Тя е от онези жени, които правеха впечатление с аристократичната си осанка, с външността си и с усещането за превъзходство, заради богатството на характера и на знанията, които носеше, и заради личното отношение към ценностите в живота.
Тъй като Лили Бенева напусна земния си път съвсем скоро, на 22 август, за нейната дъщеря Весела Ножарова беше твърде емоционално и трудно да разказва спомени за нея, но се съгласи, защото Лили беше от онези творци, които не искаха да се шуми около тях и твърде малко се знае за нейния творчески път, който премина в Благоевградския драматичен театър, в който работи от 1971 до 2002 г.
Лиляна Бенева е родена през 1940 година във Варна в старо градско семейство. Нейният дядо идва в началото на ХХ век от Шумен в морската столица. Построява красива къща в гръцката махала, която и до днес съществува в центъра на Варна на ул. „Одеса” №7. В нея имало отделен етаж за старото семейство и място за четирите им деца Петя, Мара, Иван и Христо. Имали и три магазина на партера, където продължавали бизнеса на семейство Стефан и Еленка Беневи – прадядото и прабабата на Весела Ножарова. От всичките им деца само най-големият Христо се жени на 37 години за Веска, на коята е кръстена Весела. Лили е негова дъщеря. Весела си спомня, че му казвали дядо Джон, защото приличал много на популярен холивудски актьор по онова време и хората започнали от млада възраст да го наричат Джон. Той бил счетоводител, имал собствен магазин, брат му Иван също, и цялото семейство било организирано около тази къща. Весела си спомня баба Веска, която е починала на 93 години.
„Моята баба е била изключително предприемчива, работлива жена. Произвеждала е вино, била е шивачка. Спомням си, че беше много енергична, когато идваше в Благоевград да ни гледа и завързваше много запознанства и приятелства с другите баби в градската градина. Имам много спомени и от Варна, където и до ден днешен живее леля ми, братовчедите ми са там”.
Лили има сестра Маргарита Бенева, която е била дълги години педиатър, сега вече пенсионерка. „Тя живее в друга къща, близо до старата, която моята баба със своя предприемачески дух е построила по времето на социализма. Семейството на моя дядо е протестантско. То идва от мисията на д-р Алберт Лонг от Шумен и са едни от първите протестанти мисионери от американската църква, които идват в България в края на ХIХ век, заради което братът на моята прабаба Васил Обрешков е изпратен по линия на църквата да учи в Америка и там той става доста известен професор биолог. За него Весела ми изпрати статия от Ваня Русева, която пише: „Проф. д-р Васил Обешков надминава руския учен Левша, който според вероятна легенда успява да „подкове бълха”, тъй като научно доказва уменията си да премери температурата на доста по-дребната й посестрима Simocephalus expinosus.” През 1916 година той завършва естествени науки в Сиракузкия университет и по-късно става асистент в известната Карнегиева станция за експериментална еволюция и специализира зоология в Йелския и Харвардския университет. От 1930 г. Обрешков е редовен професор в Колумбийския университет и директор на Биологическия институт в Анандейл. Според авторката личността на Васил Обрешков е от 1000-та причини да се гордеем, че сме българи. „Проф.Обрешков е чичо на моята майка и леля, но не е имал свои деца и до 50-те години на миналия век е изпращал подаръци на децата от семейството в България. След това връзките са прекъснали, защото не е било безопасно по онова време да имаш роднина в Америка. Той умира края на 50-те години. И протестанството в семейството постепенно избледнява по времето на миналия строй”, разказва Весела.
На въпроса дали в рода на майка й е имало хора, отдадени на изкуството, Весела отговори: „Лили Бенева живееше в центъра на Варна в едно буржоазно семейство. Още пазим вкъщи част от копринените рокли на жените в семейство Беневи, широкополите шапки, с които се разхождали в Морската градина. Варна е много културен град, още в началото на века е имало културна сцена, театър, опера, в близост до които е била къщата им. Семейството на майка ми са били прилично градско семейство и са посещавали театралните постановки, изложбите, въобще са следили целия културен живот, чели са много книги. Не са се занимавали с конкретна културна дейност, но начина им на живота провокира избора на майка ми към театъра и изкуството. Лелите на майка са били учителки, едната по математика, другата по шев и кройка в Девическата гимназия. А майка е можела и обичала да рисува още в гимназиалните години и след завършване на гимназията ходила на уроци по рисуване и решила да се яви на изпити в Художествената академия. Харесвала театъра и затова избира сценографията като професия. На 19 години заминава да учи в София. Разказвала ми е много за тези трудни години. Доста бедно е живяла в началото на нейното следване, не е имало къде да живее, с какво да се храни. Известно време се опитва да остане в София. Прави илюстрации на книги. Скоро се появиха хипстърски илюстрации на книги. Млади илюстратори бяха споделили с голямо възхищение една книга, която майка ми е правила. Учудването им беше какви неща са правили през 60-те години на миналия век. Това е една книга, много находчиво направена за история на колата. И аз им казах: „Това не е правено от някой от Космоса, а от моята майка”. За мен беше и смешно и интересно, защото едно младо поколение започва да открива това, което предходните поколения са правили.
Лили Бенева завършва Художествената академия през 1963 година, специалност „Сценография” при проф. Георги Каракашев.След дипломирането си се връща във Варненския театър. Първата й постановка е „Прокурорът“ – нашумялата по това време пиеса на Георги Джагаров. Режисьор е Станчо Станчев. Други постановки, по които е работила в този период, са „Петлето“ от Н. Русев, „Обърни се с гняв назад“ от Дж. Озбърн (реж. Кр. Спасов) и др. Във Варненския театър Лили среща любовта на живота си – Георги Ножаров. Той е бил 14 години по-възрастен от нея и тогава вече е бил известен сценограф в града. През 1953 около 10-ина години е бил в Благоевград. После работи в още няколко театъра в страната, във Варна става главен художник на театъра. Преди години, когато с изложба в Градската художествена галерия на Благоевград отбелязваха 80-тата годишнина от рождението на Георги Ножаров, Лили Бенева сподели пред камерата: „Той беше човек без възраст. Годините нямаха никакво значение, защото беше изключителна личност, от онези, които много рядко се срещат, и аз съм имала щастието, може би дадено свише, да го срещна и с него да мине целият ми живот. Животът с него беше едно приключение, за съжаление много кратко. Той беше социален човек и го вълнуваше всичко, което се случваше в културния живот на града. Беше човек, който много четеше и имаше страхотна памет за книги, филми още от детските му години. Изумявал ни е като ги разказваше подробно с детайлите. Знаеше перфектно италиански и никой не разбра, че го знае, докато отидохме веднъж в Италия и го попитаха от коя част на Италия е. Той даде много на мен и на децата, беше истинска енциклопедия”.
Весела разказа за съдбовната им среща: „Той беше човек с интересен живот. Във Варна имал втори брак и когато майка ми е на 26 години и отива да работи в театъра, между двамата пламва любов, която е била несъвместима с живота в едно такова време, в което публичното мнение не е одобрявало тази връзка. Затова в края на 60-те години за тяхната любов се носят легенди. Георги Ножаров се принуждава да се премести на друго място и отива да работи в Благоевградския драматичен театър, където винаги са го чакали с отворени обятия. В новопстроената сграда на театъра идва по покана на директора Владимир Давчев. Двамата с майка ми се разделят. Лили остава във Варна и започват да си пишат писма близо една година, докато накрая решават, че не могат един без друг и тя тръгва след него. Разказвала ми е впечатленията си, когато за първи път идва в Благоевград. Тогава от гарата до центъра на града е имало само градини и животни, нищо не е било застроено и тя извървява целия път до театъра с най-официалните си дрехи. В началото не са имали квартира и заживяват в една от гримьорните на театъра. Това е било обичайна практика – идвали са от различни места актьори, режисьори, в случая художник, и не е имало къде да живеят. Женят се през 1969 година. Брат ми се ражда 1970 година, а аз се раждам през 1974 година. Живеем в един от трите големи блока до Младежкия дом. След това има един епизод, в който баща ми отиде да работи в театър София за 3,4 години и двамата правеха опери. Винаги са били тандем и са работили заедно. Баща ми правеше големите сценографии в театралните сцени, а майка правеше костюмите и тя наистина се беше специализирала като костюмограф, каквато се и представяше. В същото време работеше и живопис. Винаги много е работила”.
Весела не си спомня всички заглавия, които е правила, но си спомня, че много нашумява постановката „Нирвана”. „Спомням си и „Антигона”, защото освен че правеха костюмите, които се шиеха специално за постановките, но и платовете се боядисваха вкъщи и беше лудница. После имаше един период, в който работеха по Вароша. Тези каменни чешми, които сме свикнали да виждаме в стария квартал на Благоевград, са проектирани вкъщи от майка. С баща ми работеха за дизайна на къщите във Вароша, за обзавеждането им”.
Колегите на Лили Бенева от Драматичния театър в Благоевград бяха публикували част от спектаклите, свързани с нейната работа: “Огненият обръч”, “Архитекти”, “Лес”, “Книга на царете”, “Сън в лятна нощ”, “Електра, любов моя”, “Слуга на двама господари”, “Районна болница – І”, “Майстори”, Хоровод”, “В лунната стая”, “Нирвана”, “Пук”, “Лолита”, “Соло за биещ часовник”, “Величието и падението на Стефан Стамболов”, “Да си вземеш жена от село”, “Котаракът с чизми” и др. Работи в две постановки и в ДТ “София” – “Първите” от П. Ю. Тодоров с режисьор Вили Цанков и “Пеперудите са свободни” от Л. Герш, с Татяна Лолова в ролята на Майката.
В Благоевград Лили и Жоро имат много приятели, но най-трайно остава приятелството с Христо и Ани Бараковски. Христо Бараковски е кум на сватбата на Лили и Жоро. Кумата е Яна Караславова, дъщеря на писателя Караславов и близка приятелка на Лили от студентските й години, но тя умира млада, на около 40 години и Весела не я помни, била е малка. Но си спомня двора на сем. Бараковски, където е прекарала голяма част от детството си. Много близки приятели на семейството до днес са архитектите Вилхелмина и Костадин Сандеви. Драматургът на Благоевградския театър Елена Илиева е била близка приятелка на Лили, също и Лиляна Велева, която вече не е между живите и много други, които вече са преселени в други измерения.
„Тогава се живееше по много различен начин”, добавя Весела. ”Всеки петък, или събота имахме гости, или ходехме на гости. Всяка сутрин около 10 часа баща ми и Христо Бараковски с други известни мъже на Благоевград пиеха кафе в сладкарница „Аджария” и разговаряха. Имаше такива ритуали в културната среда на града, които сега са различни, защото и хората са различни. Тогава общуваха, правеха изложби, имаше театър, и сега ги има, но едно поколение си е отишло, има ново, с нови навици”.
Питам я дали родителите й са повлияли при избора на професии на децата си. Брат й Георги Ножаров, който е кръстен на баща си, се занимава с човешки ресурси. „Аз определено съм повлияна. Израснала съм по изложби, в театъра, но за облекчение на майка ми, която се притесняваше да не станем актьори, избрахме други професии. За нея актьорството беше много тежка и неблагодарна професия. Не се занимавам с театър, макар че дипломната ми работа беше върху сценографията от 70-те години, но все пак съм в сферата на изкуството. Аз съм изкуствовед и такава съм искала да бъда още от гимназиалния курс. Аз имам сестра Албена Ножарова, която е от първия брак на баща ми и сме много близки. Нейният син Александър е художник във Виена. Аз, Албена и Сашо много приличаме визуално на баща ми, много повече, отколкото брат ми. Генът, свързан с изкуство, не е задължителен да се проявява във всяко поколение. Пътят на всеки е много индивидуален”, разказва Весела.
С Лили Бенева често се срещахме в Благоевград по различни поводи и смъртта й изненада много хора, защото тя изглеждаше много жизнена въпреки годините. Весела казва: ”Имаше добър вид и добро здраве, винаги активна, никога не пиеше лекарства, не беше боледувала от нещо сериозно. По време на пандемията работеше активно в своето ателие в дома си, рисуваше всеки ден, даже по мое настояване се готвеше за изложба в София този септември и внезапно усети някаква болка, което се оказа рак на панкреаса. Специалистите знаят, че той се появява изневиделица, без симптоми, нелечим и бъзо се развива. Така че прекарахме три тежки месеца аз и брат ми с нея и я изпратихме на 25 август при татко. На опелото й дойдоха много нейни и на баща ми приятели, мои и на брат ми близки, защото я приемаха като човек, с когото имаха какво да си говорят и да се съветват и са я чувствали близка във времето.
Липсва ни, защото тя беше пълноценно живеещ до последно човек. Март месец ходехме на концерти, празнувахме прекрасен Великден със семействата ни. Аз и брат ми имаме по две момчета, така че къщата ни беше пълна. Моите синове се казват Петър и Георги – единият носи името на дядо си по бащина линия, а другият на моя баща Георги. Децата на брат ми са Борис и Николай. Борис е кръстен на нашия дядо по бащина линия. Оказахме се твърди традиционалисти. На всички ни липсва майка, защото тя беше стожер на семейството. Винаги е била умерена, балансирана. Никога не е поемала излишни рискове, изключително разумна, не е правила нищо, в което вътрешно не е убедена. Тя беше извън възрастта си. Много аристократичен дух имаше в нея. Винаги е била много елегантна, обличаше се прекрасно и обръщаше внимание на външния си вид, на жестовете си и на поведението си спрямо другите, просто изтъкан от добродетели човек. И на внуците много липсва. Сега намираме вкъщи картички, които пишеше на децата за празниците с много интересни текстове и съвети. Тя беше от онзи изчезващ вид хора!”.
И въпреки че Лили Бенева не е искала да прави изложби приживе, Весела има намерение да направи в нейна чест такава. Имат идеи и в Благоевград да направят такава изложба, още повече че през 2026 се навършват 100 години от рождението на Георги Ножаров и отсега мислят как да я отбележат. ”Когато хората си отидат, остава успокоението, че още нещо можеш да направиш за тях, за паметта им, затова да продължава да се чува името им!”, споделя Весела Ножарова
Последно видях Лили Бенева по време на срещата на творческия екип на постановката „Нирвана” в Благоевградския драматичен театър. Бяха заедно с актьорите Биляна Дилкова, Огнян Спиров, с автора Константин Илиев, и съм сигурна, че всеки, който е работил с Лили, дълго ще споменава името на костюмографката, която искаше да остане анонимна в творчеството си и не даваше интервюта за себе си, но за нея ще си говорят с любов и респект. Сигурна съм, че и останалите, които я познават, ще се присъединят към мненията, които споделиха Албена Чобанова и Нина Болгар.
„Бях млада, но помня Лили Бенева като уникален човек и много талантлив костюмограф. Не съм срещала човек като нея!”. А Нина Болгар, която от 70-те години е работила с нея казва: „Изключително деликатен човек, който умееше да владее емоциите си и да работи с чувство на обич и внимание с актьорите, да се съобразява с изискванията им за ролите. Помня хубавите вечери у тях, изпълнени с чувство за хумор и винаги с информация, която може да те обогати. Жалко за тази фина душа, която отлетя от нас!”
Юлия Караджова
