Има някаква цикличност в основните исторически събития, свързани с Македония, в контекста на междуетническото и военно-политическо противопоставяне на Балканите.
1893 година – основана Вътрешната македоно-одринска реовлюционна организация (ВМОРО).
1903 година – загадъчна гибел на апостола на Македония Гоце Делчев и Илинденско-Преображенско въстание.
1913 година – фаталната Междусъюзническа война, заради която България губи 90% от Македония, окупирана от Гърция и Сърбия.
1923 година – белязана от три събития: две обслужват сръбския националшонвинизъм: Нишката спогодба и Септемврийското въстание, което е инспирирано и от Москва. Трето събитие: спасителният за Третото българско царство военен преврат на 9 юни.
Публикацията визира първите 3 години на управлението на Александър Стамболийски, засели „драконовските зъби“ на конфронтацията в изпадналото в комплексна криза българско общество.
Поражението на България в Първата световна война и териториалното й осакатяване (Ньойски договор, 1919 г.) е зашеметяващо катастрофално. За години напред
ПОГРОМЪТ ПРЕКЪРШИ НАЦИОНАЛНИЯ ДУХ
на българите, а последици бяха кървави граждански сблъсъци и атентати през 1922-1926 година.
Прилепчанинът Коста Църнушанов: „Катастрофата на фронта го отчая. И почна вече новата психоза у българина. Българинът духовно заболя. Тогава именно се яви тоя фатален душеприказчик – комунистическата идеология. Тя внушаваше, че няма що да жалим за изгубеното, защото това не представлява такава ценност, както раят, който комунизмът предлага. И българинът разлюби своите ценности и повярва в чуждите. Оттам се получи чуждопоклонничество, чужда идеология, робуване на чужда кауза. Особено място заема лековерието, за което още навремето Ботев предупреждаваше, в най-страшния враг за българския народ – сръбският. Който в своята упорита ултранационалистическа политика изяде по-голяма част от българската земя“.
Авторът не приема твърдението на Антон Страшимиров в неговата „Книга за българите“ (1918 г.): „Едновременно с борческия възторг в Македония растеше и се раздухваше българският анархистичен песимизъм – безверие в личните свои качества, в достойнството въобще на българизма, пък и изцяло в историческата съдба“.
За К. Църнушанов е точно обратното: „Страшимиров твърди неща, които не се отнасят за българската интелигенция в Македония, защото анархистическият песимизъм идва от старите предели, така да се каже, от Горна България. И един от тези хора, които създадоха анархизъм сред освободителното дело, е самият Страшимиров, македонец по потекло, но родом, мисля, от Бургаско (от Варна – бел. ред.)“.
В страдающата душа на българина от Стара България са миксирани в отровна смес анархо-песимизъм и лековерие, базирани на вроден наивитет, съчетан с робски дух, намиращ израз в позорен слугинаж на чужди каузи. Резултатът: комплекс за малоценност, който погубва воля и достойнство да отстояваш националния интерес. Виждаме го под пълна пара и днес…
Големият правовед от швейцарската школа (Женева) проф. Константин Кацаров (1898-1980): „В страната, въпреки поражението при Добро поле, въпреки Солунското примирие и окупацията, съществуваше една наивна представа за бъдещето, което победителите предстоеше да й определят. Всички у нас говореха за исторически и етнографски права на българския народ, като че ли някой в лагера на победителите обсъждаше само в какъв размер тези права да бъдат признати. А всъщност на България предстоеше да се изправи пред един Наказателен съд“.
От поражението на България спечелиха Гърция и особено Югославия, окупирала Вардарска Македония и Западните покрайнини (виж картата).
Десетилетия по-рано Белград си поставя главна стратегическа цел: България да стане част от Сърбия. След 1919 г. тя йезуитски се маскира зад идеологическия капан „Интегрална Югославия“.
К. Църнушанов пояснява мисъл на Иван Михайлов: сърбите наистина бягат от истинска (равноправна за етносите Югославия), но с голяма охота желаят да заграбят възможно по-големи части от българската земя, за да могат постепенно да ги смилат в своята паст, както това сториха с Тимошко и Моравско. Следващ етап на ненаситния сръбски апетит е Македония. Не само тя, но и части от Западна България.
Документи го потвърждават. „Целта е българската земя да бъде изядена на части, но така, че от нея все нещо да остане“. Това пише в сръбски документ, издаден в Ниш 1915 г. само в 200 екземпляра, номерирани и само за лично ползване от ограничен кръг личности под заглавие: „Афористични мисли за допълване на идеята за Велика Сърбия“. На стр. 40 пише: „Мирът на Балканите ще бъде в опасност, докато България не се намали още. Тя трябва да бъде по-слаба от всички нейни съседи поотделно, да обхване само истинския български елемент – от Ихтиман до Варна“.
Какво Великите сили ни отнемат и забраняват? Кирил Тодоров, автор на бележита книга за сръбския шпионаж в България (1920-1941 г.): „През август 1920 г. е ратифициран от българска страна Ньойският договор, съгласно който ни отнемат 10% от територията и 8% от населението. Южна Добруджа се връща на Румъния. Западните покрайнини и целият Струмишки окръг се дават на КСХС (Кралство на сърбите, хърватите и словенците – бел. ред.). В полза на Гърция се отнема Западна Тракия и така България се лишава от излаз на Бяло море. Тежки са и военните клаузи: забранява се редовната военна служба, армията се ограничава до 20 000 души. Разрешава се създаването на десетхилядна жандармерия и трихилядна погранична стража, но офицерите и подофицерите не могат да надхвърлят съответно 1/10 и 1/15 част от целия личен състав. На всеки 1000 войници се разрешават 1150 пушки, 15 картечници, 3 оръдия и две минохвъргачки с минимално количество бойни припаси. Забранява се вносът на танкове и тежка артилерия. Бойната авиация и наблюдателните балони се предават на съюзническите власти.
В същото време КСХС има 150 000 мирновременна армия и може за кратко време да мобилизира 1 500 000 души. Тя е въоръжена с 8750 картечници, 2000 оръдия и 450 самолета. За да се подсигурят още по-добре срещу по-малките победени държави, правителствата на Чехословаикя, КСХС и Румъния сключват помежду си споразумения през април и юни 1920 г. и с това се създава нов съюз, наречен „Малката Антанта“, предвиждащ общи действия срещу Унгария и България“.
Това не успокоява Белград. Тегне кошмарен страх: взети заедно, несръбските етноси (хървати, словенци, македонски българи, албанци, босненски мюсюлмани, турци, власи) рязко превишават сърбите.
През 1941 г. К. Костакев публикува безценна брошура, в която цял раздел е посветен на сръбската военна стратегия в Македония.
Цялата Вардарска бановина е
ДАДЕНА НА ОТКУП НА СРЪБСКИЯ ГЕНЕРАЛЕН ЩАБ.
К. Костакев: „Не бе тайна за никого, че този толкова важен за югославската държава въпрос бе поет от сръбския Генерален щаб. Към македонския въпрос той насочи своите главни усилия. За него Македония бе не само „сияен юг“, но и важен стратегически възел за контролиране и владение на целия Балкан. В услуга на щаба беха… търговци, индустриалци и пр., които под булото на своята търговско-стопанска дейност вършеха услуги на щаба. Планът на сръбския Генерален щаб започна да се прилага с чудна последователност и настойчивост. Бихме казали, като японския план Танака (японски премиер, автор на меморандум от 1927 г. за поетапно териториално разширение на Япония към Сибир, Китай и Индокитай – бел. Н.С.). Този план имаше благословията и пълното съдействие и на Англия. Основната му идея бе запазване на Македония от всяко българско посегателство. Средствата за това бяха много… С една дума, правеше се всичко, което би разрушило духовната и материална цялост на българската държава“.
Когато 1920 година властта в държавата е поета от вожда на БЗНС Ал. Стамболийски, последният предприема ходове за сближаване с Белград. Не подозира (подозира, който знае!), че Белград прилага стратегическата доктрина „Начертанието“ на Илия Гарашанин (1844 г.) за поетапно заграбване и сърбизиране на българското етническо землище. Още през 19 век сърбите с помощта на Санкт-Петербург „лапват“ Моравско и Нишко-Пиротско. След 1919 г. от юг фокусът е изместен на запад (Видинско, Пернишко, Трънско, Кюстендилско и Пиринска Македония).
Белград, отначало недоверчиво, бързо се уверява: в лицето на Ал. Стамболийски и авери (Ал. Димитров, Райко Даскалов, Коста Тодоров, Ал. Оббов) има верен съюзник. Особено безценен за Белград се оказва вътрешният министър Ал. Димитров-Брадата.
Кирил Тодоров: „В периода от 1919 до 9 юни 1923 г. КСХС в тази си политика и главно по македонския въпрос има съюзник в лицето на правителството на Ал. Стамболийски и на целия БЗНС. Още през месец ноември 1919 г. Стамболийски прави официална декларация за готовността на българското правителство да отстъпи Пиринска Македония на КСХС, даже да вкара България в сръбската държава… Такива изявления Ал. Стамболийски дава пред резервния капитан ІІ класа Миливое Миличич, делегат на сръбското правителство и на Върховната команда (сръбският Генщаб) в София. Заявява: „Ние трябва да сме едно, защото ние ще бъдем сила, с която повече не ще си играят великите държави. Помислете: една държава от Фиуме (Риека – б.а.) до Варна. Всичко това ще бъде наше – и Адриатическото крайбрежие, и Тракия, и Добруджа, защото ще бъдем силни… Аз не ще умра спокойно, ако не постигна братско споразумение със Сърбия“.
Пророчески думи: след три години зеленият диктатор наистина „не умира спокойно“…
Защо ли? Срещу себе си изправя ВМРО, значим военно-нравствен фактор в онези години. Към която – отбелязва К. Палешутски – опозицията на Стамболийски се ориентира към спечелване“.
Предателството на БЗНС и Ал. Стамболийски стартира през 1920 година, когато с машинации
БЗНС УЗУРПИРА ИЗПЪЛНИТЕЛНАТА ВЛАСТ
в Третото българско царство.
К. Кацаров: „При изборите на 28 март 1920 г. Земеделският съюз бе добил мнозинство. Това мнозинство беше повече формално-техническо, защото от 893 652 гласоподаватели само 346 945 бяха гласували за Земеделския съюз. Останалите 546 707 гласа бяха разпилени между други 10-ина партии, но главно дадени за комунисти и социалисти. Всъщност земеделското мнозинство не беше даже и „формално“ или „техническо“ напълно в ред, защото от 229 мандата земеделците бяха получили едва 110. Затова трябваше да бъдат касирани 13 опозиционни мандата, и то без да бъдат заместени, за да може Земеделският съюз да добие едно действително мнозинство от два гласа и да се стигне до хомогенния земеделски кабинет“.
В хронологичен план относно Македония и македонските българи БЗНС се превръща в първия инструмент на Белград за разбиване на българската национална идеология и самосъзнание.
Преди 30 години К. Църнушанов писа: „Вината на управляващите кръгове… е в непостоянството в националната политика. Несъобразяване с условията, при които зрее освободителното дело в Македония, и лековерието на тия държавници, особено към сърбите като главни рушители на цялата българска идеология и на цялото българско дело. С други думи, още от времето на новата сръбска държава, специално на Обреновичите, сърбите са грабели българската земя непрекъснато, за да погълнат до днес близо половината от нея… Всички грешки, които извърши българската държава, българските държавници, си имат своя корен в това. За жалост то продължава и до днес“.
И тук изскача резонен въпрос: кое бе онова, което мотивира безогледния стремеж на Ал. Стамболийски за спогаждане на всяка цена с Белград? Той със сляпа наивност
ЗАЛАГА НА СЛАВЯНОФИЛСКАТА КАРТА.
Това споменава К. Костакев: „Първият министър-председател след Световната война – Александър Стамболийски, разчиташе, че в тези усилия той ще намери известни благоприятни условия в Сърбия, позовавайки се на славянофилските настроения…“
На 12 декември 1920 г. Стамболийски пристига от Брюксел в Прага. В доклад от 20 декември 1920 г. чешкият дипломат Йозеф Шрам донася: „На този импровизиран митинг [пред пражка фабрика, Ал. Стамболийски] съобщи, че е пристигнал в ЧСР, за да я опознае и да поиска от нейните държавници да бъдат помирителни съдии между България и Югославия. Българското правителство и народ заявяват чрез неговите уста, че ще се подчинят на чехословашките помирителни предложения, ще се подчинят до последна буква. Славянското Малко Съглашение ще опази трите народа от каквито и да са неприятели и ще бъде първата стъпка към реална славянска политика“.
На 14.12.1920 г. чешкият шарже д’афер в София Р. Кюнцл-Изерски пише до Прага: „Когато през есента на 1918 г. славянската ориентация на българската политика беше възобновена, погледът на България се обърна инстинктивно към Прага. Чехословашката република стана много ценна за българите: както е известно, чехите и словаците са в най-сърдечни отношения със сърбите, с които българите искат да се помирят…“
Заложил наивно на Чехословакия, поела щафетно славянофилската идея от рухналата в 1917 г. Руска империя, Стамболийски е вкаран в коварен идеологически капан. След 1919 г., когато на европейската карта се явява етно-конгломератното КСХС, Белград лансира идеята за „Интегрална Югославия“, маскираща стаения сръбски националшовинизъм. На тази „въдица“ се хваща режимът на БЗНС. Този капан за Стамболйски се превръща в блян за ОБЩА ДЪРЖАВА на южните славяни.
Потвърждава го приведен от К. Църнушанов факт: „Впрочем, за тая жалка преданост на Стамболийски на фикс идеята за „интегрална Югославия“ Коста Тодоров [посланик в Белград] с въодушевление писа в печата: Стамболийски, изпращайки Западните покрайнини към КСХС според Ньойския договор, ги успокоявал с думите: „Вървете, скоро и ние ще дойдем при вас, за да направим една държава“.
Белград вкарва земеделската „дипломация“ в друг капан. Внушава: вместо да мисли за Вардарска Македония, ще получи подкрепата на КСХС България да получи излаз на Егейско море. С охотна наивност Стамболийски „се хваща“ и на тази въдица. Неизпълнимо обещание предвид неотстъпчивостта на Атина и подкрепящия я Лондон.
Едно събитие бележи старта на изпепеляваща вражда между лидерите на ВМРО и БЗНС. Кр. Каракачанов (почетен лидер на ВМРО-БНД): „Първата стъпка към изостряне на отношенията прави земеделското правителство. В края на октомври 1919 г. министър Ал. Димитров при среща с Тодор Александров търси съдействието на ВМРО за въвеждане на ред в Струмишкия окръг (все още в пределите на България), а също така за укриване на част от оръжието, което България трябва да предаде на съглашенците според подписаното в Солун примирие. Т. Александров обещава съдействие. Ненадейно няколко дни по-късно, на 4 ноември в 5 часа сутринта, са арестувани членовете на ЦК на ВМРО Т. Александров и Ал. Протогеров. Това става по искане на Сърбия [заради извършени] „престъпления“ на сръбска територия по време на войната. Стамболийски е против предаването [им] и отлага въпроса с аргумента, че срещу тях в България се води разследване, което още не е приключило.
Докато Стамболийски е против предаването на двамата македонски водачи, вътрешният министър Димитров е на друго мнение. Според него е настъпил благоприятният момент да се ликвидира македонското революционно движение. Той дори разработва план за убийството на Александров и Протогеров и се спира на добре познатия сценарий „при опит за бягство“. При тази ситуация градоначалникът Прудкин (анархист, руски, а сетне съветски агент – бел. Н.С) със съгласието на Стамболийски улеснява бягството на Т. Александров и ген. Протогеров.
К. Палешутски: „Със съдействието на Сл. Иванов, Ст. Мишев, Ив. Арсов и Г. Прилепчански на 15 ноември [1919 г.] Т. Александров успява да избяга от полицейското управление. Бягството съвпада по време с направената от Ал. Стамболийски официална декларация за готовността на българското правителство да отстъпи Македония на Югославия, даже да вкара и България в югославската държава“. Седмица по-късно от арестантското отделение при Александровската болница в София избягва и Александър Протогеров“.
При това положение опозицията срещу Стамболийски се ориентира към спечелването на недоволната ВМРО. Йезуитските ходове на Стамболийски с Белград са вече известни на двореца, военните кръгове и на току-що възстановената ВМРО. Потвърждават го дискретните контакти между ген. Протогеров (масон висша степен) с двореца.
Историкът-архивист Цочо Билярски: „Веднага започва тяхното активно действие за организиране свалянето на правителството на БЗНС. За тази цел ген. Ал. Протогеров се свързва с адютанта на цар Борис III полковник Христо Калфов за уточняване на действията, като същевременно влиза и в пряка писмовна връзка с царя, съветвайки го как да действа срещу земеделското правителство“. Ученият публикува записан от Боян Мирчев спомен, разказан му от майор Лука Малеев, адютант на главнокомандващия на действащата армия през Първата световна война ген. Никола Жеков. „От него за пръв път станаха известни тези факти, които или са отминавани без внимание от историческата ни наука, или просто са останали непознати. Л. Малеев разказва подробно за този предварителен опит за сваляне правителството на БЗНС, подготвен от българските военни и ВМРО начело с ген. Ал. Протогеров и със съдействието на младия цар Борис ІІІ посредством неговия адютант Христо Калфов доста преди 9 юни 1923 г. Но нерешителността на Кобурга проваля този ранен опит“.
Друго важно събитие „се случва“. К. Палешутски: „На 6.ХІ.1920 г. СХС кралство окупира Цариброд, Босилеград и Струмица още преди да се е произнесла Междусъюзническата комисия по границите на България. С това се цели да бъде парирано българското правителство и да бъде поставено пред свършен факт. По това време Ал. Стамболийски се намира на стодневна обиколка в Европа (5.Х.1920 – 13.І.1921). Той посещава Лондон, Прага, Варшава и Букурещ. Белград отказва да го приеме, заявявайки, че е още много рано за подобна среща и че България трябва да доказва още дълго време примирение и почитание към СХС кралство, за да заслужи нейният премиер „подобна чест“.
ТРИ СА КЛЮЧОВИТЕ ФИГУРИ
в кабинета. „Краткият бегъл преглед на тяхната дейност – сочи Ц. Билярски – ясно показва, че Ал. Стамболийски, Райко Даскалов и Александър Димитров са тясно свързани помежду си и с особеното си негативно отношение и деятелност спрямо македонските българи и към тяхната бореща се срещу сръбските окупатори ВМРО. И именно заради честите им публични изяви в тази посока и за активната им дейност, която ВМРО определяше като антибългарска и просръбска, тримата бяха екзекутирани от нея… От запазените документи става ясно, че тук не става дума за политическа и партийна слепота или криворазбрано славянофилство, а за чиста проба сърбоманство и невиждана продажност. За това говори недвусмислено запазеното документално наследство на БЗНС“.
От земеделския триумвират най-деен, най-способен и фанатично отдаден е министърът на вътрешните работи Ал. Димитров. Роден 1878 г. в кюстендилското село Слокощица, той се оказва
ГЛАВЕН ИНСТРУМЕНТ НА БЕЛГРАД
във войната срещу ВМРО. Днес повече от странно за него звучат оценки като: „Изключителен дипломат, изключителен оратор, човек с невероятни дарби и способности. За голямо съжаление така свършват българските политици, по този зловещ начин”.
Единственото вярно: наистина имал „невероятни дарби и способности“, но за жалост употребени срещу своето отечество, за чужда кауза.
Логично през септември 1920 г. Т. Александров праща първо предупреждение до Ал. Димитров като министър на вътрешните работи, с копие до другите министри, шефове на партии, главните редактори на столичните вестници и видни общественици в България.
„Господин Министре, от няколко месеца напуснах Царството, угнетявано от тираническия режим, натрапен от другарите Ви и Вас, и заминах за поробената си родина Македония, дето да изпълня своя дълг към нещастните си съотечественици… Какво бе учудването ми, обаче, като узнах за мерките, които сте замислювали да предприемете против мен вътре в поробена Македония! Помислили сте, види се, че сте уредили напълно вътрешното управление на България и считате границите на Царството тесни за своя полицейски талант… та се явявате Вий – кой знае срещу какви облаги – със своите органи в услуга на „братска“ Сърбия – на Сърбия на Пашич и Александър, която стъпка договорите с България на 1913 г. и заграби подло сърцето на българска Македония, като на 1919 г. задържа заграбеното и отне на България Струмица, Цариброд, Босилеград и други български покрайнини и се надвеси над столицата на Царството почти на пушечен изстрел!… с намерение по-късно да заграби до река Искър или да излиза на Черно море, като изгори всички български книги и унищожи българската интелигенция…
Но що се отнася до опитите Ви да пращате чети в Македония, които да служат за кърсердари на нейните поробители, аз не мога да ги отмина мълком и счетох за свой дълг да Ви отправя това писмо… Знайте следното: никой не може да ми отнеме правото да разполагам със своя живот, както намеря за добре, и да служа по силите си и съгласно разбиранията си на поробената ми родина. Който се опита да стори това, уверен съм – благодарение на закрилата на Провидението и на съдействието на организираното македонско население – ще си счупи непременно главата… С почит: Тодор Александров“.
На предупреждението министър Ал. Димитров не обръща внимание. Даже става по-напорист. К. Палешутски: „На 21 май 1921 година посещава Белград и има среща с Пашич… Ал. Димитров [го] уверява, че „българското правителство е твърдо решено да забрани македонското движение в България и че желае да изпълни мирния договор… Още тогава Ал. Димитров гарантира, че всеки заловен „разбойник, проникнал в България, ще бъде застрелван на място“.
Интересни подробности за посещението на министъра в Белград и срещата му с Пашич дава присъствалият на срещата посланик в Белград Коста Тодоров. В меморите „Една луда балканска глава“ отбелязва какво си говорят. Когато белобрадият държавник (впрочем с български корени от Тетевенско) му казва: „Трудно е да се говори за разбирателство, когато ежедневно се нарушават границите ни и се убиват нашите войници“, министър Димитров отговаря: „Много добре. Утре се завръщам в София, за да поема службата си като министър на войната. Давам ви своята дума, че ще сложа край на терора“.
Коста Тодоров: „Димитров предприе незабавно решителни мерки. Той започна с назначаването на своя доверен помощник Козловски за окръжен управител на Петрички окръг, след което размести командването на гарнизона и на граничните постове и заповяда разчистването на цялата област от четници. Той заповяда също да бъдат арестувани водачите на ВМРО Протогеров и Александров. Протогеров избяга във Виена, а Александров изчезна. За известно време изглеждаше като че ли новият министър на войната е овладял положението.
Но усилията да се оптуши терорът се сблъскаха с терор. Козловски бе убит от ВМРО през октомври [1921 г.]. Последва арестуването от военните власти на много въоръжени терористи по границите на сръбска Македония и изпращането им под полицейски конвой в Източна България. Една чета оказа съпротива на войската и шест четника бидоха убити. ВМРО отвърна на Димитров с писмо, като го уведомяваше, че срещу него е издадена смъртна присъда зарад „непатриотичните“ му действия“.
Малко известен факт: първо от ВМРО набелязали за ликвидиране самия премиер. Един бъдещ премиер обаче, родом от Ресен, променя решението.
Александър Тонев: „Заради политиката на БЗНС за сближение със Сърбия и борбата й с четите на новосформираната ВМРО през лятото на 1921 г. на заседание в Горна Джумая (днес Благоевград) „революционният съд“ взема решение за убийството на Стамболийски. Към края на заседанието пристига закъснелият Андрей Ляпчев. Когато научава за взетото решение, се обръща към Т. Александров: „Тодоре, па що сте я сторили?! Стамболийски лесно ке го убием, ами после? Нали он, брадатио (така наричали Ал. Димитров заради брадата му), ке ни одере за една нощ. За Стамболийски он дете у майкя ке разплаче!“. Според мнозина най-голямата причина да бъде убит първо Александър Димитров, а след това Стамболийски, е именно тази – страхът от суровото възмездие, което неминуемо ще последва от страна на „желязната ръка”.
КАК СТАВА УБИЙСТВОТО НА АЛ. ДИМИТРОВ?
Петър Низамов: „Денят е 22 октомври 1921 г., часът – 13,30. Събота е. Сградата на военното министерство е пуста. Само секретарят Добревски дреме в кабинета си. Изведнъж сладкият му унес е нарушен от телефонно обаждане. Чиновникът неохотно вдига слушалката. На линията закрещява един припрян мъжки глас: „Ало, тук кюстендилският окръжен управител. Кметът на Коняво телеграфира, че в 12,30 часа по шосето за Коняво е бил намерен убит министър Димитров, шофьорът му, бившият главен секретар при Министерството на железниците Георгиев и чешкият индустриалец с българско поданство Марек. Ранен е и бившият председател на Народния магазин Ото Нехелес…”
Страшната вест на секундата отърсва Добревски от обзелата го летаргия. Той веднага завърта една шайба до Министерския съвет и съобщава новината. Телефонните оператори прегарят. За няколко минути целият държавен апарат е научил за смъртта на министъра. Първоначално сведенията са оскъдни, но в рамките на едно денонощие подробностите около убийството излизат на бял свят.
В събота към 6,00 часа сутринта министърът на войната в правителството на БЗНС Александър Димитров се качва на служебния си автомобил и потегля за родното си село Горна Козница, Дупнишко, за да се информира как върви строежът на кооперативната мелница. Заедно с него в щаера (немски военен джип – бел. Н.С.) сядат племенникът му Методи Георгиев и Ото Нехелес. Минавайки като фурия по улица „Мария Луиза”, колата заковава спирачки пред хотел „Булевард” и в нея се качва индустриалецът Марек. На Лъвов мост щаерът спира. Министърът слиза да си купи цигари, след което с бясна скорост компанията поема в югозападно направление.
Всичко вървяло добре до момента, в който колата започнала бавно да се изкачва по един стръмен път в Конявската планина, на около 17 километра от Кюстендил. Внезапно проехтява гръм. Предното стъкло се счупва. Улучен в главата, шофьорът изпищява от болка и загубва контрол върху луксозното возило, което полита назад по надолнището. За щастие, или по-точно за нещастие, автомобилът се удря със страшна сила в един крайпътен дирек. Но най-страшното тепърва предстои. Тутакси зад камънаците покрай стълба изскачат няколко харамии с ками и револвери и се нахвърлят настървено върху пътуващите, които нямат време да се съвземат от удара. Агресията на нападателите се съсредоточава върху министъра. Той бърка да извади револвера си, но преди да го е сторил, няколко куршума пронизват тялото му. Същата участ сполетява и Методи Георгиев. Въпреки че и при двамата смъртта настъпва от огнестрелните рани, убийците не получават нужното им удовлетворение. Те продължават да колят жертвите с ножове…
Убийците са действали особено садистично Намерените трупове са обезобразени до такава степен, че нито един от тях не е изложен за поклонението…
Управляващите в София изпадат в паника от новината. Всеки от тях има основания да очаква, че ще бъде следващият. Създаден е кризисен щаб. На местопрестъплението пристига лично Стамболийски заедно с други отговорни лица. Из цялата страна се веят черни знамена. В столицата и в Кюстендилски окръг е въведено военно положение. Границите са затворени. Започва претърсване на Конявската планина. За съвременниците и за запознатите с тогавашната българска действителност никак не е трудно да си обяснят кой стои зад убийството. Всички знаят какво е направил Александър Димитров като министър и кой има интерес от неговото премахване. Покойникът е най-ревностният радетел за българо-югославско сближение.
Физическото отстраняване на най-способния и фанатичен министър е прелюдия към колапса на земеделския режим. Коста Тодоров описва последиците: „Смъртта на Александър Димитров бе накърнила непоправимо земеделския режим. Димитров беше безстрашен и неподкупен и нямаше кой да го замени. Страхът от македонстващите бе довел петима министри до съпротива срещу външната политика на Стамболийски. Самият Томов, който бе станал министър на войната, продължаваше да подпомага ВМРО, твърдейки едновременно, че я премахва. Въпреки това Стамболийски не се решаваше да скъса с нелоялните си министри, макар да бяха замесени и във финансови измами. Той се опасяваше, че ще създаде разцепление в Земеделския съюз“.
През следващите две (1922-1923) години България е изправена пред още по-драматични събития, заслужаващи специално внимание…
НИКОЛА СТОЯНОВ
