Вера Кирова е родена на 1 януари 1940 г. в Петрич. По майчина линия е потомка на български бежанци от Солун. От 1979 до 1982 г. е директор на балета на Софийската опера. Нейни портрети рисуват Дечко Узунов, Дора Бонева, Христо Градечлиев и Васил Стоилов. Носителка е на златен медал от Първия международен балетен конкурс във Варна. Печели златен медал на балетния конкурс в Осака, Япония. Отличена е през 1980 г. с призовете „Анна Павлова” и „Терпсихора” на Френската академия за танц. През 1973 г. френската телевизия прави специален филм за нея – „Портрет на една звезда“, в който й партнира Атилио Лаби. По това време той е премиер балетист в Гранд опера. Костюмите са на Пиер Карден. Вера Кирова е направила възстановки на постановки на Питър ван Дайк – „Незавършената симфония“; на Жорж Скибин – „Ла Пери“, на Серж Лифар – „Ромео и Жулиета“.
„Когато си примабалерина, трябва да бъдеш винаги във форма. Недопустимо е да си дадеш почивка. Трябват всекидневни упражнения. Балетът е тежка професия. Режим, форма и най-вече любов към това изкуство”, казва в интервю за www.kultura.bg видната българска балерина Вера Кирова.
„Играла съм Демна през 1968 г. Имам много ярки спомени. Моето поколение контактуваше с такива колоси – композитора на музиката Марин Големинов, Цанко Лавренов, който направи декорите, Ана Хаджимишева, която направи костюмите, стилизирани от български носии, много красиви. Слизах по-рано на сцената, гледах декора – да мога да вляза в образа. Нина Кираджиева като хореограф направи голяма стъпка. Тя първа качи „Нестинарка“ на палци. Беше голям успех, защото нашият богат фолклорен танц е много силен и да го стилизираш в класика е голямо майсторство, голямо постижение. Калина Богоева направи много силен образ на Струна, старата нестинарка, а Антон Стойнов изгради ролята на Найден. Много е важен контактът ти с партньорите. Работихме с огромно желание и любов. Най-хубавото е, че се срещахме с композитора, слушахме музиката, коментирахме и всичко попиваше в нас“.
– Това ли беше първият български балет, в който участвахте?
– Не. Първият е „Легенда за езерото“ от Панчо Владигеров през 1963 г. Нина Анисимова от Кировския театър като хореограф направи стилизация на българските танци. Тузсузови (Никола и Невена) направиха декора и костюмите. Анисимова имаше контакти с нашите момчета, които бяха танцьори и във фолклорен ансамбъл, и при нас. Те много й помогнаха да изгради българските движения в спектакъла. Това е знаменателен спектакъл, защото с него гостувахме в Барселона, в театър „Лисео“. Толкова беше голям успехът, че публиката отрупа сцената с цветя. Много се вълнувахме как зрителите ще приемат националния ни балет и нашата музика. Беше триумф.
В балета „Легенда за езерото“ Кирова е Вида. Танцува и в двата балета от Александър Райчев в хореографията на големия Богдан Ковачев – в „Хайдушка песен“ е Румяна, а в „Изворът на белоногата“ е Веда. Според специалистите брилянтни са били и интерпретациите й в заглавната роля на „Папеса Йоана“ от Веселин Стоянов. „Обичах ролите си и в българския репертоар“ – казва Вера Кирова.
– Спомняте ли си следващата „Нестинарка“ на Маргарита Арнаудова?
– Не, но скоро гледах нейната „Нестинарка“ в съкратен вариант. Много интересна пластика, съвременна хореография. Не модерна, а съвременна. Ако не се въплъти музиката в тялото, не може да се получи голям, силен балет.
– Това е постановка на „Арабеск“. Вие и с тази трупа сте свързана.
– Да. Аз, Красимира Колдамова, Ичко Лазаров, Анастас Самев, ние започнахме с „Франческа да Римини“, „Болеро“. Беше много интересно, но след това пътищата ни се разделиха. Аз бях там само един сезон.
Вера Кирова веднага уточнява, че самата тя никога не е искала да остане в една трупа. Най-дългите й договори са били за три месеца. „Това беше и повод да се омъжа, за да може да дойде Боян (Трайков) с мен, за да не съм сама. Като получех предложение, все си казвах, че не искам да пътувам. Във фамилията настъпваше драма. А мама ме подтикваше: „Вере, ето куфарите, дрехите, костюмите, готови са. Тръгвай“. А аз с такова щастие се връщах в България. Там броях дните, особено когато станах майка. Но мама беше до мен в моя живот, моя голяма подкрепа“.
През цялата си кариера освен в Софийската опера Вера Кирова е танцувала и за някои големи компании като Балета на Валония, Трупата на седемте звезди – звездите на Парижката Гранд опера, Трупата на Баланчин в Женева, Театър Франсе дьо данс на Шанз-Елизе, Интернешънъл балет в Лондон и др.
– Днес как живее една примабалерина, изправяла на крака публиката в най-големите зали по света?
– Не е от възрастта, но не ми харесва този свят, настоящето, този преход, който е безкраен и не разбирам накъде се придвижва. Много е грозно това, което става.
Разговаряме с нея, а тя се радва, че е запазила добрите си отношения със свои съученички и колежки. „Завършили сме едно училище. Всеки месец на 18-о число избираме един ресторант за нашата среща. Говорим си, всяка за каквото си спомня, и все си казваме: „Момичета, няма да се оплакваме от болестите. Ще си говорим за хубави неща“. Още си викаме „момичета“.
– Какво си спомняте за Вашите партньори?
– Това ми беше на мен успехът, защото можех да танцувам с едни от най-добрите танцьори на световните балетни трупи. Атилио Лаби, Микаел Денар, Жорж Пирета, Маринел Щефанеску, Сирил Атанасов, Владимир Тихонов, имах четиримесечно турне в бившата ГФР с великия Рудолф Нуреев. Да попаднеш в такава среда е привилегия. Вземах най-хубавото от всички. Когато бях във Франция, старата генерация още от Руския балет, работили с Дягилев (Сергей), като Борис Князев, Калюци, Перети, Гранцева, даваха класове. Самият Серж Лифар е бил премиер солист на Дягилев. След това колко години е главен премиер солист и балетмайстор на Парижката Гранд опера.
С Лифар се запознах много млада. Той беше жури в нашия конкурс. Там бяха светила начело с Галина Уланова, Алисия Алонсо, Ерик Брюн, Арнолд Хаскел. После Лифар беше и в журито на конкурса на Мадам Ойя в Токио. Ние трябва да сме горди, че у нас се създаде първият международен балетен конкурс. Няколко генерации световни артисти гордо пишеха в биографиите си, че са лауреати на конкурса във Варна.
– Вие сте първата българка със златен медал от първия Международен балетен конкурс във Варна, останала и до днес единствена.
– Аз не съм се готвила за конкурса. След успеха, който имах в Барселона, ме поканиха на Световна гала на балетните звезди в Мюнхен. Там видях елита на балета. Като се върнах, за да подсиля нивото на българските състезатели, ми казаха да участвам в конкурса. Самата аз не се чувствах като на конкурс. Все едно бях на концерт. Голяма изненада беше за мен да взема златния медал. Явно много съм ги впечатлила. После бях непрекъснато в журито до 1994 г. Последвалата история на конкурса не искам да коментирам.
Освен на Варненския конкурс Вера Кирова е в журито на още много балетни конкурси – в Москва, Париж, Джексън, Хелзинки, Будапеща, Сеул, Осака и често вицепрезидент на Робърт Джофри и Юрий Григорович. Самата тя основава конкурс в Италия в Киавари, Сан Ремо, спонсориран от общината в Генуа и Министерството на културата в Рим. „Григорович казваше: „Вера, ние имаме втора професия – член на жури“.
– Вие сте от първия випуск на Хореографското училище. Как започна всичко?
– Нашето поколение е щастливо, защото ни обучиха по методиката на Ваганова (Агрипина) на Кировския театър. Имахме голямото щастие Фея Ивановна Балабина да бъде в България, да преподава. Тя постави балета „Спящата красавица“. Всички от моя випуск бяхме стажанти в театъра, но тя на мен повери и Аврора. Въпреки Аврора не ме назначиха. И аз заминах за Русе.
– После самата Вие ръководихте балета на операта.
– Голямо изпитание. Людмила Живкова ме помоли да поема ръководството на националния балет. Аз бях на върха на кариерата, пътувах непрекъснато. Знаех какво трябва да направя, но това е много трудно. Имах контакти със Серж Лифар, Жорж Скибин, Питър ван Дайк, Асаф Месерер, Пиер Лакот, Дмитрий Брянцев. Имаше непрекъснато гостуващи постановчици на много високо ниво. Лифар ни подари хореографията на „Сюита в бяло“ (Лало), увертюрата „Ромео и Жулиета“ (Чайковски), „Федра“. Преди да дойде, той изпрати репетитори, а после сам работи с трупата. Имам чудесни снимки и спомени. Беше голям успех. С тази програма бяхме поканени в Болшой театър, Москва. Имахме огромен успех. Работех с младото поколение на състава, завършили Вагановото училище в Петербург. Това беше трудна задача, но да дадеш път на младите, талантливи, с професионално образование колеги, беше задача номер едно. Така израснаха като примабалерини Милена Симеонова, Силвия Томова, Павлина Гелева, както и танцьорите Александър Александров, Ясен Вълчанов, Румен Рашев, Ринат Имаев, който е педагог в Ню Йорк в Сити Балет. Като ръководител на балета на Софийската опера, държах на приемствеността, затова привлякох за репетитори Валя Вербева, Лили Берон, Катя Петровски – нашите учители, прокудени от театъра. Тогава балетът беше от 125 души.
– Българският балет можеше да се сравнява със световните трупи.
– Естествено. Болшой театър, Кировският театър, Гранд опера в Париж, „Ковънт Гардън“, Миланската скала – това са трупи с вековни традиции. Ние бяхме първите в това професионално изкуство, трябваше да наложим българските танцьори.
– Днес следите ли трупите у нас?
– Вече нямам такива възможности, но Боряна Сечанова (директор на балет „Арабеск“) ме кани, поддържаме контакт. Канят ме в Бургас. Големи успехи имат в Стара Загора и Пловдив. Нямам впечатления от Варна и Русе. Много хубав спектакъл стана „Ана Каренина“ в София.
– Колко са Вашите роли?
– От класическия балет съм танцувала всичко, танцувала съм съвременен балет. На електронна музика френската телевизия засне филма „Разделено време“ с партньор Жорж Пирета от Гранд опера, постановка на Жан Бабиле. Обичам си всички роли. Много обичам Жулиета – първо, заради Прокофиев, второ – заради Чайковски, трето – заради Шекспир и заради големите балетмайстори, с които работих. Танцувала съм в пет-шест редакции. Последно на Виноградов (Олег) и след това ходихме в Париж. Но неговата хореография не се възприе от французите. Дори критикът Андре Филип Ерсен написа, че само аз съм задържала публиката в театър „Шанз-Eлизе“ и че на такава блестяща балерина й трябва достоен хореограф.
След нейната Жулиета La novelle gazette пише: „Не ме питайте за техниката на Вера Кирова… Аз забравих, че тя е балерина. Виждах само нейната грация, сияние и чистота в ролята на Жулиета. Гледах само красивото лице, вълшебните крака, излъчващото се от най-малките движения съвършенство. Това не бе Кирова, а Жулиета, която ме караше ту да тръпна, ту да се усмихвам, а понякога да плача…“.
Сред звездните й превъплъщения незабравими остават Одета-Одилия от „Лебедово езеро“, Маша от „Лешникотрошачката“, Аврора от „Спящата красавица“, Гаяне, Жизел, Пепеляшка, Ла пери и Федра от едноименните балети, Момичето от „Рапсодия в синьо“, Китри от „Дон Кихот“, Жулиета от „Ромео и Жулиета“, Принцесата от „Дървеният принц“, Куртизанката от „Блудният син“.
Партньорът й Атилио Лаби казва: „Вера е това за България, което е Марго Фонтейн за Англия, Ивет Шовире за Франция, Карла Фрачи за Италия“.
– Как се отнасяте към наградите?
– Приятно е, разбира се. Благодарна съм. Но не ме вълнуват наградите. Дори се чувствам малко неловко. Не обичам обществото да се занимава с мен.
– А към преподаването?
– Правила съм само семинари и майсторски класове. Не обичам да работя с малки деца. Била съм репетитор в театъра, преди да ме пенсионират. Нямам афинитет към преподаването. Повече ме интересуват професионалните балерини и изграждането на ролите и образите.
– Когато започвахте да изграждате роля, търсехте ли източниците в историята, в литературата?
– Разбира се. Много е важно да се потопиш в епохата. Но при балета решаваща е музиката. Винаги цитирам великата руска балерина и педагог Марина Семьонова, с която работих за ролите си в „Лебедово езеро“ и „Жизел“, тя казваше: „Танцувай музиката“.
– Как успявахте да поддържате формата си?
– Това е много труден процес. Когато си примабалерина, трябва да бъдеш винаги във форма. Недопустимо да си дадеш почивка. Трябват всекидневни упражнения. Балетът е тежка професия. Режим, форма и най-вече любов към това изкуство. То ти става потребност. Балетът не ми тежеше, защото го обичах. Работех с много любов. Беше за мен като второ Аз. Не пазя диета, не ми се е налагало. Много работех, гастролирах, готвех нови роли. Но това е и до ген. Ето и сега – обичам да работя, нещо да правя. Работя в градината, обичам земята. За мен е удоволствие. Движението поддържа.
– Кой ви насочи към балета?
– Моята майка. Тя обичаше театъра, сцената. Имаше усет за тези неща. Водила ме е на „Коварство и любов“ на Шилер. Сега пак отидох да гледам постановката в Народния театър. Наблюдавала ме е, че танцувам на музика, че съм пластична. Завела ме в балетното училище, но не със самочувствието, че дъщеря й ще успее.
– Коя беше първата Ви учителка?
– Валя Вербева – тя взе класа, който никой не искаше. По-влюбен човек в професията, по-отговорен не познавам. Успя и на нас да ни внуши тази любов към балета. Нейни ученички станаха водещи балерини в София, Пловдив, Стара Загора. Ние сме талантлив народ и е добре в балетните трупи да има все повече български кадри. Не съм много съгласна с тенденцията в трупите у нас да има толкова чужденци. Нужни са ни добри педагози като тези, които учеха нас, и талантливи балетмайстори.
– Следите ли тенденциите в световния балет?
– Гледам постановките по Mezzo, за да бъда в крак с времето. Смятам, че балетът много е напреднал. Сега има много добри състави с интересен репертоар.
– А класическите хореографии?
– Те съществуват във всички големи трупи. Върху класиката се гради съвременният балет. Класиката възпитава тялото, а тялото на танцьора е неговото изразно средство. Сега има глад за хореографи. Във времето един балет, ако не остане на сцената в театъра, значи не е стойностен. Това е мерилото – времето и публиката.
Стигнаха до Тодор Живков, за да ме уволнят като шеф на балета, отказах на Пиер Карден да бъда негов модел
Вера Кирова – кралицата на българския балет, която десетилетия блести и по световните сцени, се движи по столичната улица „Оборище“ с неповяхваща грация. Излъчва изящество и аристократизъм, които изпъкват дори в градската среда на луксозния квартал край Докторската градина, пише във filternews.bg Албена Атанасова.
Подхващаме разговор и веднага става ясно, че следи всички новини, не изпуска от поглед дори Фейсбук, ако в мрежата се появи нещо стойностно. Сядаме в близкото кафене „Плюс това“ – Вера не е почитател на разточителните трапези. „Никога не съм обичала да ходя по ресторанти. А след представление просто беше табу. Добре че мъжът ми ме разбираше“, усмихва се тя със своята изискана елегантност. Достолепната дама обаче бързо уточнява, че не обича суперлативите, нито пък да я наричат звезда, независимо че през годините дели сцена, овации и участия в журита със знаменитостите на XX век в жанра – Мая Плисецкая, Марго Фонтен, Екатерина Максимова, Карла Фрачи, Алисия Алонсо, Владимир Василиев, Рудолф Нуреев…
Вера е обречена на успех още от Хореографското училище, което отваря врати през 1951 година. Създателите му – Николай Холфин и Владимир Белий, пристигат от Москва и са напълно безпристрастни към невръстните кандидатки. Приемат само наистина талантливите и перспективните – никакви връзки, никакви ходатайства.
Вера е най-добрата на своя випуск, първия в историята. Съученичките й също са отлични, но тя е първа сред равни. В онази идилична среда все още няма завист, напрежение и скандали, въпреки че девойките се трудят от зори до мрак. Имат часове по актьорско майсторство и пиано, минават и курсове за огнеборки и за първа помощ, а през ваканциите ходят на бригада.
Вера е едва на 17, когато приятел и почитател й пише: „Ужасен характер, но разбирам всичко, което се крие под Вашата свенливост“. И я призовава да следва инстинкта си, защото той винаги надделява над разума. „Великите артисти трудно могат да бъдат конформисти. Посредствените имат по-лек живот, пожелавам Ви да останете необуздана“, цитира го тя днес.
Завършва като отличничка и се качва на влака за Русе, където за първи път излиза в „Жизел“, режисирана от Асен Манолов. Прави дуети с Асен Гаврилов – ученик на Анастас Петров и на Александър Пушкин в Академия „Ваганова“, където е в клас с Рудолф Нуреев.
„Чак след това ме назначиха в Софийската опера“, връща лентата Вера. Още в началото на кариерата си доказва, че е изключителна – от класиката до джаза, от неокласиката до модернизма, от романтиката до психологическата драма, от античната трагедия до комедията. В България я броят за представител на френската школа, а в чужбина я смятат за емблематична фигура на руската традиция. А тя взима най-качественото от всички стилове, които са в темелите на високото изкуство. Сред известните й роли са Маша от „Лешникотрошачката“, Одета-Одилия от „Лебедово езеро“, Аврора от „Спящата красавица“, съвременните партии в „Гаяне“, девойката от „Рапсодия в синьо“, куртизанката от „Блудния син“, Жизел, Пепеляшка, Китри от „Дон Кихот“, Жулиета… Критиците са категорични – тя е не по-малко въздушна и ефирна от легендарната Галина Уланова. Парижката академия й връчва наградите „Терпсихора“ и „Анна Павлова“, печели златни медали от конкурсите във Варна и Осака. Нейната Жизел е във филми на датската, японската и френската телевизия.
Вера винаги помни завета на великата балерина Марина Семьонова: „Танцувай музиката“. Никога не се стреми към подражание. Притежава дарбата да се наблюдава отстрани: трезво, критично, безпощадно.
Когато след една от премиерите в Софийската опера „отгоре“ питат защо Вера все още не е „заслужил артист“, тя отговаря, че е редно със званието първо да бъде удостоена учителката й Валя Вербева. Не желае да бъде лансирана от партията – като много посредствени артисти. А и отвъд Калотина всичко зависи само от нея – радва се на уважение и престиж, въпреки че е от соцлагера.
Признава, че обича да е под прожекторите с тези, които приема за по-съвършени от себе си. „Голям късмет е да общуваш с елита на генерацията балетни артисти. Бях сред по-младите – постоянно се възхищавахме на грациите преди нас. Но те бяха и много мили и сърдечни като хора. Веднъж си бях загубила лепилото за мигли и докато седяхме на рогозки преди гала в Япония, се оплаках на Мая Плисецкая: „Маечка, не мога да го намеря“. А тя ми даде своето лепило и не пожела да й го върна. Още го пазя – обичам спомените за важните емоции“.
Въпреки многобройните си ангажименти в чужбина, Вера Кирова нито за миг не забравя задълженията си на прима в Софийската опера. Когато е на турне с трупата, взима по 3,50 долара командировъчни на ден – това й се полага по документи. Без значение, че на афишите за гастролите на Софийската опера зад граница пише: „Българският балет с участието на световната Вера Кирова“.
След триумфално представление на „Легенда за езерото“ в театър „Лисео“ в Барселона я канят за галаспектакли в Мюнхен, Токио, Мадрид, Берлин, Хелзинки, Хавана, Йоханесбург, Осака, където тя си партнира с Марго Фонтен, Мая Плисецкая, Алисия Алонсо, Карла Фрачи, Екатерина Максимова, Наталия Безсмертнова… След подобни преживявания става по-уверена и по-силна.
В онези времена има нужда от огромна доза положителна енергия, защото атмосферата в Софийската опера невинаги е здравословна. Веднъж някой отказва да бъдат в тандем, друг път й изчезва костюм, а палците й се оказват срязани. Пука ребро, пада й чига върху главата, навяхва крак.
От 1979 до 1982 година Вера Кирова е шеф на балета. Категорична е и до днес, че това е най-трудният период в живота й. Людмила Живкова й поставя задачата артистите в танцовата трупа да стигнат международните върхове – като певците на Операта. Вера Кирова прави чудеса, за да бъде максимално ефективна във всичко – маратонът е от тъмно до тъмно, героините й винаги са централни, а синът й Александър току-що е проходил. Всъщност тя няма никаква необходимост точно от този пост – от 20 години е примабалерина, но няма и как да откаже на Людмила Живкова. Дъщерята на Живков умира през 1981 г. и опонентите на Вера веднага надигат глава.
„Най-голямата ми грешка беше, че нямах екип от съмишленици, които да ме подкрепят в осъществяването на идеите и плановете ми. Освен всичко друго, нямах навик и да посещавам комсомолски, профсъюзни и партийни събрания. И изведнъж се оказа, че членовете на въпросните организации в Операта са се обединили срещу мен. И са написали писмо до Тодор Живков, че повече не ме искат за шеф и че съм опасна, защото съм „прокарвала“ западно влияние. Колкото балетисти и режисьори канех от Европа, толкова канех и от Съветския съюз. Но този баланс явно нямаше никакво значение. Тодор Живков беше видял на някакво събитие мъжа ми и му беше казал: „Бояне, много съжалявам, но жена ти трябва да си подаде оставката“. Боян обаче не му беше останал длъжен: „А, другарю Живков, не мога да й кажа нищо подобно. Вие я информирайте!“. Много по-късно Жени Живкова ми се обади по телефона, че дядо й ми е надписал мемоарите си и е поръчал да ми ги подари“.
Когато се развива действието в интригата, балетната трупа на София е от 125 души с по две-три премиери на сезон и с турнета из цяла Европа, а в Азия стигат до Индия. Благодарение на името, с което Вера Кирова се ползва в съсловието по света, тук идват най-престижните му фигури. Серж Лифар – един от бащите на неокласиката в балета, поставя у нас „Сюита в бяло“, „Федра“ и „Ромео и Жулиета“, Питър ван Дайк – „Пепеляшка“, Пиер Лакот – „Дамата с камелиите“, Асаф Месерер – „Лебедово езеро“, текат преговори с колосите Жорж Баланчин и Морис Бежар. Серж Лифар казва: „Вие, Вера, дадохте живот на моите балети, които Ви поверявам като художествено наследство на ХХ век“.
Примата обаче умее да бъде и твърде практична като административен лидер – урежда изравняване на заплатите в балета с тези на певците и дори спасява от казарма някои от момчетата. Вера Кирова знае, че една глава се реже, за да не стърчи над другите, и не си подава оставката. Когато я освобождават от началничеството, не изпитва никакво съжаление. Ако и досега съжалява за нещо, то е за липсата на приемственост в родния арт – менторите и идолите бързо са забравяни.
„Но аз съм човек, който действа – това е и девизът на зодията ми Козирог. Земен знак с чувство за дълг и саможертва. Постоянство, трудолюбие, самота. Като дете си мислех, че би било прекрасно да бъда сърна – красива, горда, елегантна, нежна, чиста, добра. Създадена да радва хората – и най-вече своята гора. Но аз се лутах в чужди гори, защото в моята не ме искаха и не ме разбираха. Лутах се сред непознати животни, въпреки че като чуя химна, сълзите напират в очите ми. Когато в Токио вместо увертюрата прозвуча „Мила родино, ти си земен рай“, така се разплаках, че миглите ми се разлепиха и японците хукнаха да ме спасяват. Оказа се, че спектакълът се предава директно по телевизията“.
Отказва на Пиер Карден да бъде негов модел. Вера Кирова се запознава с Пиер Карден, когато той прави декорите и костюмите за филма на френската телевизия „Портрет на една звезда“, посветен на самата нея и където тя е в дует с Атилио Лабис, премиер солист в Гранд опера. Тя дори не знае, че световният дизайнер е маниакален балетоман и познава в подробности творчеството на най-изявените. Карден е близък приятел с Мая Плисецкая – тя дефилира като модел в ревютата му. Маестрото веднага кани и Вера Кирова да представя негови тоалети, но тя отказва. На вечеря в парижкия му ресторант „Максим“, който в онези години е от най-прочутите не само в Европа, българката обяснява на Карден, че манекенството „не е нейна работа, че е друга професия“.
Вера Кирова и бъдещият й съпруг, известният журналист Боян Трайков, се срещат случайно във Варшава, където той е кореспондент на БТА. Тя се приземява в полската столица за гастрол, като междувременно трябва да му предаде някаква пратка от приятели в София. След това обаче той изненадващо отива на представлението. Любовта им е като удар от светкавица, както казват французите. Боян Трайков – един от синовете на втория в държавата през соца Георги Трайков, не е балетоман, но е мъжът на живота й. Сватбеното им пътешествие е в Брюксел, където тя вече е подписала договор за Шехерезада в театър „Ла Моне“.
„Веднъж ходих при Ванга. Водих Ала Давидова за някаква любовна история. Нали съм петричанка, майка ми уреди с далечен братовчед, беше станал кмет, пророчицата да ни приеме, без да чакаме. Тогава Ванга вече беше държавен служител. Сестра й Люба й каза: „Вера Кирова е дошла“. Ванга обаче се разфуча: „Не ми трябват ни Вери, ни Кирови!“. После се обърна към мен: „Ела, мари, ела да те видя“. Приближих се, а тя продължи да нарежда: „Оти, мари, си турнала тоз висок ток? Шо правиш, мари, докога ке се чекнеш?!“. Отговорих й, че не знам, а тя ми заръча: „Я да вземеш да родиш! Оти не си родила досега?“. Измънках, че сигурно има нещо, което ми пречи, а тя отсече: „Нищо ти няма, само в главата имаш“. Това няма да го забравя никога. Синът ми дойде много по-късно. Мисля, че Ванга познаваше, въпреки че много хора са скептично настроени към нейните предсказания“, коментира Вера.
След раждането на сина си Александър тежи 52 килограма. Шест месеца по-късно танцува в Париж.
Сред приятелите на Вера Кирова и Боян Трайков, които не изпускат премиера, концерт и изложба, има и много художници. Трима живи класици сътворяват образа на примата.
„Преди откриването на музея на Дечко Узунов съпругата му Олга убеди Боян да предоставим портрета ми за постоянната експозиция – и досега е там. Един ден през 1986 се прибирах вкъщи, когато Дора Бонева ме видя – с Любо Левчев живееха срещу Докторската градина, бяхме съседи, и ме извика да се отбия у тях. Много бързах, а не обичах да позирам, но тя само с няколко щриха създаде изображението. Васил Стоилов също ме нарисува“, разказва Вера.
Трайкови са в чудесни отношения с още един съсед на „Оборище“ – Апостол Карамитев. Той им гостува и в Париж – тогава Боян Трайков е кореспондент на БТА, БНР и телевизията във Франция. Вера и досега пази картичката от великия актьор, в която той им благодари за приятните часове.
Но въпреки артистичната среда, в която расте синът им Александър, нито Вера, нито мъжът й се опитват да го насочват към музите. „Дядо ми беше учител цигулар, пееше много хубаво. Всички в рода на мама – те са бежанци от Солун, са били изкушени от изкуството. Александър от малък идваше да ме гледа. На едно „Лебедово езеро“ в Бон Боян го хвана в последния момент – искал да се качи при мен на сцената. Синът ми винаги е имал много хубава фигура, като тийнейджър имаше и данни – но аз не исках да се занимава с танци, а и той не прояви интерес. Много по-интересно му беше, когато го водехме по света. Опита много неща – рисува, свири на пиано, но за щастие завърши история. Вече като по-голям се научи да снима с камера зад кулисите“.
Историите в живота й са много, но една от най-драматичните е, когато искат да я пенсионират на 50 – в абсолютния й апогей. Директор на Софийската опера тогава е Светлозар Донев. „Запитах защо, та аз имам право на още пет години да работя – като балетмайстор репетитор. Не се съгласиха – призоваха ме да освободя мястото. Отговорих „Добре“. И нито се пенсионирах, нито си подадох оставката – заминах за чужбина и танцувах до 60. Едва тогава слязох от сцената – на 60. Човек трябва да знае кога да го направи“, категорична е тя. „Тогава, в началото на 90-те, бяха започнали големите промени. Начинът, по който ставаха, не ми харесваше – масово пенсиониране, масово изхвърляне. Това, което се случва днес, също не ми допада – не ми допада отношението към хората на изкуството, към личностите на духа, които дават много на нацията. Въпреки всичко никога не съм искала да остана по света – заминавах, танцувах и се завръщах“.
Дълго време от Софийската опера не се сещат за нея – не е обидена, но и не желае да се чувства непоканена, просто отминава вратата. Но след това отново я отваря, за да гледа спектаклите на трупата. Много харесва Марта Петкова и Никола Хаджитанев. „Балетът може да умре у мен само ако аз умра“, не се колебае Вера.
Внучката, която носи името й, вече танцува в Софийската опера. Внукът, кръстен на дядо си Боян, е в немско училище. И с двамата се забавляват чудесно.
„Обичам да работя и в градината. От майка ми и баба ми знам всичко за растенията. В момента се занимава с разсад за домати, защото синът ми направи оранжерия. Природата е велико нещо – пречиства и вдъхновява“, искрена е Вера Кирова, в чийто род почти всички са дълголетници.
