Как да намерим баланса и децата да използват технологиите пълноценно, без това да доведе до проблеми?
За страха от дигиталното, за големите предизвикателства на технологиите и изкуствения интелект. За баланса. Както и в останалите теми, акцентът пада върху полезните съвети, които да насочат повече възрастни да помогнат на децата край себе си така, че технологиите да се превърнат в техен приятел, от karamanev.me разговарят с Доника Боримечкова. Тя е психолог и психотерапевт с повече от 14 години опит, работи с деца на всякаква възраст. Преди да се насочи към психологичното консултиране, 5 години е в екипа на държавна детска градина. Бакалавър по начална и предучилищна педагогика, магистър по психология на развитието.
– Как да срещаме децата с технологиите? Говорихме си с теб колко е важна темата и стигнахме до идеята да попитаме родителите и близките на децата. В анкетата се включиха немалко хора, учуди ли те нещо в отговорите?
– Някои неща ме изненадаха. Например колко много хора казват:„Нямам проблем с екранното време на децата“.
Не мисля, че е точно така. Това ми е работата, говоря си с много семейства и досега не съм чула някой да казва, че няма проблем с това.
– Аз също. Всеки, с когото съм говорил по темата, а и аз като родител, определено смятам, че имам такъв проблем.
– Именно… Доколко са били честни в отговорите на въпросите си? Наистина, всеки човек, който идва в кабинета ми, казва, че има проблем. Това е един от първите задължителни въпроси:
как да им огранича екранното време?
– Да, това е големият въпрос. Защо няма конкретна рецепта и практически съвети? Да, няма точна рецепта – точка първа, спираш телефона след час, точка втора – отделяш 27 минути за разговор с детето си всеки ден…
– Точно това е! Чисто технологично ние можем да дадем – ти като технологичен специалист, аз като психолог – насоки какво да се направи. Първа, втора, трета стъпка. Позвай Google Family Link, следи какво прави детето. Куп неща може да се направят! Заключвай му екрана след определено време.
Но как ще му понесе на това дете, ако механично се повтори рецептата? Как ще понесе на семейството? Всичко това е индивидуално и много относително.
Например, пристига при мен млада двойка, детето е съвсем малко, на 5-6 месеца. Те са постоянно в скандали, драми и не могат да разберат как се е стигнало дотам. Бяха решили, че раждането на детето е проблемът.
И двамата са геймъри, в някакъв момент решили, че то трябва да стои далеч от екран, но така вредят на собствените си удоволствия и добре прекарано време. Не са щастливи от това, което се случва, и не детето е проблемът! Тоест, за всяко семейство тази екранна програма е много автентична и специална.
– В същото време всички знаем, че до 3 години детето не трябва да има достъп до екран. Какво да прави едно такова семейство, така че да не си развали връзката, но и да намери здравословната бариера за детето?
– Детето няма как да е изцяло далече.
Родителите да си изхвърлят компютрите ли?
Ние с теб, като сме гледали телевизия всяка вечер, какво ни е?
– Тоест, не трябва да се притесняваме толкова?
– Не трябва да се втелясваме. В смисъла на точно това дребнотемие, в което изпадаме по отношение на дигиталното и на екрана.
„Край! Никакъв телефон!“. Не, това не е решение, балансът е. Но е трудно решение.
Това, което за мен е много важно, е, че отвъд количествените измерения колко екранно време има детето, трябва да се гледат и качествените. Какво прави там това дете.
– Защо всички толкова ни е страх?
– Не мисля, че всички ни е страх, но, да, има една тревога около дигиталната реалност. Като че ли не знаем какво да правим, когато имаме проблем.
Сякаш, когато имаш затруднения в дигиталното, винаги трябва да потърсиш някой друг, който разбира повече от теб.
Това е сериозна тревога, особено по отношение на това какво се случва с децата ни. Мисля, че всъщност това е ядрото. Сетивото, зрението е един от най-силните ни инструменти, обектът „поглед“. По този начин ние обменяме един с друг, помежду си. Залепваме, хлътваме в тази дигитална реалност. Тя става много по-реална на моменти от реалната.
И докато ние, все пак живели и аналогово, имаме някакви механизми да осъзнаваме, че това е паралелен, не толкова реален свят, за децата, които растат в дигиталните поколения, това е реалността, естествената среда, нормалното обиталище.
– И ние като родители трябва да им покажем останалото, иначе кой да го направи?
– Те плуват и в двете вселени.
– Познавам немалко деца, които плуват само в дигиталната.
– Да, и обратното. То там те присъстват малко по-различно – с въображаемите си тела, с аватарите си. В дигиталното едно дете може да сътвори отбор по футбол, да победи страхотни великани, титани на спорта. А в действителността да е с някакви ограничения – дали увреждане или неглижиране на здравословното състояние, затлъстяване.
Те там присъстват с въображаемите си тела. Много мислих за това – точно за тази тревога. Франсоаз Долто говори за неосъзнатия образ на тялото. Като че ли това, което виждаме – и по себе си, и по децата, е много ярко демонстрирано в дигиталното, то се проектира там и погледът невинаги е лек за понасяне.
Непрекъснато да си под наблюдението на някого, е доста смущаващо. Заради това имаме сериозен проблем с онлайн тормоза. Училищният тормоз и преди е съществувал, но е бил ограничен в рамките на сградата, винаги имаш възможността да се измъкнеш. Докато сега това нещо си го носиш в джоба и не можеш да избягаш.
– Трябва ли да правим по-привлекателен „офлайн живота“? Можем ли, или е късно? Има ли възможност пак да има деца, които си играят на улицата? За мен това е още една огромна разлика в живота на последните поколения.
– И сега има такива деца. Обаче сякаш ни пречат.
Тук говорим за промяна на нагласите. Какво правят децата? Не само в дигиталното, но и във външния, в реалния свят. Непрекъснато чувам хора, които крещят по деца, защото си играят извън площадката. Да, няма значение къде си играят. Да, децата са шумни.
Качвам се в градския транспорт. Извинявай, как да са ни спокойни юношите и да не проявяват агресия, като ние постоянно ги хокаме и им се караме, че са шумни и ни пречат?
– Уж искаме да им помогнем. Но ако се върнем на родителите, които би трябвало да са най-активни в отношението с младите, има два щекотливи въпроса, които разделят почти поравно отговорилите. Използват ли децата електронни устройства два часа преди сън и спираме ли ги по време на вечеря. Тук си признавам, аз съм от „лошата“ страна и за двете. Понякога да гледаме нещо смислено заедно, да го обсъдим е здравословно прекарано време, така ми се струва.
– Естествено! Пак става дума за количественото и качественото измерение на екрана. Много по-важно е да знаем какво правим на екран, отколкото колко време го правим. Дори не говоря за децата, първите „digital-native“ деца отдавна са възрастни. Едно е да скролваш два часа, друго е да слушаш подкаст, трето е да си говориш с гаджето, четвърто – да изпълняваш организационни задачи, да си пишеш домашното, да гледаш уроци. Има огромна разлика.
Всъщност, здравословният проблем от излагането пред екран е неврологичен в най-малката възраст – от 0 до 3. Но ние и там не можем да ги изолираме! Това, което поне можем, е да внимаваме за еднократното време. Едно е да му дадеш да изгледа песничка за пет минути, докато си прехвърлиш храната и сервираш, а съвсем друго – да го оставиш да рови в YouTube безконтролно. Тригодишните го правят доста често, защото така са научени да се хранят.
Едно е да използваш технологията в своя помощ, за да ти облекчи малко от малко живота, съвсем друго е да я превърнеш в залъгалка.
– Как да усетим къде сме в това разделение?
– Наистина не усещаме.
– Може би точно от това ни е страх – че няма да усетим, когато сме преминали границата?
– Обикновено прибягваме до дигиталното като залъгалка, когато вече имаме други проблеми.
– И трябва да надникнем в тях повече, отколкото да ограничим минутите на телефона.
– Да. Технологията не е проблем, а инструмент.
– С който обаче явно не си служим добре. Това също е някакъв мотив, че отвсякъде получаваме информация, и това не ни помага, а напротив – стресира ни, затруднява ни да навигираме и прави родителството по-трудно.
Това е отговорът, който ме изуми в анкетата – как е възможно сегашното родителство да е по-трудно в сравнение с преди няколко поколения, когато от 10 родени деца са оцелявали 2-3?!
– За мен големият проблем по отношение на технологиите е в погледа. Това е, което най-много ни затруднява и което ни вдига тревожността.
Какво правят повечето родители на ученици в първите класове? Моите деца вече са на 15 и 17, не е важно дали в училище ще имат телефон. Но за родителите от 1 до 4 клас, когато си дават детето, им е много важно да имат контрол на сигурността и безопасността. Телефонът е инструмент за това. Само че как го ползват? Ще следя кога си отишъл до стола, до тоалетна. Това е ужасно натоварващо и напрягащо, не само за детето, което е наблюдавано непрестанно, но и за възрастния. Ресурс, към който непрекъснато си завързан и повишава твоето собствено, лично напрежение.
– Как да се ориентираме в това море от информация и да започнем да плуваме в него по-осъзнато?
– Като че ли е същото, както и в другото море от информация.
– Да, но на това повече му се притесняваме, което е хубаво. Четем и приемаме каквото и както мине. В същото време като родители сме много по-придирчиви, уж внимателни, и пак многотията на информацията не ни помага, а обратното.
– Защото много умело се дезориентираме.
Защо на днешните родители им се вижда по-трудно родителството, отколкото преди 50 или 100 години? Точно защото се губиш.
Един ти казва: ще правиш това. След малко гледаш в TikTok клипче как не, не се сменя по този начин пелена, а по друг ще ти е по-лесно. Почваш да го премяташ това дете като бройлер и не си сигурен какво точно правиш с него.
Изведнъж от всичката тая информация, която залива родителя, от нещо, което предстои да бъде субективизирано и да стане човек, това дете се превръща в обект, с който оперираме.
Как ще ти сложа памперса? Как ще те нахраня? Колко киноа трябва да ти дам? Как да я сваря?
Тук е и темата около желанието за дете и как с напредъка на технологиите започваме да възприемаме детето като наше право, а не като желание. Едно е да кажа, че „имам желание“, друго – „имам право“ да имам дете, доста различна е семантиката.
От това заливане с информация родителят губи автентичността си на родител.
Вместо да управлява информацията и да я използва в своя и на детето полза, той започва да обслужва информацията, която получава. „Ще пробвам това, това, това!“. Без да проследява какъв е резултатът. Информацията просто те кара непрекъснато да реагираш, да действаш, докато нямаш времето да се осъзнаеш като автентичност.
– Моята лична рецепта е в някакъв момент да си затвориш очите за това, което четеш, и да ги насочиш към детето – сам да видиш по-добре ли му е на бебето като пие вода, или не.
– Именно! Ето, даването на вода по време на кърмене много зависи от качеството на кърмата. Има майки, при които е изключително хранителна, но не е в големи количества. При други е много и не е толкова хранителна. Да, бебетата във втория случай няма да имат нужда от вода, но тези в първия – определено. Както се казва, ние сме ходещи краставици.
– Докато онлайн ще попаднеш на споделен опит, при който задължително трябва да се дава вода, или пък в никакъв случай не бива.
– Може да повдигнем още толкова много въпроси по същия начин. Ето, например, как да си захраним детето, така че да не предизвикаме хранителна алергия. Този въпрос ти отваря 15 страници на Google. Как да успееш, като си удавен в тази информация! Как да си поемеш въздух и да погледнеш, че това дете не иска да яде морков, а предпочита тиква?
Когато ползваме дигиталните източници на информация, е важно да имаме критично мислене. Това е нещо, което сякаш забравяме.
– В случая трудността е, че възпитаваш критично мислене по теми, по които трупаш знания. Изведнъж като родител попадаш в изцяло нова ситуация, в която просто нямаш репери, нито време да ги намериш.
– Имаш нужда от някой друг, който да те навигира.
Защо ни е страх от дигиталното? Винаги трябва да търсим някой друг, на чието знание да се позовем. Уви, в дигиталното той липсва. При проблем човекът, към когото се обръщам, е техническо лице. Той е на моите години, с моите знания, просто има едни умения в повече, с които да ми помогне и да ми съдейства.
– Което преди някак си е ставало естествено – когато имаш приятели с по-големи деца, обсъждаш го с тях.
– Или вдигаш телефона: „Майко, как да направя боб?“. Сега какво правим? TikTok! А, ето така се прави.
– И ако случиш на хубава рецепта, добре. Ако не – скоро семейството няма да яде боб.
Много ми е интересно, доста хора в анкетата са казали, че в дигиталните времена е много по-важна ролята на бащата. Защо според теб? Моето наивно обяснение е, че имаме повече нужда от някого, който да налага граница.
– Абсолютно коректно е обяснението ти, защото именно бащата – къде осъзнато, къде не, е този, който налага и въвежда закони и забрани.
Ако погледнем от психоаналитичната парадигма, той е този, който казва на детето – не може да се жениш за майка си, тя е моя жена. И това е първата забрана, която прекъсва непрестанната връзка с наслаждението, със задоволяването.
– Да, прав си. Точно при тази непрестанна потребност да се задоволяваме по някакъв начин бащите са тези, които ни слагат структура.
Така е от гледна точка на несъзнаваното и психоанализата. Но има и много по-практична част. Татковците са по-технически грамотни. Още от едно време бащата е този, който шофира и ремонтира колата, който може да борави с инструменти, бормашини. И сякаш това се прехвърля и по отношение на дигиталното.
– Но казваме, че бащинството е по-важно днес, а онлайн, да кажем, 10:1 са майчински форуми, теми, разговори, търсене на информация. Разговора за бащинството го няма. Защо? – Майките малко трудно пускаме.
– Или ние, бащите, се даваме?
– Когато тя е обсебила всичко и го е изгонила на дивана, как да не се дава? Това е осъзнаване от страна на майчиното тяло, не само на бащиното. Тук вече излизаме от логиката на дигиталното.
Когато едно дете се появи, то автоматично става симптом, признак на отношението на родителите си.
Има два основни варианта – когато родителите са в партньорство, майката все още има желание към бащата, промотиран интерес, бащата я обгрижва, държи се добре с нея, има здрави чисто партньорски отношения. Тогава детето – поведението му, начинът, по който се държи, по който живее, е отражение на тази родителска двойка.
В другия вариант детето става симптом на майката. Тя го взема, слага го между себе си и бащата и казва: „Получих от теб каквото ми трябваше, към теб повече желание нямам, само детето ме интересува“. И точка. Какво може да направи? И защо. Ето, вечер тя се занимава с него, детето не му шуми, защото е на телефона.
Затова имаме толкова голяма нужда от тази функция на бащата – да въведе ред.
– Като за целта пак трябва да си говорим повече, така че и бащите да си даваме сметка за тази роля. Което не се случва, според мен.
– Не винаги и не е задължително бащината функция да бъде въвеждана от биологичния, от физическия баща. Не е задължително това да бъде мъж въобще. Бащината функция, която въвежда граници, не е задължително да бъде имплементирана в конкретен човек. Може да е институция, външна структура. Може да е училището, което казва: „Тук имаме някакви правила“. Може да е медицинската сестра в детската ясла, която казва: „Съжалявам, не е здравословно да вкарваме плюшени играчки“.
Това лимитиране на майчиното наслаждение да залее детето, всичко това може да бъде формулирано като бащина функция.
Да, много форуми в интернет събират майки. Но и като че ли ние, майките, имаме нужда да се вентилираме. Да си приказваме повече. Докато бащите са тези, които действат. Но упадъкът на бащината функция е много затрудняващ.
– Пак в тази посока – ето, например за телефоните се оказва, че имаме абсолютен консенсус, що се отнася до по-малките деца. В анкетата 94% казват, че няма място за телефони в училище. По закон те също са забранени от 10 години. И въпреки това е ясно, че има телефони в училище. Тоест, като общество не можем да си сложим подобни рамки дори за нещо, за което имаме консенсус.
– Отново идва обектът Поглед, изпускаш контрола. Ние винаги се изненадваме, много сме будни, негативни и силно искаме да се вземат мерки, когато стане случай на насилие в детска градина. Всички гракват – искаме видеонаблюдение, камери навсякъде.
Аз съм работила в детска градина. Имаше едно детенце, майката беше активист за поставяне на видеонаблюдение, а то не искаше да спи в детската градина. Виждам, че нещо го притеснява, и питам какво става. „Не искам да ме гледат!“, „Никой не те гледа, всички спят“. „Не, ще сложат камери, не искам да ме гледат“.
Децата са изключително тревожни около това, че са постоянно наблюдавани.
И ако това дете успяваше да го синтезира и да го подреди в думи, други агресират, започват да страдат физически, да плачат, да получават стомашни проблеми. Това е свързано с постоянното наблюдение, с постоянния, неотклоняващ се поглед.
– Съвсем друга тема, която ми е много интересна, а според мен дори не е отваряна в обществото, е за изкуствения интелект в този контекст. Сега всички говорим, „играем си“ с него, а се оказва, че 2/3 от участниците в анкетата, сред които съм и аз, въобще не са разказали на децата какво е това, за какво служи, пък камо ли да им го покажат. Как е правилно да подходим като родители по тази тема?
– Малко е като със социалните мрежи – отново децата са няколко обиколки преди нас и имат по-голямо знание от нас самите.
Струва ми се важно да подходим към него като към инструмент, както ми се иска да гледаме въобще на дигиталната реалност. ИИ е нещо, което може много да ни улесни живота, но е инструмент.
Важното е, когато говорим с децата, а и ние самите, когато го ползваме, да си даваме сметка, че не е нещо безгрешно. Че е създаден от човек. И отново да се ползва с доза критично мислене.
– Според мен тук големият риск е, че ще им хареса, ще обикнат лесния път, ще им пише домашните, защото системата често го позволява. И това ще им наруши развитието, ако свикнат да го ползват от прекалено малки.
– Точно така. Въпросът е как ние да комуникираме с тях, доколко този инструмент е добър. Както при приемането на храна. Всяко нещо в определена доза е лекарство, в друга може да е отрова.
– Но в социалните мрежи сме приели, че не би трябвало да са достъпни под 14, други – под 16 г. Ясно е, че това се заобикаля лесно, но сме приели някакви правила. Трябва ли нещо такова да се случи с ИИ? Защото е нещо, което всеки ще трябва да използва, за да е успешен, с каквото и да се захване.
– Със сигурност не бих била човекът, който ще застане в позицията, че трябва да се забрани. Напротив, според мен трябва всички да имаме свободен достъп, но с едно осъзнато придружаване на децата.
– И все пак от кой момент? От 3 или от 10 години?
– Много е труден този въпрос. Иска ми се да ти отговоря „от веднага“, защото прогресът и еволюцията не спират. Те си вървят.
От чисто социална и емоционална гледна точка, искам да ти отговоря от 7 или 10. Като родител, който разбира, че имаш нужда от помощ в писането на домашни, интеграли и т.н., ми се иска да ти кажа от 15-16. От позицията на майка, която иска да си обърне внимание на прането, вместо да й висят на крака, ми се иска да ти кажа от 3. По-скоро бих вървяла в посоката нека да бъде достъпно, но с осъзнаване.
– Според мен – и с даване на достатъчно алтернативи. Може би се случва, ето, в моята анкета 3/4 от хората казват, че децата им четат за удоволствие. Моята извадка не е представителна, ясно, но… За мен е есенциално да показваш смислената алтернатива на класическите стойности.
– Да, но тук е и още една алтернатива. Имам двама юноши, вече са на 15 и 17. Ако ги видиш, ще решиш, че главите им са се сраснали с телефоните, защото във всяко свободно време нещо се прави на устройството. И те четат, но по този начин.
Много е парадоксално. Малкият има известно затруднение с езика като четене и писане. Но той усвоява информация и чете, слушайки. Всички приложения, подкастове, по този начин го достига. Слуша класика, бях много изненадана, когато го чух, че слуша Балзак. Къде ти, на мен на 15 не би ми хрумнало?!
Големият пък по цял ден следи журналистиката, политиката. Това го интересува.
Пак опираме до качеството, а не до количеството.
– Което пак зависи от нас, защото той нямаше да стигне до Балзак, независимо дали ще го чете, или слуша, ако не е получил насока и възпитание по някакъв начин в тази посока.
– Аз съм родител, при когото от ден първи технологиите са били достъпни за синовете ми. Но говорим за едно постоянно придружаване. За употребата на дигиталното като инструмент, а не като заместител, залъгалка.
Когато детето има досег с екран, с дигитална реалност, с виртуален свят, ИИ, на каквато и да е възраст да е то, трябва да е придружено от родителя, който е там и дава език на това, когато се случва. Когато е оставено да се справи само, то неизбежно хлътва в своето собствено въображаемо и се стига до неприятни ситуации.
– И защото родителството е трудно, както всяко важно нещо в живота. Ако тръгнеш по-лесния път, технологиите показват какво става.
– Затова идва този въпрос, който те изненадва, че родителството сега е по-трудно. Ами, да, на всеки му се вижда, че неговото е по-трудно. Всеки го боли повече неговата болка. И тъй като ние не се раждаме подготвени да бъдем родители, а се научаваме в крачка, с растежа на детето, всяко родителство си минава през своята автентична трудност.
