада по пътя от Мелник през Пирин планина към Неврокоп (днес Гоце Делчев). Главният планьор на заговора е Тодор Александров, а теренната операция по физическото ликвидиране на Яне Сандански е дело на Стоян Мълчанков.
Колкото за Македония, на 24 февруари 2014 г. Рихард фон Мах (1853-1935) описва разговор с екзарха. Който му казва: „Нашата земя, нашата Македония ние не ще добием никога. В турско време имаше идеали и надежди, сега всичко изчезна. Моят 40-годишен труд за българщината в Македония пропадна, остана изгоряла цигара. Надежда? Каква? От умопобъркани. Аз говоря, наистина, като пастир на душите, за надежда, но всичко е безсмислица, няма надежда“.
Малцина знаят: Фердинанд прави последен, отчаян опит да запази своя престол. С цената на военен преврат. По византийски, първо издава указ, с който произвежда Протогеров в генерал. На другия ден го вика на аудиенция и предлага да извърши преврат. Тогава Протогеров е значима личност: потушава Войнишкия метеж септември-октомври 1918 г. и спасява София. Протогеров обаче отказва. За Фердинанд няма друг изход, освен на 3 октомври вечерта да се качи на влака за Германия. Изпратен е само от новия цар Борис ІІІ, министър-председателя Ал. Малинов и неколцина военни и служебни лица.
Добри Ганчев, учител на Фердинанд по български език: „Много е тежък споменът за него. А е тежък, защото Фердинандовата самозабрава се крепеше върху нашето унижение пред него. Нашата сервилност, нашата робска покорност и послушност издигнаха тоз неуравновесен тип. Мигахме пред самовластието му, пред глупешките му махове, дори пред пороците му, а най-добрите измежду съвременниците му се надпреварваха да го славят! Славеха го в частни разговори с него! Славеха го в публични речи, във вестници, в списания, та че най-сетне и в поезията“.
Не може да се отрече обаче болезнена истина в една мисъл на Кобурга, изказана като съвет към Борис ІІІ. С нея точно напипва ахилесовата пета на народа ни. Ахилесова – днес по-голяма от всякога преди това. „Българският народ има инстинктивна омраза против всичко, което изпъква начело. Той е готов да смаже всекиго, който се издига по-високо, та ако ще, дори и в безсмислието. Това е едно нещастие, но ти трябва да се радваш, защото НИСКИТЕ ЧЕЛА са болшинството в тая страна. А ниските чела не са в състояние да направят бунт против короната. Другояче вървят работите, когато изпъкнат високите чела. Има нещо силно в тях и то да е дори вятър, пак е опасно“.
НИКОЛА СТОЯНОВ
