Латинка Петрова-Джонгалова е театрална и филмова комедийна актриса. Родена е на 1 януари 1944 година в с. Горна Козница, Кюстендилско. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ в звездния клас на Стефан Сърчаджиев, пише bgdnes.bg. Петрова е любима комедийна актриса на поколения наред и продължава да вдъхновява обществото с несломимия си дух и чувство за хумор.
– Г-жо Петрова, как се чувствате днес
– Добре съм, и на 80. Това, че хората още ме познават, ме държи изправена. Помага ми да се грижа за себе си, да изглеждам добре и да не рухвам – психически и физически. Поддържам се наистина – движа се много, правя си два пъти в годината пълни прегледи, храня се нормално и се занимавам с четене. Радвам се на семейството си. Общо взето, с Божията милост сме добре. Следя също и политиката и се надявам нещо да се случи с тази България. Да се присвояват народни пари ей така, за да си запазят електората, ме отвращава. Мислят само за собствените си места, такова дебелоочие просто не е било…
– На сцената сте вече толкова години. Как започна вашата кариера?
– Беше толкова отдавна… Завърших гимназия на 16 години, кандидатствах ВИТИЗ, но не ме приеха от първия път и отидох в Монтана с изпит. Седях известно време там и след това се върнах. Съдбата ме понесе и отидох в театъра в Кюстендил, от който край съм, и там с първата си роля в една пиеса на Панчо Панчев дойдох на преглед в София. Тогава имаше прегледи за всички театри, а най-големите представления се играеха в столицата. Тази пиеса я имаше в няколко театъра и се оказа, че аз съм най-добрата. Получих три награди, които по-късно изпихме и изядохме на свински крачета долу в клуба на Сатирата. Невена Коканова, която играеше същата роля в Сатиричния театър, по-късно дойде вкъщи с карамфилче, клекна на едно коляно и ми каза „Лотхен, трябва да замина в Америка на операция, моля те, ела да ме заместиш“. Отидох и играх 50 представления, след това Невена се върна, а аз направих обществен дебют, тогава така се влизаше в театрите. Пенсионирах се на 55 години, после напуснах, защото си чакахме времето – едно цяло поколение стоя дълги години без работа в Сатирата, само на едни заплати, и това беше най-тъжният момент в живота ми. Преживях благодарение на концертната дейност. След това напуснах, бях на свободна практика и в момента играя в Народния театър в спектакъла на Недялко Йорданов „Каквото такова“.
– Определено сте имали интересен творчески път. Във ВИТИЗ сте в един клас и с други известни актьори от вашето поколение.
– Това беше един звезден клас с ръководители Методи Андонов и Стефан Сърчаджиев. Ламбо, Меглена Караламбова, Стефан Мавродиев, Илия Добрев – всеки от тях стана качествен човек и артист. Говореха ни, че сме бъдещето на България, напомпаха ни със самочувствие, че оттук нататък театърът започва. А той свърши, други поколения дойдоха, съвсем нормално е това. Съжалявам, че бях поканена във Военния театър, направо бях назначена, а аз държах на Сатирата. Там имаше една ямка, която не пускаше току-така да се изявяваш и аз и много други актьори си „чакахме времето“, но то така и не дойде.
– А останаха ли истински приятелства от актьорските среди?
– С Парцалев бяхме най-близки. Играехме заедно и пътувахме много последните две години – аз шофирах, а той се возеше. Георги ми казваше: „Никога не се унижавай да молиш и да искаш от някого нещо, от каквото имаш нужда – само към мен“. Станахме толкова близки, че си доверявахме лични неща. Заклехме се да се пазим един друг. Даже той ми е споделял тайни и ми е казвал да ги пазя до гроб. Духовен човек беше Парцалев, четеше, интересуваше се от всичко. Природата му беше дала много.
– А спомняте ли си момента, в който наистина се почувствахте популярна?
– С една реклама просто влязох във всеки дом и за съжаление тя ми донесе популярност, а не театърът, а би трябвало да е обратното. Телевизорът е във всяка къща и няма как – искат или не, всички гледат реклами.
