Имало е времена по-тежки, но по-подли, никога…
Н. Некрасов
През 1907 г. Патриархът на българската литература Иван Вазов написва пиесата „Към пропаст“. В нея се базира на исторически факт: бракът на цар Иван Александър (1331-1371) с еврейката Сара (1349 г.). Последици фатални за Българското царство времена – османскота нашествие на Балканите заваря Второто българско царство разцепено на три части…
Темата с метафорично название „Към пропаст“ визира деструктивните процеси във ВМРО през 1924 г., белязани с две събития: 1) загадъчното убийство (31 август) на вожда на ВМРО Т. Александров; и 2) последвал кървав преврат в Горна Джумая (дн. Благоевград) в нощта на 12 срещу 13 септември 1924 г. Тогава набира скорост деструктивен процес на разцепление и братоубийства, „легитимиран“ от Шестия конгрес на ВМРО (февр. 1925 г.), последван от нова серия убийства, чийто връх са Дъбнишките събития (май-юни). Вторият етап стартира с убийството на втория възстановител на ВМРО ген. Протогеров (7 юли 1928 г.), последван с масови убийства главно из софийските улици между разцепената на две крила (михайловисти и протогеровисти) ВМРО. За да приключи с разтурянето на организацията след военния просръбски преврат на 19 май 1934 г.
ВЪРХОВИСТКО НАКАЗАНИЕ ЗА НЕПОДЧИНЕНИЕ
На 10 август 1924 г. от Кюстендил Т. Александров отправя писмо до членовете на Задграничното представителство (ЗП) на ВМРО Кирил Пърличев и Георги Баждаров и до личния му секретар Ив. Михайлов. Тодор още не знае, че Военният съюз вече обмисля неговото физическо отстраняване.
Писмото започва с това към кои от двата фронта – на Уилсън или на Троцки – да се определи ВМРО във външната политика. Да обясним: Удроу Уилсън (28-ми президент на САЩ), дълбоко религиозна и нравствена личност, в специално послание от 8 януари 1918 г. до Конгреса на САЩ формулира 14 точки, отправени към воюващите през Първата световна война страни. Една от тях (точка 11) засяга Балканите: „Необходимо е Румъния, Сърбия и Черна гора да бъдат евакуирани: окупираните територии възстановени; на Сърбия се предоставя свободен и обезпечен излаз на море; необходимо е отношенията между различните балкански държави да бъдат определени от дружески съглашения в съответствие с исторически установените признаци на поданство и националност; необходимо е да бъдат установени международни гаранции за политическата и икономическата независимост и териториалната цялост на всички балкански държави“.
14-те точки на Уилсън са отговор на прословутия „Декрет на мира“, приет на 8 ноември 1917 г. на Втория общоруски конгрес на Съветите в Петроград, в чиято основа лежи идеята за справедлив мир „без анексии и контрибуции“, т.е. без завземане на чужди територии, без насилствено налагане на победените държави на всевъзможни материални и парични компенсации“.
В Париж (есен 1919 г.) налагат несправедлив мир с анексии и контрибуции. Уилсън остава неразбран и изолиран, а френският президент Клемансо и британският премиер Л. Джордж не приемат 14-те точки. Болшевишка Москва се възползва и обявява курс към Световна пролетарска революция, чийто яростен агитатор е военният министър Троцки.
Де факто не Уилсън, както пише в писмото Т. Александров, а Клемансо и Лойд Джордж представляват единият (западен) „фронт“, а вторият (източен) е представен от Ленин и Троцки.
Въпреки че в Ньойския договор (27.11. 1919 г.), има общи клаузи за малцинствени и политико-културни права на българите в Македония, Белград и Атина не ги изпълняват. Това изправя ВМРО пред нерешим проблем и криза в отношенията със сговористката власт.
Към кого да се определи ВМРО, когато кабинетът на проф. Ал. Цанков е принуден да изпълнява Нишките договорености, на тъмно сключени (март 1923 г.) между Ал. Стамболийски и Белград. И когато на 3 март 1924 г. под натиск на Белград почват арести на македонски дейци в София, а вождовете на ВМРО Т. Александров и ген. Протогеров са принудени да напуснат страната, ВМРО се решава на опасна стъпка. Подписва с болшевишка Москва т.нар. Майски манифест, с което ВМРО денонсира военно-политическия съюз с Демократичния сговор, „сключен“ още преди 9 юни 1923 г. Избухва тежък конфликт…
Под силния натиск на властта Т. Александров и ген. Протогеров се отказват от подписите под манифеста, публикуван на 18 август. Документът, чийто проект е изготвен от Георги Баждаров, е донесен от Наум Томалевски в дома на Михаил Монев в Горна Джумая на 16-и. Късно вечерта Тодор прави окончателна редакция, занесена на 17-и сутринта за подпис на ген. Протогеров, по това време намиращ се в Мелнишко. Върнат в София, е предаден на софийските редакции за публикуване на 18 август. Но със задна дата! Т.е. декларацията-опровержение на двамата членове на ЦК носи дата 1 август, защото на 2 август в. „Илинден“ публикува за пръв път в България Майския манифест.
Горното уточнение е важно: писмото на Т. Александров до двамата членове на ЗП (Баждаров, Пърличев) и Ив. Михайлов e от 10 август, т.е. след публикуване на официалния отказ. Тогава никой не подозира трампата с датите…
Това писмо на Т. Александров се оказва знаменателно, но и фатално за неговата съдба. За пръв път Тодор излиза с твърдо решение: ЦК на ВМРО да отиде в Македония, така както е било при ВМОРО на Гоце и Даме. Сам върховист (от 1908 г.), той
ИСКА ДА ВЪЗРОДИ ТРАДИЦИЯТА НА ВМОРО:
мястото на ЦК е в Македония, в София остава само ЗП, като посолство.
Ето текста: „Вярно е, че тая тъмна глава от дейността на ВМРО – манифести, декларации и пр., не е завършена, но не съм съгласен с Пандов (К. Пърличев), че не бива Сабри (Т. Александров) да се отдалечава [от София]. Напротив, крайно време е вече той да си отиде в Курорта [псевдоним на Македония – бел. Н.С.], за да стегне положението, и затова се готви бързо“ („36 години във ВМРО. Спомени на Кирил Пърличев“, София, 1999, с. 474).
Идеята е революционна: елиминира зависимостта на ВМРО от София, укрепва външнополитическите позиции на организацията, която със самото физическо присъствие на седалището й в България е обвинявана от Белград, че е креатура на деветоюнската власт и че тя тайно одобрява нахлуването на чети във Вардарска Македония. Всъщност не е вярно. Точно обратното, при 170-хилядна сръбска армия срещу 27-хилядна българска армия, лишена след Ньойския договор от авиация, силно лимитирана тежка артилерия и разузнаване), основателно било опасението на София за нахлуване в България с последваща окупация на части (Видинско, мини Перник) от нея.
Към това писмо К. Пърличев прави бележки, изясняващи някои обстоятелства относно решението на Тодор ЦК да се пребазира в Македония: „Изглежда (от т. 4) на горното писмо, че аз съм писал на Александров нещо върху тая „тъмна глава от дейността на ВМРО“ – Виенските преговори, и бидейки тая глава незавършена тогава по своите близки последствия, пишех – добре си спомням това на Александров (Сабри) да не се отдалечава и влиза в Македония, както възнамеряваше да стори той, което и щеше да направи въпреки предупрежденията. Преди да изпълни обаче това си решение, той искаше да не пропусне случая да участвува в Серския конгрес. На път за там биде убит“.
Какво означава? Властта чрез своя „къртица“ (агентът на Трета секция Ив. Михайлов) знае за това шокиращо стратегическо решение. Изпълнението означава: възстановяване принципа на Г. Делчев, Д. Груев и Г. Петров ЦК на ВМРО да бъде в Македония. Затуй нейните създатели я наричат Вътрешна… С този ход Т. Александров се отрича от вредната върховистка традиция, доминираща от 1908 г. и продължена след 1919 г., когато с ген. Протогеров възстановяват ВМРО. С това си дръзко решение плюс подновените август 1924 г. преговори с БРП (к) де факто Александров „подписва“ смъртната си присъда, произнесена от Военния съюз.
Едноименният внук на К. Пърличев, визирайки убийството на Александров и кървавите събития в Горна Джумая в нощта на 12 срещу 13.09.1924 г., когато е обезглавен Серският революционен окръг (Алеко паша и подп. Г. Атанасов), прави механична аналогия с Френската буржоазна революция. Механична, защото от 1922 г., когато Алеко Василев присъединява към ВМРО Петричко, внукът погрешно твърди: „В този смисъл фактите са в полза на твърдението, че след убийството на Т. Александров организацията е успяла да запази своята същност и политическа [разб. революционна] линия“.
Странно: авторът премълчава или не знае (!), че тази линия изначално (от 1908 г.) е върховистка, а не революционна; няма нищо общо с Гоце-Дамевата линия на ВМОРО.
След убийството на Т. Александров сговористката власт и нейната вътрешна агентура в лицето на Ив. Михайлов и членовете на ЗП си отдъхват. Сложен е край на опитите на болшевишка Москва и БРП(к) за комунизиране на ВМРО. Това несъмнено е позитивен факт. Но на каква цена?! Мътните обстоятелства на убийството са отличен повод за йезуитско прехвърляне вината за убийството върху анархо-санданисткото ръководство на петричкото ВМРО. От спомените на втория председател на ВМРО-СМД Стоян Бояджиев, издадени 2011 г., знаем, че вождът на ВМРО е убит по нареждане на Военния съюз.
В обективна монография („Обречено родолюбие“, Благоевград, 2001, с. 42) д-рът на историческите науки Д. Тюлеков изтъква: „Обявявайки се за „самостойна и безпартийна“, започвайки освободителната борба в „Македония под сръбска и гръцка власт“, в България ВМРО налага и отстоява политическите си позиции чрез безкомпромисни силови средства. Неминуемо се стига до ИДЕОЛОГИЧЕСКО противопоставяне, до създаване на фронтове и граници, до необходимост да се избира и залага на една или друга политическа сила. Това, от което бяга и не иска то да засегне нейните членове и съмишленици, тя го
СЪЗДАВА И ПОДХРАНВА В СОБСТВЕНИТЕ СИ РЕДИЦИ.
Сложено е началото на следвоенната „организационна партийност“ в България, която се оказва воденичният камък за македонското освободително движение“.
Да конкретизираме тази мисъл. Тази „организационна партийност“ е дело не на ръководството на петричката ВМРО организация, а на софийските дейци, сред които водещи са Ив. Михайлов (секретар на Т. Александров и пунктов войвода на София) и членовете на ЗП на ВМРО Кирил Пърличев и Георги Баждаров. И двамата са били учители на Ванчо в Солунската гимназия. И когато Тодор е убит, а на 13 септември в Горна Джумая е обезглавено ръководството на Спомагателната организация, ген. Протогеров, объркан след гибелта на своя колега, фатално „легитимира“ споменатата „организационна партийност“ в най-лошия, екстремистки вид.
Как става? Д. Тюлеков: „В помощ на Ал. Протогеров, макар и в разрез с Правилника и с Устава [на ВМРО], Ив. Михайлов е назначен за секретар на ЦК. От 23 септември той е упълномощен от Ал. Протогеров „да действа в Петрички окръг“ за умиротворяването на района“.
Не „умиротворяване“! Следват нескончаеми кървави ексцесии и убийства на набедени анархо-санданисти и измислени „леви комунисти“ през есента на 1924 и следващите години. Неслучайно в Пиринска Македония е именуван „михайловистки терор“.
В свой труд едноименният внук на К. Пърличев („Убийството на Тодор Александров“, София, 2002, с. 11) пише: [след убийството на Т. Александров и Горноджумайските събития] „окончателно са парирани опитите на Коминтерна за комунизиране на движението. Постигнати са сериозни резултати в изграждането на материална база и политическо влияние в България и по-точно в Пиринска Македония“.
Тук внукът премълчава истината! С горния пасаж прикрива греховете на Ванчо и неговите джелати, вдъхновявани от ЗП, а един от членовете й е дядото на автора. Авторът премълчава: преди и след ликвидирането на Алеко паша става дума не просто за „материална база“, а за своеобразна „държава в държавата“, в която населението неправомерно е облагано с т.нар. „организационен данък“; властово структурирана и упражнявана по подобие мафията в Сицилия и камората в Калабрия (Южна Италия).
„Същевременно – твърди К. Пърличев-внук – пред ръководителите са предстояли най-тежките изпитания на новите политически реалности, предизвикани от изместване на организацията от нейната естествена революционна територия в Македония към пределите на Царството“.
Озадачаващ извод! Изместването на ВМРО от „нейната естествена революционна територия в Македония“ става не след убийството на Александров, а веднага след 1919 г., когато ЦК на ВМРО окончателно е базиран в София, вместо (поне) да остане в Пиринска Македония.
К. Пърличев-внук: „Неумолимият арбитраж на времето доказа, че мрачните предсказания за
РЕВОЛЮЦИЯТА, КОЯТО „ИЗЯЖДА СВОИТЕ ДЕЦА“,
са валидни, независимо от идеалите, които са я предизвикали. ВМРО не можа да понесе следващото поредно разцепление. Спасителното правило за „висшите интереси“, приложено след убийството на Тодор Александров, не успя повторно да оправдае братоубийствата след 7 юли 1928 г. и онази немощ, в която изпадна организацията на 19 май 1934 г. Но за да се достигне до една справедлива историческа оценка за ВМРО към тази дата, задължително трябва да се премине през 31 август 1924 година“, заключава авторът.
Горното изречение е последното в предговора на К. Пърличев към книгата. Именно то подсказва непознаване природата на революцията, правейки нелеп, изкуствен паралел между Френската буржоазна революция 1789-а и борбата на ВМРО.
Едва ли случайно са премълчани от автора Горноджумайските събития, всъщност противоуставен кървав преврат. Удобно авторовата мисъл „телепортира“ читателя в 1928 година, прескачайки кървавото трилетие (1924-1926), когато в Петричко властва кървав михайловистки режим, констатиран от пратения като върховен инспектор от властта генерал Г. Тодоров. Това е освободителят на Горна Джумая, Струмското поречие и източната част на Вардарска Македония през Балканската война. Фиксиран върху 1928-а, годината на второто „поредно разцепление“ на ВМРО, белязано с убийството на последния исторически вожд на ВМРО ген. Ал. Протогеров, авторът удобно премълчава истината за кървавите Горноджумайски събития. Шестият конгрес на ВМРО (февр. 1925 г.) пък „легитимира“ кървавата дикатура на Щипския гаулайтер в Петричко.
Защо са премълчани тези събития? Защото подравят фалшивата версия за убийството на Т. Александров, представяно като лично отмъщение на Щерьо Влахов. Така „вината“ на Алековци, заради което били „заслужено“ наказани, е прехвърлена от властта, Ив. Михайлов и членовете на ЗП на ВМРО. Така е скрита истината: превратът по телефона от намиращия се в кабинета на военния министър Вълков Ив. Михайлов се дирижира.
Защо? Защото в преврата участва като заговорник и дядото на автора, членът на ЗП на ВМРО К. Пърличев. Да, лично не участва в кървавия преврат в Горна Джумая, но е от неговите морални инспиратори и автори на злодейския план. Неслучайно внукът удобно свежда убийството доа лично отмъщение, а не вече доказания от историческата наука заговор, декретиран от Военния съюз и кабинета на проф. Ал. Цанков.
Относно събитията в Горна Джумая нашенската пред- и посттоталитарна историография е раздвоена. Първата тълкува наличие на заговор с адрес сговористката власт, но втората твърди: убийството е дело на Москва и Коминтерна.
Нашенската историография се бои да признае: събитията на 31 август и 12-13 септември 1924 г. ги свързва невидима „пъпна връв“. Убийството на Тодор предпоставя гибелта на Алеко. Тук съзира безпринципно единодушие сред повечето учени. Видите ли, нещата около 31 август не са достатъчно ясни, но пък главният заподозрян Алеко е бил „ясен“ достатъчно, за да се пристъпи към неговото ликвидиране от софийската група, пратена в Г. Джумая от дискретно подкрепяния от властта Ив. Михайлов.
Освен това няма как събитията от 12-13 септември 1924 г. да се вписват в класическата максима „революцията изяжда своите деца“! Защото корумпираната върхушка в Петричко датира още от Алеково време. След 13 септември тя е просто подменена с далеч по-корумпирана и жестока шайка, доведена от Вардарска Македония. Тъй че софийските заговорници нямат нищо общо с революционерите-идеалисти от времето преди 1912 година, обезсмъртени в Яворовите „Хайдушки копнения“.
След 1924 г. на „революционното поприще“ в София и Петричко излиза
НОВА ПОРОДА – „ПЛАТЕНИ РЕВОЛЮЦИОНЕРИ“.
За тях ще се сети ген. Протогеров едва 1926-27 г., когато ги подлага на унищожителна критика и предлага реформи, т.е. връщане към автентичните традиции на Гоце-Дамевата ВМОРО.
Да обобщим: убийството на Т. Александров и кървавият преврат в Горна Джумая всъщност са ДВЕ ФАЗИ на един мегазаговор за окончателно подчиняване на ВМРО на сговористката власт, а неин „инструмент“ е противозаконно избраният на Шестия конгрес на ВМРО Ив. Михайлов. Събитията в Горна Джумая показват неслучайната подкрепа на властта на неколцина софийски „платени революционери“ воглаве с Ванчо и членовете на ЗП. Отстраняването на Т. Александров е отмъщението на властта за подновените му контакти с БРП(к), в което реалният акт на лично отмъщение на физическия убиец Щерю Влахов е просто финален „инструментален“ щрих.
Един факт, че процесите на „опитомяване“ от властта на ВМРО се контролират от София, потвърждава присъствието на външен човек на Шестия конгрес на ВМРО в Сърбиново (дн. Брежани) [февр. 1925 г.] Става дума за шефа на Трета секция майор Порков с още 20-ина офицери. Човекът, който по лична заповед на министъра на войната ген. Вълков военно-логистично обезпечава и „застрахова“ победата на Ив. Михайлов в Петричко.
Убийството на Т. Александров се явява не просто първа фаза, а прелюдия към окончателно подчиняване на ВМРО на „върховисткият принцип“, който десетилетия по-късно самият Ив. Михайлов ще проклина като пагубен за целите на организацията“. Да обясним: „Върховисткият принцип“ е наложен чрез заговор още в края на 1902 – нач. на 1903 г. срещу ВМОРО. Използвайки отсъствието на Гоце Делчев и Гьорче Петров (тогава в София) и Даме (в заточение), в Солун инфилтрирани в организацията прикрити върховисти воглаве с Ив. Гарванов налагат противоуставно решение за преждевременно въстание 1903 г., с големи усилия отложено с 2-3 месеца от Гоце, за да продължи подготовката.
Да се върнем на предпоследния велик вожд на ВМРО Тодор Александров. В броя от 16.09. 1924 г. британският в.
„TIMES“ ПУБЛИКУВА ПОСЛЕДНОТО ИНТЕРВЮ
на Т. Александров, взето от руския кореспондент за Балканите Леонид Неманов. Последният споменава, че срещата се състояла през август. В самото начало на статията се казва, че Неманов знае за декларацията-опровержение на Александров и Протогеров. Това ясно личи от следния текст: „Съобщено бе, че поне двама от македонския триумвират [ВМРО Александров-Протогров-Чаулев] са опровергали този манифест…“. Пред Л. Неманов вождът на ВМРО заявява: „Повтарям, че докато стоя начело на организацията, последната ще се бори с всички възможни средства срещу болшевизма, който според мене е крайно вреден за националното македонско движение. И отново, преди няколко дена аз уведомих българските комунисти от името на организацията, че тя не ще позволи комунистически преврат в България“. [Тодор Александров. Живот легенда. Съставител Цочо Билярски – София, Университ. издателство „Св. Климент Охридски“, 1991, с. 115, 117.].
Срещата Александров-Неманов е в секретната база на ВМРО в с. Покровник, Горноджумайско, между 19-24 август. След това Тодор заминава за Кюстендил, където на 26 август се среща със завеждащия Военния отдел на ЦК на БРП(к) Коста Янков.
В интервюто Т. Александров тактически „сваля гарда“ срещу Белград и изразява надежда: „Ние с готовност ще турим настрана оръжието си и ще започнем политическо и културно съществуване щом на македонското население се гарантират необходимите условия за свободно политическо и културно съществуване“. Но Т. Александров поставя искания към Белград в 4 точки, най-важни от които са точки 2 и 4. Точка 2: „Прилагане клаузите на мирния договор за защита правата на националните малцинства под контрола на О[бществото] на Н[ародите] и гаранцията на великите сили“; Точка 4: „Свобода на изборите за скупщината и даване право на македонците да образуват легални политически партии“.
Л. Неманов цитира министъра на външните работи Калфов, който „щял да моли организацията да преустанови дейността си в Македония под българска власт и да не предприема нищо в Македония под сръбско робство, за да не се излага [на опасност] България“. На това Александров отговорил: „ВМР Организация не получава директиви нито от София, нито от Белград, нито от Атина. Тя върши това, което интересите на поробената родина й диктуват. Съществуването на независима България е за организацията необходимост, защото самият тоя факт държи открит македонския въпрос. Изчезне ли България, отдалечава се извоюване свободата на Македония“.
Т. Александров изразява готовност ВМРО да намали интензитета на четническите акции във Вардарска Македония: „Ние за известно време мислим да намалим състава на четите вътре в Македония“. Но срещу това Т. Александров поставя важно условие. „Срещу това искаме от новото правителство следното: Да напусне изцяло цялата тайна и явна политика на правителството Стамболийски – било външна, било вътрешна. В Петричкия окръг да се подбере администрация от най-честни хора, които ще прилагат само закона, а не волята си. Няма да позволим да вземат рушвети; да изнудват населението морално и материално. Ако тя почне да си служи със същите методи на Стамбол[ийски] и ней ще обявим борба“.
В черновата на интервюто има задраскан текст, от който става ясно, че още през юни Т. Александров е взел решение да премести ЦК на ВМРО във поробена Вардарска Македония. „Известни проектирани акции ще поотложим. Ще скрием организацията ни в Петричкия окръг /или Македония под България/ и за в бъдеще всичко ще преместим и пренесем в Македония под сърбите“.
Но най-тревожен е следващият пасаж, предизвикал негодуванието на Силовия център в правителството и на Конвента на Военния съюз. Още повече че касае Петрички окръг. „Ние макар да се отдръпнем от тоя край и влезем вътре в Македония, зорко ще бдим чрез наши хора за цялата администрация. Ако тя почне да си служи със същите методи на Стамболийски, и ней ще обявим борба. Ние държим за тоя край, който България временно владее. Тоя край е част от общото отечество на Македония, нашата родина; ние ще си го вземем, както ще вземем всички други части, които сега пъшкат под сръбско и гръцко иго. Няма земна сила, която може да унищожи ВМР Организация, докато не се извоюва свободата на Македония, която би ни попречила за реализирането на тоя идеал! Българското правителство, вярвам, не ще изпълнява ония тайни разговори или вербални ноти между Пашич-Стамболийски и Коста Тодоров и Нинчич. Новата власт, ако тръгне по пътя на Стамболийски и сие, скоро ще си счупи главата. Това, г. Неманов, можете, задължавам Ви да съобщите на г. Ал. Цанков“.
И тъй: на крачка от своята гибел Т. Александров осъзнава пагубността на върховистката идея за съдбата на българщината в Македония. Легендарният харизматичен вожд обаче има злощастието да живее в тежко, особено време. Време, поетично ярко описано от големия руски поет на 19 век Н. Некрасов: „Я книгу взял, восстав от сна /И прочитал я в ней: / „Бывали хуже времена / Но не было подлей“.
Да, „имало е времена по-тежки, но по-подли никога“. Времена, в които мерзки дела помрачават магнетично благородният ореол на освободителния идеал за независима Македония. Тодор се опитал в последните дихания на противоречивия си живот да поправи грешките – свои и на предшественици. Не успял. Замислените от него широки реформи във ВМРО, чиито „скъпоценни зрънца“ срещаме разпилени в последните му интервюта и срещи със съратници лятото на 1924 година, са безпощадно пресечени с куршум в решаващ етап по пътя към отлагания с години общ конгрес на ВМРО. Конгресът трябвало да изработи нова революционна стратегия и адекватна ней тактика, да почерпи най-ценното от турското и унгарското националноосвободителни движения. Тъй че да не попадне пак, както станало с Майския манифест, в примката на йезуитски демагогската, враждебна към националното чувство комунистическа идеология. Но така че да не бъде притеглена и от магнита на „държавния полюс“. Това било най-трудно: да се дистанцира от блатистия капан на принудения да „стиска зъби“ тесногръд държавен военен върховизъм.
След гибелта на Т. Александров (31 август 1924 г.) се отприщва „бентът“, водещ към кървави братоубийста. За жалост противоуставното овластяване на Ив. Михайлов на 23 септември 1924 г. от ген. Протогеров (с неограничени пълномощия) му „поднася на тепсия“ Петрички окръг. Всичко зависи от изпепеляващите протуберанси на патологичната Ванчова страст към леене на човешка кръв…
За такива хора в пълна степен важи казаното от д-р Н. Кръстников: „Трябва да се признае, че самолюбивите и амбициозните хора са истински нещастници, особено в една среда, каквато е българската. Завистта и самолюбието отравят и измъчват душата на нещастния български интелигент… В душевната физиономия на българина завистта е най-отвратителната, най-грубата черта. Това е една уродливост по-грозна от чипия нос или кривата челюст на един физически дегенерат“ (Д-р Никола Кръстников. Опит за психологически анализ на нашият обществен живот.- София, 1922, с. 16).
Д. Тюлеков: „Вярно е, че „горноджумайската конспирация“ е благословена от военния министър, но ВМРО няма намерение да става „оръдие никому“. Налице са обективни предпоставки единодействието между революционната организация и управляващите власти да продължи. Пряк резултат от събитията юни-септември 1923 и септември 1924 г. е формирането на земеделска и комунистическа политическа емиграция, враждебно настроена против правителствата и „неотговорните фактори“… Политическата емиграция е използвана ловко, за да отслабва българското освободително движение в Македония и да разстройва от Югославия и Гърция пиринската база“.
Да, последното е вярно. Но има един „втори план“. Именно след коварно организираното убийство на Т. Александров и особено след Горноджумайската кървава конспирация цитираният израз „ВМРО няма намерение да става „оръдие никому“ някак си олеква. Защото ген. Иван Вълков, дирижиращ заговора срещу Т. Александров, не е случаен. Чрез Трета секция води подмолно своя „политика в политиката“. А неговият „персонален инструмент“ Ванчо освен по корупция многократно надминава „пашалъка на Алеко“, създавайки „втора Сицилия“ в Европа и първа на Балканите.
Не било възможно – и това Т. Александров осъзнал – да държиш високо знамето на борбата за „автономна Македония, независима от балканските държави“ и същевременно да обслужваш вътрешната политика на режим, дошъл по антидемократичен начин. Колкото и управлението на БЗНС да било антидемократично, нещо повече – предателско, антибългарско. Защото такава мощна организация като ВМРО, поддала се на облагите на властта, се оставя да въвлекат в руслото на вътрешната политика. Тя губи ореола на самостоятелна национално-революционна организация, обирайки „отровните плодове“ на държавното управление. Най-лошото: губи най-силния аргумент – че е самостойна организация.
В своя „кръстоносен поход“ към истината, към възродена, реформирана Вътрешна революционна организация, за жалост, Тодор не успял. Бил сам, изолиран, по-лошо – предаден от своите… Т. Александров живее и се бори в най-подлото време на следосвобожденската ни история. Времена на нравствена и политическа разруха и морална деградация след унизителния Ньойски договор.
Дълбинната причина за националните и държавни поражения, както изтъква д-р Н. Кръстников, е в това, че „пропастта между тази интелигенция и народните маси е грамадна. Но понеже ония хора, които в своето душевно развитие са достигнали до съчувствие и състрадание към чужди, пострадали народи, и които желаят да им съдействуват, са незначително малцинство, те не са ръководещите личности в съвременните културни държави. Ръководещите личности пък в развитието на социалните си чувства са достигнали само до националното чувство, на каквато степен на развитие се намират и техните народи, и затова във всички техни прояви се изрази само националният егоизъм – без най-малко съчувствие и състрадание – не само към победените, но и към по-малките техни съюзници… Народът се лиши от ума на интелигенцията си поради това, че тя не можа да му служи със сърце, а се увлече след хора, които са недоразвити и по ум, и по чувства. (Д-р Н. Кръстниковъ. Цит. съч., с. 36, 37/.
Да, Тодор Александров е предаден от най-близките съратници. Тема, заслужаваща специално внимание; тема старателно избягвана в родната историография. Защото заплашва да демаскира и разпилее тенденциозно навързани „факти“, фалшиви аргументи, че, видите ли, делото на големия Тодор Александров е продължено и издигнато на по-високо ниво от щипския му съгражданин. Който в късните години на римското изгнание настоява и има наглостта да се сравнява с Васил Левски…
НИКОЛА СТОЯНОВ
