От Канада само за да направи записи на съвместен албум с тамбуриста и преподавател в ЮЗУ Валери Димчев се прибра за около 2 седмици в средата на октомври благоевградчанинът Антон Апостолов. Той е китарист и преподава в няколко школи и училища в Торонто. И двамата композират, а през последните 2-3 години активно работят по общи проекти.
– Тони, не е ли твърде екстравагантно да летиш хиляди километри от Канада до Благоевград само за един концерт, който няма да донесе и лев приход, защото бе с вход свободен?
– Не става дума просто за един концерт, по-важен е албумът, който правим с Валери Димчев.
– Със съвременните комуникации контактите се случват много лесно, но все пак как двамата успявате да се синхронизирате, въпреки часовата разлика да работите едновременно по обща идея?
– Предложението бе на Валери. Много се зарадвах, защото винаги съм „за“ каквото и да ми предложи той да колаборираме заедно, без значение дали ще е с или без външна финансова подкрепа. Музиката като изкуство за мен винаги е на преден план, макар че – да, когато човек има финансови затруднения, не може да си позволи да го направи. Вече съм на такива години, че не бих искал да правя компромиси и дори и малко да имам, бих го изразходвал за нещо, което ще остане във времето. Музиката, която правим, не е масова, но е нещо ценно.
– Тя е компилация от джаз, етно, фюжън…
– Не мога да я определя, но си е нашата музика, част от житейския ни опит, не само от това, което свирим, но и от онова, което сме слушали и което ни вълнува в момента, от работата ни с най-различни артисти и музиканти.
– И двамата с Валери сте работили (и продължавате да го правите) с музиканти от световна класа…
– Аз също имах щастието в Торонто да вляза в различни проекти с наистина много добри, невероятни музиканти от различна култура и с различен стил. Някои от тях са известни, други не, но всяко общуване за мен е изключително ценно.
– Имало ли е случаи да не ти допада музиката в проекта, в който участваш?
– Има такива моменти (когато си по-млад, „скачаш“ на всичко), но сега вече избирам какво искам да правя.
– Кога започна да се занимаваш с музика?
– Бях много малък, може би 6-годишен.
– На какъв инструмент?
– Това е интересен случай, който няма да забравя. От детската градина, която беше близо до ІІ основно, се прибирах сам. Аз живеех на ул. „Николай Петрини“…
– Прибирал си се сам?! Ако това се случи сега, ще вдигнат всички служби на крак…
– Тогава времето беше различно и много по-спокойно. На път за вкъщи на пътя си намерих една хармоника. Направо я лепнах в устата и започнах да възпроизвеждам звуци, които чувам. След това в махалата един съсед си продаваше един много малък акордеон и баща ми ми го купи, без да знам. Баща ми беше дърводелец и хобито му бяха музикалните инструменти. Беше направил китара, тамбура, цигулка, мандолина… Самият той беше самоук и свиреше на тези инструменти.
– А ти свирил ли си на някои от тях? Как беше звукът им?
– Естествено, че съм свирил, макар тогава да не разбирах много от инструменти! Само си спомням, че първата китара, на която съм се учил, беше на баща ми – с две дупки, стар модел, какъвто отдавна не съм виждал, а отворът в горната страна беше по-малък. Знам, че пръстите ми направо кървяха като свирех, но продължавах. Бил съм 9-10-годишен и може би „вината“ аз да започна да свиря на китара е на брат ми. Той е с 6 г. по-голям от мен и не ми даваше да свиря на китарата.
– Защо?
– Защото китарата беше неговият инструмент, запазена територия, а моят беше акордеонът. Той като излезеше, аз грабвах китарата и каквото съм запомнил, по слух гледах да го повтарям. Бях самоук до момента, когато чух как свири на класическа китара един колега на брат ми от казармата (той е с 6 г. по-голям от мен). Дотогава слушахме песни на „Бийтълс“, свирехме акорди и изведнъж чувам китарата да свири като оркестров инструмент, с богат звук. Попитах баща ми как да се науча да чета ноти и той ме заведе при Кирчо Трайков, негов много добър приятел, преподавател по тамбура. Той ме накара нещо да изсвиря и аз показах какво сам бях успял да науча. А той готвеше ученик за кандидатстване в Широка Лъка и го накара да посвири. Като започна, потънах вдън земя от срам! Сега си мисля, че К. Трайков се е опитал да ми даде вдъхновение, но при мен ефектът беше обратен.
– Смачка ли те?
– Да. Тогава казах на татко, че съм искал да уча китара и той ме заведе при Георги Щерев, който водеше китаро-мандолинния оркестър. Та при него започнах и само след 2-3 месеца (много бързо взех част от материала) Щерев явно е видял нещо в мен, ми предложи да отида в оркестъра. Така тръгна.
– Колко годишен си бил тогава?
– На 12-13 някъде. Там се запознах с много хора и този оркестър за мен беше голяма школа! Много съм благодарен на Щерев и на читалището!
– Музиката ти е била хоби, защо реши да я превърнеш в професия?
– Аз не учих в музикално училище, а в Електротехникума, който по онова време беше едно от престижните училища в Благоевград.
– Влизаше се с изпит, който никак не бе лек…
– Така е, беше по математика и взеха, че ме приеха. Не бях ориентиран какво искам да правя в живота си като всички деца. Но музиката винаги е била с мен и в мен. Всъщност още в основното училище проявих музикални наклонности и свирех едновременно на китара и хармоника и за удобство брат ми беше направил един статив. Още като бях във ІІ основно учителката ни по музика Коларова като комплимент все ми подръпваше ушите, като ме наричаше „циганчето“ заради отличния ми слух. Съвсем логично някак като завърших, кандидатствах с класическа китара в ЮЗУ и имах късмета да уча при маестро Дойчинов. Познавах го отпреди казармата, когато ходих при него на уроци за кандидатстване в Консерваторията. Там приемаха само 2-3 бройки от цялата страна и конкуренцията беше огромна.
– Това сегашните кандидат-студенти няма как да го разберат…
– Вероятно. Нашите не бяха финансово много заможни, но не отказаха да ходя на частни уроци. Маестро Дойчинов беше много интересна личност, като усетеше талант, променяше финансовата страна на уроците си.
– Смъкваше цената ли?
– Дори не взимаше пари. Аз съм ходил на консултации при него, без да плащам.
– Защо замина за САЩ?
– Не знам, нещо ме подтикна да направя тази крачка в живота си, дали е била правилна, или не – не знам. Бях млад, много-много не му мислех и сега ако трябва по същия начин да замина, сериозно бих се замислил. Не че съм се притеснявал за обстановката в България, но реших да се пробвам, като опитам нещо по-предизвикателно. Аз и с музиката съм така, търся винаги нещо новаторско. Може би това е заради приключенския ми характер.
– Как се случи? По това време никак не беше лесно да се вземе виза за САЩ…
– Имаше студентска програма за културен обмен чрез летни бригади, която и сега съществува. Бях втори курс, 1995 г. Отидох на интервю и не знам как очаровах интервюиращата, но ме одобриха. Заминах и не се върнах. Поех си риска.
– Какво работеше в САШ?
– Какво ли не: като сервитьор, като градинар, работил съм в строителството, свирех в един бразилски ресторант в Атлантик Сити, Ню Джърси и преподавах китара. Работех като вол (смее се). Изкарах 4 г. в Щатите, после подадох документи за Канада по програма за емигранти и ме одобриха.
– Защо реши да напуснеш Щатите?
– Нямах алтернатива да остана там легално.
– Сам ли се премести в Канада или с половинката ти?
Заедно заминахме. И тя е от Благоевград, успя да дойде при мен в САЩ и заедно се преместихме в Канада.
– Там наложи ли ти се да работиш каквото намериш, както в САЩ?
– Казах: „Дотук!“, и въпреки че не се плаша от каквато и да е работа там, започнах да се занимавам директно с музика. Не се срамувам от никаква работа, ако трябва и тоалетни ще чистя, но там реших, че ако успея да изкарвам прехраната си само с музика, това ще е! И така и стана. Преподавам в 2-3 музикални училища и школи и имам участия в различни проекти с различни музиканти. След дни заминавам за Истанбул с един турски музикант, който в момента набира инерция и става доста популярен – Ахмед Илчи, който свири на баглама и е много добър певец. С него се запознахме покрай участието му в един от моите албуми, той пя една песен, която се получи много сполучлива. Сега издава нов албум и ме помоли да направя два аранжимента за него, представя го в Истанбул сега и ме покани да участвам като гост музикант.
– Половинката ти как реагира на решението ти да се занимаваш само с музика в Канада?
– Тя винаги ме е подкрепяла и както казах, ако опре ножа до кокал, мога да работя каквото и да е. Свиренето всъщност е доста труд.
– Продължаваш ли да се учиш?
– Един живот не е достатъчен да научиш един инструмент. Всеки занаят си има и недостатъците, започваш да чувстваш тук-там разни болежки от амортизация на ръцете, но това са компромисите и доколкото мога, ще продължавам да уча.
– Съпругата ти музикант ли е?
– Не, тя работи в библиотека, но нейното хоби беше музиката и съдбата ни събра благодарение на музиката.
– Работата ти като музикант е доста обсебваща като време. Успяваш ли да балансираш с ангажиментите си в семейството и децата?
– Имам двама синове, а там нямаме помощта на баби и дядовци. Семейството е важна част от моя живот и винаги съм намирал време да сме заедно. Първия си албум „Балкани след дъжд“ направих докато децата ми бяха бебета. През деня жена ми работи, аз бях детегледачката вкъщи. Не можех да концертирам и докато спят вечер, може би до 2-3 часа през нощта пишех музика. После ставах в 7 ч. сутринта, за да се грижа за децата. Обаче, когато си преуморен, явно има някакво състояние, в което се вливат или раждат идеи, получава се някаква връзка с Космоса, един отворен път и идеите сами идват. За една от композициите например – „Последната сълза“, която написах за баща ми, чух мелодията в съня си.
– Стана и започна да пишеш ли?
– Събудих се и исках да запиша мелодията. Звучеше като чело. Помислих си, че е много проста, само 3 тона, и си легнах обратно. На сутринта, като се събудих, не помнех нищо. След няколко дни сутринта изведнъж изплува и я записах.
– Защо я нарече на баща си?
– Беше много драстичен момент в моя живот, защото в рамките на 2 месеца бях свидетел на цикъла на живота – рождението на моя син, на което присъствах, и два месеца по-късно баща ми издъхна. Видях двете страни на живота, тези силни моменти ме шокираха. Нямах време да реагирам!
– Да разбирам, че времето с децата ти е провокирало всичко онова, което си събирал през годините като идеи да започне да излиза като готов продукт?
– За да сътвориш нещо, не е нужно нещо драстично да стане в живота ти. Може да е нещо мъничко, важно е да ти дойде музата. В този период се чувствах като с белезници, защото не можех да ходя никъде да свиря и затова реших, че е по-добре да използвам това време, за да направя нещо, да излея всичките си идеи на хартия. После реших да събера „отбор юнаци“, за да довършим цялото дело – от България Валери Димчев, Недялко Недялков… Те са приятели и щяха да го направят и без пари, но на мен ми е съвестно и не мога да ги ангажирам за цял албум. Кандидатствах за финансиране по една програма към Министерство на културата в Канада и за щастие бях одобрен и така през 2010 г. записахме първия ми албум.
– А с Валери Димчев откъде се познавате?
– От един интензивен курс по английски език някъде през 1990 или 91-ва година. Записах се на този курс след едно турне с китаро-мандолинния състав във Франция, тогава разбрах, че без западен език е трудно. Според мен и Валери по същата причина, за да може да комуникира с колеги извън България го беше записал. И на курса учителката ме пита на английски с какво се занимавам и аз й отговорих че съм „guitaristmen”. Засмя се на новата дума, която измислих, и ми обясни, че правилното е „guitar player”. В почивката Вальо ме попита дали свиря на китара и предложи някой ден да посвирим заедно. Отидох му на гости, пусна ми негови неща… после, след един самостоятелен концерт в кафето на операта предложи да направим квартет и издадохме първия си албум „Пирински звуци“ със Спас Ризов на кавал и Драго на барабани. Бяха пак оригинални фюжън неща, повечето на Валери и 1-2 мои и по мое настояване участвахме в конкурс за млади джаз групи в Карлови Вари в Чехия. Само 6 групи от цяла Европа бяха одобрени и ние бяхме една от тях, беше през 1992 г. След това като дуо с Валери ходихме и до Фарьорските острови, работихме с местни музиканти, които издадоха албум, а той беше награден впоследствие. Така от курса по английски тръгна приятелството и сътрудничеството ни, в музиката си имам влияние от неговото творчество, по всяка вероятност предполагам, че и той по някакъв начин се е повлиял от мен. И сега съдбата отново ни събра да направим нещо заедно след толкова години, може би нещо по-зряло, не толкова техничарско, а по-духовно.
– И все пак, защо не направихте първото си представяне на новия албум в Канада, където, предполагам, че публиката щеше да много повече?
– Не е изключено като вариант. Идването ми в България е защото Валери настоя да запишем на живо музиката, защото така е по-различно. Не че по другия начин – с механично наслагване, не влагаш себе си в записа, но симбиозата на живата комуникация между музикантите я няма. Можеш да слушаш един албум, който да те изкефи, но отиваш да го чуеш на живо, защото усещането е съвсем друго заради енергията, която на момента се случва.
– Публиката влияе ли на вас, музикантите, при концерт на живо?
– Естествено, че влияе, взаимна обмяна на енергия е. Може да се раздадеш изцяло на сцената, но ако няма подкрепа на хората отсреща, се източваш много бързо, обмяната между музикант и слушател е много важна и когато се получи, стават много красиви неща. Испанците са го нарекли дуенде.
– Преди 2 г. Валери Димчев участва в твой проект в Канада…
– Да, бяхме седем предимно канадски музиканти и бях поканил като гости него и Стоян Янкулов от България. На концерта, който се състоя в една от престижните зали в Торонто, присъства и диригентът на един голям хор, много му хареса музиката ни и поиска да я направим за хор.
– Как може се изпее една музика?
– Изпя се! Даде ми искрата и негов приятел, поет от Монреал, написа текста за пиесата ми „Ангел хранител“. Тя става на английски, но за сюитата от три части за Пирин – „Мистичната планина“, „След дъжд“ и „Танцът на босите крака“, ни трябваше български текст. Написа го благоевградчанинът Петър Вълков.
– Бившият преподавател във Филологическия факултет на ЮЗУ ли?
Да, той сега работи в Англия и поддържаме връзка, следи моите неща и ми дава интересни коментари, за които не съм се замислял. Има нещо гениално в него, което оценявам. Предложих му да напише текста, той се съгласи се и стана много хубаво! 41 хористи, много ентусиазирани, изпяха тази музика с 6-има музиканти през юни в една много хубава черква и концертът бе много успешен, публиката много го хареса.
– С колко ученици работиш индивидуално в Торонто и на какво основно ги учиш?
– Към 60 са в момента. Интересното е, че вече има мои ученици, които завършиха музикално образование и концертират. Нашият Георги Янев, китаристът на Мария Илиева също е бил мой ученик. На учениците си искам да предам, че освен музиката, която всеки ден слушат по радиото, има и друга, която не бива да се пренебрегва. Ако човек успее леко да открехне „прозореца“, те после ще си го отворят сами.
– Имал ли си ученици, у които още при втори-трети урок да съзреш огромен талант?
– Да, последният бе дни, преди да тръгна за България сега. Момичето е от Китай, 12-годишна, и усетих, че у нея има заряд, който потиска. Попитах я каква музика слуша и коя песен иска да научи да свири. Започнах да свиря една песен на Бруно Марс, а тя почна да пее, в началото срамежливо и плашливо, като ме слуша да свиря, успя да се освободи. Казах на баща й (родителят е много важен в такива случаи), че е много музикална и го посъветвах да участва в концерт. Сигурен съм, че това дете ще повярва в себе си и ще покаже какво може. Имам ученичка, която по същия начин – не с китарата, а с гласа си се прояви, и в момента е избрана да открие Националната хокейна лига и ще я гледат и слушат милиони.
– Спомена преди, че на брат си дължиш страстта към китарата, успя ли да те запали така и по моторите, които са друга негова страст?
Не. Той е и много добър дърворезбар. Имам произведение за него, нарекъл съм го „Брат ми“, то е малко фламинкарско, с влияние от Пако де Лусия, много го слушах и за мен е един от най-великите китаристи.
Двама синове имаш, те проявяват ли музикални дарби?
Да, особено големият е много музикален и има невероятен заряд, нещо гениално, което се надявам да използва правилно. Напоследък свири много на пиано и се увлича от сериозна музика, което не е типично за възрастта му, на 15 г. е, но още от бебета, като са се возили в колата, освен джаз и класика нищо друго не са слушали. В началото големият свиреше на барабани и знаеше много за барабанисти от целия свят. После откри Бил Евънс, Оскар Питърсън, чух го да свири Шопен и сега сам търси интересни за него неща – Хоровиц, Ланг-Ланг, Скрябин, запали се по класическата музика. Щастлив съм, че вече има собствен поглед и върху авторските ми работи и дори ми дава добри идеи за структурирането им.
– Има ли уроци, които си получил от учениците си?
– Да. Всяко дете е различно и някое дете ми е подсказало как да подходя към даден случай, за да има по-добър резултат. Човек трябва да е отворен и да приема. Аз не съм от онези, които се засягат от отрицателни коментари, с течение на годините съм се научил да се абстрахирам от негативности и кой какво ще каже. Аз правя това, което искам, и няма да се нагласявам спрямо другите. Всеки може да слуша каквото му харесва. Да, участвал съм и в проекти за пари, аз съм музикант и това ми е работата, но не се обвързвам психически.
– Добре ли печелиш като музикант и преподавател в Канада?
– Плащам си сметките, не сме останали гладни, а хладилникът ни винаги е пълен. Не съм се замислял как ще си платя тока и от време на време ходим на ваканция в Куба.
– Бихте ли се върнали в България? Довеждали ли сте децата?
– Не знам. Децата са идвали и им харесва, но като турист е съвсем различно. Като заживееш с ритъма на ежедневието, започват да те дразнят неща, които преди може би не си забелязвал, а сега ти се струват фрапантни.
– Какво кефи и какво те дразни тук?
– Винаги ще ме кефи природата в България. Помня един поход в Пирин, бил съм в средното училище и се връщахме. Групата вървеше, а аз реших да седна и да се насладя на гледката. Изведнъж настъпи някаква абсолютна тишина, сякаш времето беше спряло, дори се уплаших да не съм оглушал! Нито вятър, нито лист, нито пиле да изчурулика. Как да забравя такъв момент?! За жалост, като се прибирам сега, нямам много време, но в Канада често ходя в паркове, защото природата ми дава спокойствие. Вероятно това идва и с годините, защото започваме да виждаме ценностите през друга призма и е много важно да направим всичко, да съхраним природата за децата си и за техните деца.
Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА
В Истанбул с турския си колега Ахмед Илчи, който го бе поканил като гост музикант на представянето на свой албум
На канадска сцена с български и канадски музиканти на един от трите концерта по авторския му проект „Green sky“през 2016 г.
С Валери Димчев и Валери Пастармаджиев (вдясно) представят творби от последния си албум, заради който се прибра в Благоевград
С Теодосий Спасов на една сцена през 2012 г.
