„Тези, които не познават Кръстьо Сарафов и не са го виждали на сцената, биха искали да знаят какъв артист е бил той и какъв е начинът на неговата игра. И тук се чувстваш безсилен. Как се описва портретът на един артист, играл петдесет години на сцената, изиграл стотици роли. Ако не намериш точните и единствени думи, валидни за неповторимата личност на твореца, думите губят смисъл, защото си ги чувал, прикачвани към всички големи артисти. А как да опишеш хилядите погледи, жестове и усмивки на Сарафов? Как да обрисуваш това тяло, което непрекъснато променяше обема си на сцената – ту грамадно и тежко, ту пластично и изящно. Сарафов имаше среден ръст, но изглеждаше огромен на сцената, особено с шкембето на сър Тоби, в халата на Фамусов или царските одежди на Фьодор. Това са впечатления и възприятия, които трябва да видиш с очите си.
А тембърът на неговия глас – бас, баритон, тенор. Сарафов говореше като че ли във всички регистри, някои топло, силно и остро, дрезгаво и ниско, или на висок фалцет. Гласът му не се отличаваше с красотата на приетите актьорски данни. Красиво беше жизненото богатство на неговите интонации. Това беше пъстра палитра от мисли, чувства, отношения, състояния. Това беше пулсът на едно сърце, претворен в звук. Той говореше на сцената със съвършена техника. Всяка фраза летеше ярко, ясно към публиката, а при това той имаше дефект в говора. Много често някоя дума или буква се търкаляше няколко пъти в езика му, но това не беше нито фъфлене, нито заекване. С годините то се превърна по-скоро в маниерност, с която Сарафов елегантно жонглираше. И в живота този дефект правеше речта му пъстра и сочна, а разказите му забавни“.
Този обрисуващ портрет на големия наш актьор Олга Кирчева прави в интервю за националното радио през 1977 година. През първата половина на XX век двамата често се срещат на българската театрална сцена в главните роли.
Кръстьо Сарафов е роден през 1876 г. в село Либяхово, Неврокопско (днес село Илинден, Гоцеделчевско), в многолюдно семейство с десет деца. Брат на Кръстьо е Борис Сарафов – прочут деец на революционното движение в Македония. Баща им е патриот, учител, често гонен от гърци и турци. Дядо му, архимандрит Харитон, също е голям родолюбец и е участник в църковната борба.
Ето какво пише за своето раждане самият Кръстьо Сарафов: „Когато майка ми била в положение на девет месеца с мене, отишла на реката да пере черги. Изпрала ги и простряла по трънаците да съхнат на слънце. Но започват родилните мъки. Тя се сбъркала какво да прави при това положение – започнала бърже да ги прибира, задява се с тях, макар че били мокри и тежки за носене. След малко обаче била принудена да ги хвърли и набърже ме изтърсва на пясъка край реката”.
Тъй като животът в Македония под османска власт вече е невъзможен за тях, през 1888 г. семейството се пренася в София. Кръстьо е на дванадесет години.
„Пристигнах в столицата на България, яхнал гордо едно пъргаво и упорито магаре. Бях облечен с износени шаячни дрехи. Тогава и наум, разбира се, не ми е минавало, че някой ден ще стана артист, че ще доживея петдесетгодишна сценична дейност”, пише по-късно самият той.
Преломен за съдбата на малкия Кръстьо се оказва моментът, в който в столицата се установява трупата на Борис Пожаров и полулюбителския театър „Зора”. Запленен от постановките, младежът започва да бяга от училище, а и „забравя” с дни да се върне вкъщи. Разбираемо е, че родителите му са притеснени. Веднъж по-възрастният му брат Борис, току-що завършил Военното училище, го подкарва към дома, налагайки го по целия път с канията на сабята си. Както си спомня самият Кръстьо Сарафов: „Едва ли някога човек е бил преследван и бит по-жестоко от мене заради „престъплението” да обича, посещава и играе в театър”.
Първото участие на петнадесетгодишния Кръстьо на сцената е през 1891 г., когато Борис Пожаров му дава роля на отсъстващ актьор. Това е посрещнато „на нож” от близките на Кръстьо.
Но когато дядо му, архимандрит Харитон – един много строг и суров мъж, научава, че Кръстьо се е „маскарил в театрото” като „карагьозчия”, заключва пътната врата и нанася такъв жесток бой с патерицата си на невръстния артист, че накрая полумъртъв го захвърлят в мазето въпреки протестите и сълзите на майка му. След като се съвзема в нейните прегръдки, напердашеният дебютант избягва от дома си. Той отива направо при Борис Пожаров в „Зора”, който го поема под крилото си и го прави артист.
Страстта на Кръстьо към театъра взима такива размери, че семейството предприема спешни мерки. Решено е да бъде изпратен да учи извън България – някъде, където няма театри. Затова Кръстьо е записан в Одринската българска мъжка гимназия. Планът обаче се проваля още в началото. Българските учители в Одрин се готвят да поставят на любителски начала постановката „Геновева”. В този момент в града пристига Кръстьо, който, съвсем естествено, веднага получава главната роля.
Завърнал се в София, едва 19-годишен, той научава, че просветният министър Константин Величков е учредил стипендия за следване в чужбина по драматургично изкуство. Бащата на Кръстьо му дава своето разрешение да се яви на конкурса с надеждата, че ще се провали и това завинаги ще го излекува от пагубната страст. Младежът обаче впечатлява изпитната комисия с ясна дикция и артистична емоция и спечелва стипендия.
През 1895 г. той заминава за Петербург, а по време на ваканция по пътя за Русия той се влюбва в бъдещата си съпруга Донка Гюзелева. В руската столица с помощта на граф Игнатиев Кръстьо завършва Императорската драматична школа и през 1899 г. се завръща в София. Тук той постъпва в трупата „Сълза и смях”, но дебютът му е пълен провал, вероятно заради липсата на игрова практика и позабравения български език. Над него надвисва опасността от уволнение малко след като е постъпил. Режисьорът на трупата обаче вижда потенциал в младия човек, дава му нов шанс, следват още роли, докато Кръстьо Сарафов постепенно се утвърждава като един от даровитите млади актьори.
През 1906 г. той постъпва в новоучредения и новопостроения Народен театър, където печели най-голяма популярност. По думите на самия актьор: „Почна се такава напрегната работа, даваха се толкова различни театра – нашата публика тогава не бе голяма, щото една пиеса да може да издържи много представления. Трагиците трябваше да стават и драматици, драматиците – и комици, комиците – всякакви салати и какво ли още не!”. Самият той играе всякакви роли – на тъжни, мрачни и трагични образи, но и на комични, дори карикатурни, на чудаци.
Кръстьо Сарафов има щастието да работи с цяла плеяда големи български артисти. Самият той си спомня за своята група връстници и състуденти, като Сава Огнянов, Васил Кирков, Адриана Будевска и др. „Ние се върнахме от Русия цял взвод, но стегнат взвод, под команда! Учехме се заедно, възхищавахме се един на друг, завиждахме си понякога, но всякога се защитавахме повече, отколкото братята в едно семейство… Ама как работихме! Всички работихме като побеснели. Всеки искаше да надмине другия, колкото и да се тачехме помежду си…”
Кръстьо Сарафов се оказва работохолик – наизустява всички реплики в спектаклите, репетициите изобщо не са му достатъчни, той продължава да репетира и по пътя към дома, в кафенето, вкъщи, по цели нощи. Отработва всеки жест и мимика, пробва различни варианти. Винаги прави психологически профил на своя герой. Когато трябва да играе шивач, той с часове шие вкъщи. Критичен към себе си до крайност, той никога не е доволен въпреки хвалебствията. Както казва веднъж на колегите си: „Момчета, актьорът на сцената е като на бойно поле. Не знае откъде какво ще му дойде! Винаги трябва да бъде готов за всичко”. Колегите му разказват, че той се подготвя за всяко представление, сякаш ще е премиера. Само той си знае колко уморително е това, а вече е и семеен.
Замисълът да се ожени за своята любов Донка се сблъсква с недоверието на нейните родители, които очакват по-сериозен зет, а не актьор. Предразсъдъците трудно се преодолени, но все пак благословията за брак накрая е получена. Донка дарява съпруга си с трима синове, но съдбата си прави странна шега – покрай съпруга си и Донка се „заразява” от театъра и става актриса. За Кръстьо Сарафов двама театрали под един покрив е прекалено много, мястото на жената е при семейството. Вероятно това е една от причините да се породи напрежение и двамата се разделят след дългогодишен брак.
Освен темпераментен артист Сарафов е бил и всепризнат любовник, особено на млади години. Имал е доста сантиментални връзки и се е женил цели четири пъти. Всеки път за актриси – млади и красиви! Първата се е казвала Донка Иванова Гюзелева. Обичала го е много и му е родила 3 синове. Донка Сарафова също започва да се изявява като актриса, макар че докрай остава в сянката на своя голям съпруг. После двамата създават „Свободен театър” и пътуват на турнета из цялата страна, но през 1904 г. отново се връщат в Народния. След 21 години брак Сарафов я изоставя и заминава в творческа командировка във Виена.
След известно време се жени втори път за своята млада и красива студентка Ирина, а след нея още два пъти – за актрисата Рада Сарафова от Пловдивския театър и за прочутата Марта Попова от Народния театър. Все хубави и талантливи жени. Но самият той, макар да се жени за актриси, често пъти казвал, че в семейството не бива да има двама артисти, като това особено се отнася за жената!
В драматичните дни през Балканските войни Кръстьо Сарафов изпълнява своя дълг към България и в името на освобождението на Македония се сражава на фронта, където е ранен.
По време на Първата световна война Народният театър не затваря врати, а поставя нови постановки. До този момент режисьорите в него винаги са чужденци, но поради войната не може да бъде намерен такъв. Кръстьо Сарафов поема голяма отговорност, като става временен режисьор на Народния театър. След края на войната Кръстьо Сарафов основава театър „Ренесанс” и е негов директор, после е режисьор в Русенския общински театър, между 1932 и 1934 г. е директор на Бургаския театър, а след това играе във Варненския театър.
През 1937 г. обаче, след турне в САЩ, е неочаквано уволнен, вероятно защото публично говори за свободата на Македония, а в този момент българската външна политика е насочена към сближаване с Югославия. Останал вън от любимия си театър, Кръстьо Сарафов изпада в тежка депресия, приятелите му се безпокоят дори за здравия му разсъдък. Накрая, след намесата и на цар Борис III, той е върнат на работа във Варненския общински театър.
След 9 септември 1944 г. Кръстьо Сарафов е възвеличаван от новата власт. Още приживе Националната академия за театрално и филмово изкуство в София е наречена на неговото име. През 1949 г. е последното му излизане на сцената. Не след дълго, през 1952 г., България се сбогува с него като с една от легендите на българската сцена.
За съвременниците си Кръстьо Сарафов не е просто актьор, той е художник на сцената. Той остава на сцената повече от половин век и пресъздава над двеста образа, някои от които и днес са ненадминат връх в сценичното майсторство. Неговата игра е сравнявана с тази на най-големите европейски артисти от онова време.
Директорът на Народния театър Димитър Страшимиров си спомня с удивление, че Кръстьо Сарафов – вече голямо име, дори не е идвал при него да се оплаква, да критикува или да препоръчва някого, не се възползва от славата си. Обяснението на Страшимиров за това очевидно изключение е, че Кръстьо Сарафов е жрец на изкуството и носи в себе си светилника на великите творци. „А да носиш верно този светилник, иска време, иска сили, иска по-голямо сърце и по-висок дух, и няма свободен час за клюки, за дребни страстици и разпри”.
Като млад Сарафов е бил строен, с хубава фигура, сценично, изразително лице, руси коси, сини очи и приятен глас. Неслучайно Адриана Будевска твърди, че е бил единственият съперник на красавеца Васил Кирков. И Пожаров, който става негов покровител и настойник, му поверява хубави и големи роли, като го назначава за артист в амплоато на „млад премиер-любовник”. Така се зареждат роля след роля в десетки пиеси от българската и световната класика. И Сарафов става първи артист на Народния театър.
„Да присъстваш, когато той разучава своите роли, е равносилно да минеш един курс на театрална школа – разказва актьорът Аспарух Темелков. – Той живее с раждащия се образ навсякъде и всякога. Когато работи, когато почива, когато ходи по улицата или беседва с колеги по други въпроси, винаги намира повод да заговори за готината роля, да намери мотиви от най-дребни случаи, за да гради и налепва, да нюансира и изяснява трудните положения, да дълбае в психиката на дадения образ. Ние сме го виждали често да се застоява на улицата, загледан продължително в някой оригинален човешки тип, тъждествено с наложения му сценичен образ, и старателно да изучава неговите вътрешни и външни маниери и прояви. Сарафов намира начин да го заговаря и беседва продължително. След разговора е успял вече да усвои най-характерното в типа и го претворява с поразителна точност.
И най-странното в този колос е фактът, че той търси да сподели своите виждания за образа с всякого от младите си колеги, та дори и със сценичните работници, защото най-непринудено и безхитрено възприемат те – е заявявал често той. Кръстьо Сарафов е имал винаги бащинско отношение към младите, подрастващи кадри. С особена радост той посреща техните успехи. Виждали сме го изпаднал в умиление до сълзи да прегръща някой младеж при успешен негов дебют“.
„В живота също Сарафов е извънредно интересен, оригинален и крайно забавен събеседник. С неподражаемо майсторство предава и най-дребните видени или чути случаи и епизоди така колоритно и живо, че прави от тях цял сценичен етюд. Където е Кръстьо Сарафов, там има смях – продължава изказването си Аспарух Темелков. – Той се смее със здрав, младежки, заразителен смях. Остроумен шегаджия, неговите незлобливи закачки са винаги оригинални и незабравими. Сарафовски шеги. Той е извънредно изобретателен. В една привечер, тръгнал за театъра, където има спектакъл, видял се е в невъзможност да се качи на препълнения трамвай, а е вече изпуснал няколко, той затваря очи, простира трепереща ръка напред и почуква с бастуна на първата врата на трамвая, през която качването е забранено. Ватманът сам отваря вратата, поема под мишница слепеца и го въвежда в колата. Отлично изиграната роля на слепец му дава възможност да се яви навреме в театъра“. „Трябва да видите Сарафов сред децата, за да разберете, че големият артист е и голям човек“ – казва Аспарух Темелков за Кръстьо Сарафов по случай 75-годишнина на знаменития актьор.
