Коледа и Нова години в спомени! Забавни истории с известни личности от Югозапада

Мартин Бусаров, адвокат и председател на РИК – Благоевград: Една история за паунди, шапката на „Пирин“ и пропуснатия полет

През 2023 г. имаше сложни избори за кметове и напрежението ми беше в повече – реших да замина някъде на топло и където не ме познават, а ако можеше да няма и българи…

Намерих си оферта за Канарските острови, като изрично подчертавам, че не съм някой богаташ, просто знам къде да търся и по кое време на годината.

20 дни ваканция, с 18 нощувки и 2 дни в полети, защото все пак мястото се оказа срещу Мароко – който има представа от география, да се сеща.

Време на заминаване 23 декември – дестинация София – Бирмингам, Бирмингам – Пуерто дел Росарио, като на летището в Англия имах 8 часа престой, и на 24 декември около 13.00 наобед трябваше да кацна на топло и да си намеря апартамента в едно малко градче, казва се Гран Тарахал.

Стегнах багажа – една раница с един чифт дънки за новогодишното парти, два чифта къси панталони, все пак времето по онези места беше 23 градуса през деня и 19 през нощта, 4-5 тениски и фланелката на ФК „Пирин“, много ясно!

На 23 декември бях вече в коледно настроение, помолих Дафина /тя си знае коя е/ да ме закара на летище София, полетът ми за Бирмингам беше в 21.45 наше време.

Пристигнах навреме – бърз чекинг, нали съм с една раница само, и хоп – в 20.15 вече си бях на гейта, да чакам самолета за Бирмингам. Няма да казвам с коя авиокомпания, мисля, че моите сънародници /дилъри, проститутки, сводници и съвсем нормални бачкатори/ ще се сетят, защото само с такива авиокомпании се лети до това летище чудо. Но за него по-късно.

Пълен самолет, аз съм едър тип, за което изобщо нямам комплекси, напротив, обичам храната и ми личи, та аз съм едър тип и седалките в самолета… да кажем, че не ми бяха най-удобните, но нали помним, че не съм богаташ и цената от 130 евро за двупосочен билет с „тези авиокомпании“ ме устройва напълно.

А 23 декември в Англия си е зима, май френдс – зима, та зима, от онази английската – хем духа вятър, хем не знаеш сняг ли вали, или градушка. Кацнахме по план, минавам граничен контрол, но тарикатската, с цифровия паспорт и чипа от новите!!! Пак ми пребъркаха чантата, но някак си тържествено. И хоп – в зоната за изчакване на полети на летище Бирмингам.

Значи летял съм до Истанбул, до Ларнака, до Латакия, до Одеса, до Милано, ноооо… такова летище не съм виждал. Такава смесица от хора в различни цветове и аромати. Ако някой ви каже, че летище не може да има аромат – аааа, излъгал ви е! Може!

Полетът ми за Пуерто дел Росарио е сутрешен в 06.45 тяхно английско време. Имам 8 часа престой. В първите два часа се разходих да разгледам магазини, някоя промоция на дрешки, спортни стоки… Абе, типичен турист!

После ми омръзна, огладнях, естествено, и се усетих, че в бързането не си смених пари – имам левове, малко евро и никакви паунда. И Революта… Сега веднага ще ме почнете: тоя е тъп, може ли да не предвиди, че в Англия само с паунди се пазарува, евро на летището не приемат, кеш почти никъде, и да не си зареди една карта с пари – ужким е баровец и ходи по острови на почивка! Еми, да – прави сте – явно съм си тъп. Нито едно от посочените и необходими неща не предвидих и ето ме – без карта с паунди, с малко евро в кеш. Гладен и жаден. Магазините затварят вече, заведенията затворили в 22.30. Даже отделиха чакалнята с панели от входовете.

За капак, нали Англия е извън ЕС, и беше минал срокът за признаване на роуминга, та няма ли безжичен нет наколо, изгорял си, нямаш връзка със света, и особено със социалните мрежи, а знаете ли какво е на летище без Фейсбук, Инстаграм и Месинджер – кошмар е!

23 декември, няколко часа преди Бъдни вечер, но кой празнува Бъдни вечер в Англия… изобщо забравяш.

Изнервих се, намерих си едно място с едни седалки, определих си го за спалня и реших да дремна, докато дойде време за полета. Гладен и без да мога да си купя нещо…

И тук идва шокът – в 03.00 часа минава полицията и гони всички просяци и странни типове от летището и зоната за изчакване на полетите, където е топло, има тоалетни и вода, има телевизори. Но това аз не го знам, и не знам, че не може да спиш така… Е, вече го знам. По трудния начин.

Аз съм с изтъркани дънки, тениска на „Пирин“, но от онази старата, с орела, старата емблема, и шапка на „Пирин“ – черната с орела на челото. И едно якенце… от Лидл купено. За това пътуване до топлите страни. Приличам ли на просяк и странен тип – оооо, йес, ай ем!

Усетих палката в ребрата и отваряйки очи, гледам двама огромни полицаи нежно ме подканят да покажа бордна карта, но по израженията им разбрах, че това е последното нещо, което очакват от мен…

Аз се съвземам, ровя за портфейла и ми изпада картата – но не личната, а адвокатската. Единият я вдига, прочита, поглежда другия и веднага реши, че съм я откраднал отнякъде. Просто няма шанс да гонят в 03.00 адвокат на пейките в летището в Бирмингам.

След кратка беседа, респектирани от английския ми език, който явно бе по-добър от техния английски, при положение че единият беше шотландец в командировка и самият той не си разбираше какво казва, полицаите ме заведоха на правилното място – където всъщност се изчакваха полетите – топло, с дивани, на втория етаж след ескалаторите на „В“ ниво.

Пожелаха ми лека нощ и заминаха да респектират другите „скитници адвокати”.

На новото място имаше доста народ и трудно си намерих едно местенце до една колона с контакт, за да си заредя телефона и да си слушам музика, а и имаше 3 часа безплатен нет.

Оставаха ми 3 часа и малко до полета, реших да дремна малко и да чакам номер на гейта.

24 декември е. Около 4.30 часа настава суматоха. Аз се вдигам и преглеждам монитора пред мен – ПОЛЕТ RY 2334 се ОТЛАГА поради закъснение на самолета, просто не е излетял от някъде си. Вече е около 06.00 часа и не знам кога ще летя за Пуерто дел Росарио. Паника.

24 декември е. Часът е 10.00 и току що пренасрочиха полета за… 21.00. Е как така, ако кацна в 03.00 посред нощ, как ще си намеря мястото за нощувки, кой ще се занимава с мен на Коледа, в Испания… никакъв шанс.

Това е ясно… но цял ден на летището Бирмингам, не съм спал почти и съм нервен. Намерих едно идеално място, пак до колона, с контакт и нет. Ще сложа раницата за възглавница и заспивам. Опитвам да се наместя и свалям шапката на „Пирин“, оставям я до мен и си правя удобство да дремна. Даже си събух кецовете, измориха ми се краката.

Събуждам се от детски глас, около 14.00 часа. Едно момченце ме бута по рамото и нещо говори… Съсредоточавам се, малкият ме пита откога съм бездомен и имам ли си някой близък?

Усещам, че нещо не е наред, но не схващам какво точно.

Шапката!!! Поглеждам я – пълна е с монети и две-три банкноти, а обувките ми ги няма.

Някой ми свил кецовете, хора!

И са ме помислили за просяк, със сложена шапка до мен, за пускане на монети. 15 минутен шок, срам, но българското в мен проговори и направих калкулация на „печалбата“ в шапката – за няколко часа 34 паунда!!!

Обаче веднага се получи другият проблем – оказа се, че летището е парцелирано по територии и съм се настанил на територията на някакви „пичове от Гана“… Един куц „колега“ ме пита на развален английски кой ми е „босът“. Стресирах се, май взех хляба за деня на някого… И сега ме дебнеха невидимите обитатели на всяко английско летище – т.нар. пик покет, т.е. джебчиите и просяците.

Станах бързо, взех си раницата и бос, по чорапи, с 34 паунда кеш се изнесох към едно ресторантче. Добре че не ме забелязаха, че съм по чорапи…

Хапнах, пийнах вино и осъзнах, че по Коледа стават чудеса.

Използвах нета в ресторанта, направих си сметка в паунди в революта и прехвърлих всичко в нея. Защото нямам обувки на краката, на 24 декември, на летище.

Пускам търсачката, пиша „евтини обувки летище Бирмингам“… и хоп – излезе ми нещо като магазин „Пепко“ в английски вариант. За 20 паунда си купувам кецове и съм най-щастливият адвокат-скитник-просяк на летищата форевър!

О, чудо – испанският ми домакин ми пише на вайбър – какво става, видял, че полетът се отлага, и ще ме чака на летището в Пуерто дел Росарио в 04.00, за да ме заведе в апартамента. Фелиз Навидад!

До полета остават още четири часа – дали да не сложа шапката пак до мен…

Това бяха най-яките 18 дни през зимата, в която бях на плаж, гмурках се, бях на плажно парти и не свалих шапката на „Пирин“ от главата!!! И кецовете още са в шкафа… може да потрябват пак!

Весели празници, и бъдете добри!

Рангел Бараков, адвокат от Благоевград:

Новата година, която посрещнахме в тишина – най-хубавата, специална и запомняща се

Отидохме в Бали със семейството с ясна представа как изглежда една Нова година: музика до сутринта, заведения, хора по улиците, шум, танци, чаша в ръка и отброяване. Балийската Нова година обаче реши да ни изненада, и то напълно. Оказа се, че в Индонезия Нова година може да започне без фойерверки, без наздравици и без шум. Дори без светлина. Денят се нарича Nyepi – Денят на тишината, и всяка година е през март. Тази година се падна на 7 март. И когато казвам „тишина“, имам предвид истинска, пълна, безкомпромисна тишина.

Рано сутринта животът на острова буквално спря. Летището затвори. Магазини и заведения – също. По улиците не излизаше никой. Интернетът беше изключен централно. Телевизията – спряна. Светлините забранени. Навън имаше само стражите pecalang, които обикаляха и следяха редът да се спазва. За първи път видях място, в което тишината не е препоръка, а закон. Признавам – първоначално бяхме в културен шок. Очаквахме празник, а получихме… мълчание. Очаквахме шум, а получихме покой. Очаквахме забавление, а се оказахме затворени във вилата, която бяхме наели със семейството, без телефони, без интернет, без разсейване. И точно тогава започна истинското преживяване. Когато слънцето залезе и островът потъна в пълен мрак, небето се отвори. Без никакво светлинно замърсяване звездите бяха толкова ярки, че имах чувството, че можеш да ги докоснеш. Млечният път се виждаше ясно, сякаш някой го е нарисувал нарочно за тази нощ. Седяхме мълчаливо, гледахме нагоре и за първи път от много време никой не бързаше, никой не проверяваше телефона си, никой не мислеше за утре. Разбрахме, че за балийците това не е „липса на празник“, а неговата същност. Nyepi е ден на мълчание, пост, медитация и саморефлексия. Вярва се, че злите духове обикалят острова и когато не видят светлина, не чуят шум и не усетят движение, го подминават. Но дори и без тази символика, ефектът е поразителен – за 24 часа целият свят сякаш натиска пауза. Деня преди това видяхме и другата страна на празника – шумните шествия с Ogoh-Ogoh, огромни демонични фигури, които се носят по улиците, за да се изчисти негативната енергия. И след целия този шум настъпва тишината. Контрастът е толкова силен, че остава в съзнанието завинаги. Тази Нова година не я „празнувахме“ в обичайния смисъл. Не я отбелязахме с шум, а с присъствие. Не с наздравици, а със спокойствие. И парадоксално – точно тя се оказа една от най-хубавите, най-духовните и най-запомнящите се Нови години, които сме имали като семейство. Понякога, за да започнеш нещо ново, не ти трябва шум. Понякога ти трябва просто тишина.

Светослав Похлупков, треньор по ски и плуване, Якоруда:

Най-невероятният подарък за 6,10 лв., на който се радвах само 1 ден, но не го забравих 40 г.

Коледата на моето детство – най-хубавите празници безспорно си остават тези от детството. Обичах зимата безрезервно. С падането на първия сняг бях навън с отворена уста и лапах снежинките. Исках по цял ден да съм навън, замръзвах, но се ядосвах – защо снегът не е топъл и няма ли начин да стане такъв, за да остана още малко? На прозореца у дома имаше една ръчка. Бях си въобразил, че ако я завъртя в определено положение, снегът ще се усили. Непрекъснато крещях: „Ето, усилих снега – ще падне още!“ На пет-шест години, след много рев от моя страна, дядо ми Минко – червендалестият планинец от хижа „Трещеник“, както го бяха описали в едно туристическо списание – ми купи ски. Черни, лачени, с каишки, с надпис „Пирин“. Вероятно беше 1964 година. Още вкъщи ги обух и се представях как се пускам по склоновете. В Якоруда имаше две места за пързаляне – „Вардевото“ и „Междата“. Децата, чиито родители можеха да „бичат“ шейни (така се наричаше разкрояването на дървен материал), бяха там по цял ден. Детската глъч не спираше. На първия сняг бях и аз – но със ски. Справих се сравнително добре. Вечерта ги прибрах до входната врата на стаята, в която спяхме. От портата до къщата имаше поне 50 метра през градината, нищо не се заключваше. Сутринта ските ги нямаше. Някой ги беше откраднал. Отново много рев и сълзи. Близките ми нямаха възможност да ми купят нови. До ден днешен помня цената – 6,10 лева. Питахме за тях, но не се намериха. Никой не посмя да ги изкара на пистата, на която аз продължавах да ходя… вече без ски. Минаха повече от 40 години. Появиха се модерни ски с автомати. Един ден виждам деца да се връщат от пързалката – едни с нови ски, а едно носи… моите! Попитах го как се казва. Не запомних фамилията, но му казах: „Кажи вкъщи, че това са моите ски – от бате ти Славчо. Откраднаха ми ги като дете и много съм страдал за тях.“ Беше ми едновременно мило и тъжно. Не записах името му, но сигурно у дома им е станало дума – ако въобще са имали съвест. Дълго време след това нямах ски. Ударихме го на бой със снежни топки. Събирахме големи капаци от тенджери за щитове, правехме снежни крепости и се биехме на отбори до премръзване. Нещастни случаи нямаше. По-късно, като ученик, се ядосвах защо ваканцията започва толкова рано – когато още няма сняг. В Якоруда класните стаи се отопляваха с дърва и въглища, с големи печки. Дори тогава гледах „икономическата страна“ – често казвах на родителите си колко средства щяла да спести държавата, ако учениците зимата не ходят на училище. Детството ми е неразривно свързано с хижа-хотел и ресторант „Трещеник“, на 14 км от Якоруда. В годините на демокрацията го запалиха и унищожиха, но тогава той беше пълен с хора – лете и зиме. Дядо ми работеше в малкото магазинче, а зимата помагаше с каквото може. Баба ми сменяше завивки. Имаше и дървени бараки на „Лакпром“ – Русе, също пълни с туристи. Лятото майка ми помагаше, защото на всеки три дни идваха нови групи. Магазинът на дядо беше препълнен със стока и ухаеше невероятно. Сиренето – вероятно от близките мандри – беше несравнимо с нищо днешно. Шпековият салам имаше вкус, който никога повече не съм срещал. Лятото екскурзионните купуваха основно захар – за боровинки, малини и шишарки. Непрекъснато се варяха сладка и мармалади. Зимата станцията беше пълна със студенти от Спортната академия. Около Коледа се качвах при дядо. Те тренираха ски бягане – без влекове, без машини. Ако някой иска да развива биатлон и ски бягане в България, няма по-подходящо място. Оттам се стига до „Нехтеница“, а после – почти 40 км до Белмекен. Помня инструктори като Ножаров и Цветански. Вечер в залата гореше камина, в жарта се печаха якорудски картофи. Почти всяка вечер студентите правеха театър – истинско изкуство. Сняг имаше в изобилие. Ските – винаги на рамо. Поставих си цел да науча хокей-спирането. Показаха ми го – спускане, после пеша нагоре. И пак, и пак. По-късно докараха ток и направиха саморъчен влек – паничка с въже и кука. Навиваш въжето около кръста и се качваш. Менкахме се влечките – бяха малко. Години по-късно леля ми ми даде ски – финландски, дървени, махагонови, с името „Lampisen“. Зимна ваканция, от София – пак в Якоруда. Баба ми ми даде ключ от бараките на „Лакпром“. Ските на рамо, хляб в торбичка – 14 км до Трещеник посред зима. Вътре – студ. Но млад човек с мерак. Спях със скиорските обувки – тежки, кожени, със щраймери, но топлеха. Съседка ми каза да включа котлона под леглото да „отвърне въздуха“. Така и направих. На връщане, при местността „Муратчето“, ме нападнаха пет-шест огромни кучета. Обиколиха ме, лаеха, скачаха. Наведох се да търся камък. Стопанинът му и ги извика. Пуснаха ме. Слязох до Якоруда – без яке, от напрежение или от топлина, не знам.

Андрей Новаков, евродепутат от Благоевград:

Най-феноменалната Коледа: С „Милион и едно желания“ по тв и неизменната паричка от питката

Роден съм на синура на две епохи – започнах с Дядо Мраз в детската градина, а в училището вече беше Дядо Коледа. Като всяко дете Коледа за мен беше пързалка и дни навън, които се усещаха поне по 48 часа. Казват, че ако изпитваш носталгия по детството, значи е било хубаво. Аз не мога да се оплача от моето. Винаги, когато майка се прибираше от лекции в Благоевград, имаше по нещо и за мен. Така като се замисля в едни от най-тежките години на прехода на мен ми е било най-хубаво. Като нямаше ток, превръщахме осветлението със свещи в игра, а на пламъка от печката на дърва можех да си представям всякакви приказни картини. Да не говорим, че паричката на Бъдни вечер „чудодейно“ всеки път се падаше на мен и това ми стигаше да се чувствам като супер герой поне до април. Коледата, която помня вече 30 години, е била някъде 1993-1994. Имахме цветен телевизор, а аз можах да гледам „Милион и едно желания“. Нещо, което днес във времена на Нетфликс и Ютюб звучи смешно, но за мен беше феноменален празник. Благодарен съм, че имах такова детство.

Дафи Бойчева, секретар на читалището в с. Логодаж:

За блажната Бъдни вечер и бабиното „Грео си е твой, Дафинко“

От 31 г. съм секретар на читалището в с. Логодаж и през всичките тези години работата ми е свързана с опазване и популяризиране на българските традиции. Когато стане въпрос за празници, традиции, обичаи, песни и традиционни ястия, винаги с открито сърце споменавам ролята на свекърва ми Веселина Бойчева в моето професионално развитие. Но сега, в навечерието на Бъдни вечер и Коледа, ще разкажа нещо от моето детство.

Преди 40+ години знаете, че не празнувахме Коледа, но на Бъдни вечер, или както казваме в нашите села „Наядка“, винаги се събирахме цялото семейство на кадена вечеря. Баба Дафина, на която нося името, от сутрин рано слагаше на печката да вари царевица, която белеше с дървена пепел, боб, ошав, после разточваше зелник и най-накрая колачето с паричката. По онова време моите родители бяха членове на БКП , но отчитаха като неправилно да се забранява да ходиш в църква да си запалиш свещичка за здраве.

На Бъдни вечер баба усукваше свещ и я потапяше с восък, вечерта я палеха и всички се прекръстваха, само аз не исках и се сърдех, че ме карат, защото го смятах за срамно. На вечерята пак се сърдех, ако не ми се падне паричката, и затова баба винаги намираше начин да подскаже на дядо къде е парата. За да е доволна внучката.

На сутринта още като станехме баба Дафина ни предупреждаваше, че на този ден се яде само постно, но понякога намирах начин да я излъжа и да си изпрося нещо блажно.

И тогава тя казваше: „Грео си е твой, Дафинко“, визирайки себе си.

Оттогава помня – няма грях тоя, дето се е облажил, а този, дето му го е позволил.

Сега, от позицията на годините, осъзнавам думите на баба, и когато разчупиме питката с паричката, не я давам на една от внучките, а на който си се падне, на него си е на късмет.

Та моя съвет е към всички баби и дядовци – колкото и да желаем късмета да дадем на внуците, нека не ги учим така. Нека ги научим на смирение, вяра в Бога, честност и доброта.

Светли празници!!!

Ева Йорданова, бивш директор на Дома за деца без родители в Благоевград:

В детската градина Дядо Мраз ми донесе часовник с кукувичка вместо кукла, но това ми остана един от най-милите спомени

Нова година за мен е най-прекрасният ден в годината – разделяш се със спомените от старата и влизаш с надежда в Новата.

Аз съм едно щастливо момиче на 72 г., което имаше невероятни приятели и роднини и 71 красиви нощи на 31 декември. Била съм под небето на Берлин, Париж, Скопие, Белград, Хамбург и София в новогодишната нощ, но най-прекрасните спомени са от вълшебния ни Благоевград, заобиколена от любими хора – за съжаление част от тях вече в друго измерение. Помня, че подаръците бяха много и част от тях – ръчно изработени. За разлика от сега имането не беше изобилие и не се мереше с похарчените пари. Всички бяхме еднакво бедни, но имахме всичко, много дух и празнично отношение към самия ден.

Помня, веднъж в детската градина родителите ми подариха стенен часовник с кукувичка, защото от това явно са имали нужда. А аз очаквах кукла. Н едно дете му бяха донесли говоряща кукла от Москва, от ония, дето им се мърдат очите и роклите се събличат. Като видя как гледах в подаръка на онова дете, другарката Пранжева взе куклата, подаде ми я и каза: „Ето, вземи я. Снимай се с нея, все едно е твоя, и така ще ти мине разочарованието”.

Беше разбрала, че ми е тъжно, задето Дядо Мраз не ми е донесъл кукла.

Часовника с кукувичката отдавна го няма, но години наред си пазех снимката и се радвах, все едно бях получила най-очаквания подарък.

Оттогава, като искам нещо, а няма как да го имам, просто се снимам с него или си мисля, че е мое, и преставам да го искам.

Нова годино, благодаря на съдбата, че съм жива и живея с много обич в сърцето си.

На всички читатели на в. „Струма“ пожелавам здраве, останалото ще се нареди. Направете си празниците весели и незабравими, приятели, защото всичко зависи от вас. И не си пазете доброто настроение само за нова година. Ако трябва да съм откровена, на мен празниците са ми 365 години в годината – дори и без онази кукла с мърдащите очи, и повярвайте, чувствам се превъзходно.

Здравка Чимева, туроператор, Благоевград:

Празникът ми с дъх на чесън

Вероятно всички по-възрастни помнят главно детските си Коледи, защото тогава имаше топлина, здрави връзки в семейството, традиции, чудо, сняг, магия.. Та и аз така. През годините с покойния ми съпруг Митко сме карали много Коледи и Нови години с приятели, навън или у дома, но за мен истинската Коледа си остава оная, от детството – с кръглата софра, многото постни ястия и миризмата на чесън. Братът на татко ни натриваше ноктите със скилидки чесън и обясняваше, че така ще прогоним всички болести. Вече като голяма научих, че чесънът е естествен антиоксидант, но като малка заради тези скилидки си го представях като един зловещ и всесилен убиец на всичко лошо. И все още на Коледа се сещам как сутрините ми тогава миришеха силно на чесън, как чичко излизаше вечерта на Бъдни вечер с питката да покани Господ на вечеря, а на другата сутрин благодареше за това, че е с нас, и го подсещаше да ни изпрати много яренца и агънца.

Когато пораснах, с годините празникът загуби духа си и днес вече е главно суета. Пак има приятели, пак си ходим на гости, но основният фокус е върху масата, която няма нищо общо с оная синия от детството ми и скилидките.

Нори Николова, управител на почивна станция на Предел:

Без Виена на Коледа не е Коледа

Тези дни се върнахме от Виена, където отидохме цялото семейство. По това време на годината Виена е приказка – милиони лампички, пищно украсени елхи, пунш, ухаещ на канела, греяно вино и вурстове… истинско вълшебство.

Разгледахме дворците Белведере, Шонбрун, Виенската опера, музея на Мадам Тюсо и коледните базари, които са на всяка крачка – при Щефанплац, на площад Мария-Тереза, при Ам Хоф, в прословутия парк Пратер, пред кметството… И навсякъдеколедна музика, десетки щандове за храна и сувенири, кънки на лед, концерт с духови инструменти и каквото още се сетиш. Най-очакван, а оказа се – и най-интересен, беше денят в увеселителния парк, където ползвахме всички атракциони за удоволствие на двете ми внучета, като не пропуснахме да се качим и на Виенското колело, което е единствено по рода си, високо 65 метра и е символ на града. Беше изключително забавно, само дето дядо Иван от страх искаше да скочи с парашут от най високата точка на колелото. Добре че нямаше наблизо парашут, иначе нямаше да можем да го удържим. Много се забавлявахме.

А спомените за Коледна Виена ще ме държат поне година, до следващото посещение.

Руска Стоименова, солист на ансамбъл „Пирин“:

Далечен спомен за едно зимно грозде, което не успях да опитам, и цигара, която бях принудена да запаля, за да не обидя краля на Афганистан

Тези празници са много специални за мен още от малка, когато живеех в родното ми с. Мурсалево. Около къщата всичко беше в бяло, Шаро се гушеше в дървената си колибка, а ние вътре на топло започвахме да приготвяметрапезата за Бъдни вечер. Още преди съмнало от високото на оджака се спускаше котле на желязна верига с боба за вечерта. След увирането му се сваряваше ошав и коледното жито. В керамична подница изпичахме коледната пита с късмети, тиквеникът или баницата с праз. Още помня вкуса им.

А от многото празници после в живота ми, посрещани на 6 континента, защото с ансамбъл „Пирин“ само на Антарктида не сме стъпвали, помня посещението ни през 1963 г. в Афганистан. Беше по линия на културните международни спогодби. Така се озовахме в страната с кралско управление. Както за много други страни, нашата България беше напълно непозната и за Афганистан. Първият концерт, който представихме в столицата Кабул, беше за тяхната публика нещо не виждано и не чуто дотогава. А реакцията им беше много озадачаваща за нас. Вместо да ръкопляскат, както сме свикнали, афганистанците започнаха силно да тропат по пода с краката си и да издават някакви възгласи …

Тук видяхме може би едно от най-големите социални разделения между народ и управление. Но това не им попречи да посрещнат ансамбъла като най-скъпи гости. Бяхме настанени в техния Представителен Хотел в центъра на столицата. С голяма култура на обслужване ни поднасяха от техните национални гозби. Най-лошото беше, че трябваше да се въздържаме от изкушаващото им грозде и красиво подредени салати от пресни зеленчуци през зимата – заради евентуални болести бяхме предупредени да не ядем необработени топлинно храни. В един от дните на престоя ни в хотела пък станахме свидетели на кралска сватба – кралят им омъжваше собствената си дъщеря. В знак на уважение жените от състава бяхме поканени като гости на сватбата. За „добре дошли“ в един момент ни поднесоха за почерпка цигари. Никоя от нас не пушеше, но трябваше да запалим цигарите от уважение към техния сватбен ритуал! Голямо кашляне падна… Бяхме още в началото от създаването на ансамбъла и нямахме много международни впечатления, но на афганистанската кралска сватба ни изумиха пищните одежди. Те бяха на светлинни години от землянките, в които живееше местното население.

Цоня Кръстева, управител на НПО в Благоевград: На греяно вино в двореца „Белведере” и как се прибрах с пълен сервиз

Преди време решихме да видим Виена предколедно. Понесохме се из Виена и където видим греяно вино с канела и карамфил – там сме и ние. На редовната ни „сряда вечер“ си говорихме, че е тежка безвкусица да пиеш греяно вино от пластмасова чаша. И ето ги спомените.

В парка на двореца „Белведере“ виенчани спретнали коледен базар. Колко съм пила и какво съм им говорила не знам, още повече че с немския език съм определено на „Вие“, но реших да им върна „инвентара“ – от приличие някак си. И тогава любезно ми казаха: „Уважаема, ама Вие през цялото време си купувахте и чашите. Ние Ви питахме – с чаша или ще платите само виното? А Вие ни махахте с ръка!“.

Така е – всеки се излага според личните си възможности.

Днес имам чаша и ако отида да пия топло вино в градската градина, ще си я нося в джоба. Съветвам и вас – вкусът е друг, изживяването също.