Вилнее в мене гражданска война,
воюват обич, страсти и омрази
(Шекспир. Сонети)
Коварното убийство на Тодор Александров на 31 август 1924 г. в Пирин планина проваля планирания за 1 септември Серски окръжен конгрес. Но делегатите приемат решение: под клетва да пазят в тайна новината за гибелта на Т. Александров, докато не заловят убийците и техните поръчители.
Тайната стриктно се пази до 15 септември. Докато в нощта на 12 срещу 13 септември 1924 г. неочаквано софийска група заговорници, гравитиращи около Иван Михайлов, секретар на убития вожд, си „разчиства сметките“ със завеждащия Серски революционен окръг Алеко Василев-Пашата и сие. Терористична група коварно ликвидира ръководството на Серския революционен окръг, а паралелно в София са убити видни функционери на БКП (т.с.) като Димо Хаджидимов. На 15 септември в пресата ЦК на ВМРО информира обществеността за гибелта на Т. Александров.
Аргумент за кървавата разпра е идейното обладаване и кадрово проникване на БКП (т.с.) във ВМРО. Нищо че Алеко и приближените му са санданисти-анархисти. Принципната отлика между тоталитарния характер на комунистическата доктрина и анархизма – и тогава, и сега – се премълчава. Тогава – съзнателно, днес – поради идейно невежество, дори на историци.
Нивото на днешните познания за онова време, благодарение на разсекретени след 1989 г. документи, „говорят“: братоубийствата в Петрички окръг и из софийските улици са кървав плод на
ЛЪЖЛИВИЯ МИТ ЗА ПРОКОМУНИСТИЧЕСКА ЛЕВИЦА
във ВМРО.
Таз лъжа, внушена от БКП, парадоксално ще обслужи тясна столична група дейци, кръжащи около потайния секретар на убития вожд – Иван (Ванчо) Михайлов. Незабелязано при двумесечното (26.03. – 29.05.1924) отсъствие на Т. Александров от страната събитията „подготвят“ изскачане на повърхността на НЕПОЗНАТА фигура в организацията. Малцина знаят кой е Ив. Михайлов. Освен секретар на убития вожд, той е и софийски пунктов войвода, пряко командващ терористичния апарат на ВМРО. Постове важни, но максимално дискретни от медии.
Друг „парадокс“ обслужва полулегалният Ванчо. Документи на БКП (т.с.) сочат: за лидери на „левицата“ във ВМРО се спрягат имена на откровено антикомунистически дейци-националисти: Алеко Паша и подп. Георги Атанасов. Особено Алеко, чиято роля при потушаване на Септемврийския метеж в Разлога (1923 г.) доказва позиция в подкрепа Деветоюнската власт.
Брошурен фалшификат на Ванчо твърди: Алеко и убийците на Тодора били левичари, действали по заповед на Москва и комунистите, чиято последна жертва е вождът на ВМРО Т. Александров.
Докторът на историческите науки Димитър Тюлеков в забележителен по обективност, баланс и задълбоченост труд: „На 25 декември 1924 г. книгата „Заговорът против Тодор Александров по данни на ВМРО“ е готова и Ив. Михайлов изпраща един брой на Ал. Протогеров. Той пък е обиден, защото не е държан в течение „от другарите“ при съставянето на „труда“. С неговото публикуване се цели да бъдат посочени виновниците за убийството на Т. Александров – БКП и Коминтерна, а обществото да приеме и оправдае последвалата кървава отмъстителност на младите следовници“.
В друг (втори) план камуфлирането (маскирането) събитията в Петрички окръг продължава чрез интензивна дейност на Трета секция (военно контраразузнаване), подчинена пряко на министъра на войната ген. Ив. Вълков. Той праща в окръга Кочо Стоянов.
„Срещата на Кочо Стоянов – пише журналистът от онова време Благой Видов – с полковник Атанасов станала в Свети Врач [дн. Сандански] през август 1924 г. в дома на Мамин Кольо, известен стар революционер. Мамин Кольо лично ми е разправял това. „С полковник Атанасов бях приятел и приятелството ни бе създадено по препоръка на военните. След като вестник „Илинден“ отпечата Виенските документи, за мен бе ясно, че Тодор сам си е подписал смъртната присъда. Военните в окръга открито почнаха да говорят против него, наричайки го „болшевишки агент“. При тези агитации полковник Атанасов беше сигурен, че той и Алеко ще овладеят ВМРО“.
Така мислят военните в Петричко. Но не онези в Министерството на войната. Те обмислят друго, в дискретен комплот с групата на Ванчо Михайлов. Целта на ген. Вълков била да подчини ВМРО на Военния съюз, чийто шеф е той. Това ще стане на Шестия конгрес на ВМРО (февр. 1925 г.) в с. Сърбиново (дн. с. Брежани, община Симитли). Там в нарушение на Устава Ив. Михайлов е избран за член на ЦК. Но преди това се подготвя „капан“. В Горна Джумая (дн. Благоевград). Там в нощта на 12 срещу 13 септември 1924 г. Алеко паша и подп. Г. Атанасов са подмамени да обсъдят отношенията с тревожния уклон наляво на дейците от Илинденската организация Георги Занков и Арсений Йовков.
Фактът е адски важен. Когато Алеко и хората му тръгват за Джумаята на уговорена среща в хотел „Париж“, са убедени в негласната подкрепа на военните. Да, ама не! Тоз знаков израз на Петко Бочаров изчерпва всичко…
Историята ни учи: няма нищо случайно. Събитията са детерминирани и се случват в контекст. Но той остава недешифриран от Алеко и му коства живота.
Контекстът бил: подготвяне в пълна секретност на ключово
РЕШЕНИЕ ЗА КЪРВАВА СЕЧ В ГОРНА ДЖУМАЯ,
взето в София от трима: Ив. Михайлов, Георги Баждаров и Кирил Пърличев. Последните са членове на Задграничното представителство (ЗП) на ВМРО.
Взетото в Пирина решение да се пази в тайна убийството на Тодор перфидно обслужва съзаклятието. Бл. Видов: „Разпореждането на главните заговорници да се пази в тайна убийството на Т. Александров създава условия да бъде облечен от тях във власт Иван Михайлов и да бъде подкрепен от Военната лига и Цанковото правителство. Затова той застава начело на организацията още с ликвидирането на Т. Александров, макар да бе най-ниското стъпало в йерархията на ВМРО.
В начало палачи и жертви действат заедно. Бл. Видов: „След като погребват Т. Александров, тогавашните „македонски големци“ Алеко паша, Г. Атанасов и Ив. Михайлов… решават да свикат конференция с илинденци и разчистят сметките си с тях“.
Тук е фаталната тактическа грешка на Алековци. Не само позволяват на Ванчо да вземе инициативата, но сами я предлагат. Ванчо си спомня: „Тройката [Алеко, Протогеров, Атанасов – бел. ред] веднага се съгласи, че с илинденци трябва бързо да се изясним. Алеко и Атанасов с особена живост възприеха мнението ми за една близка среща с тях. Алеко прибави:
– Ти, Брезов, вземи всичките си бележки и при срещата ще посочиш като обвинител разните грешки на илинденци.
– Съгласен съм. Те сами ще си правят защита. Налага се в такъв случай да посочите кои другари ще се натоварят да играят ролята на съд, т.е. да дадат заключение кои работи трябва занапред да поправят илинденци“.
Определен е съд от трима души: Й. Гюрков, Панчо Михайлов и П. Шанданов. Относно мястото Ванчо предлага да бъде не в София, „че е по-лесно нейде в Петричкия окръг да стане срещата”. Споменаха се имената на Петрич и Мелник, но и на тройката тия места се виждаха далече, та сам Алеко предложи Горна Джумая. Относно деня на срещата, пак се предостави да кажат тримата и се определи 12 септемврий“ (Спомени. Томъ ІІІ, 1967, с. 37).
„Говорейки за отмъщение – пояснява Бл. Видов – по случай убийството на Т. Александров, Иван Михайлов добави: „През туй време нещо се повери от плана на двама души, които не влизаха непосредствено в конспирацията – Пърличев и Баждаров. Подробности не им се дадоха, но им се каза, че се действува срещу тройката. И двамата най-енергично настояха да не се посяга върху Протогеров, защото било необходимо да остане поне един от членовете на ЦК. Иначе трудно било да се вика конгрес и пр.“.
Никой не подозира, че Ив. Михайлов „играе с властта“, по-точно с военния министър Вълков, чийто послушен инструмент е самият той! Единствен от софиянци се досеща Георги, брат на Наум Томалевски (третият член на ЗП на ВМРО). Спомня си: „Те обаче – по-старите – не знаеха, че Ванчето отдавна и независимо от тях е вече влязъл във връзка с хората от вътрешното [по-точно военното – бел. Н.С.] министерство, че разполага тайно с някои от бюджетите на разузнаването и че отдалеко – методично и ловко – си изплита мрежата, която ще хвърли в някой удобен момент“.
Американският журналист Джоузеф Суайър, опериращ на Балканите 20-30-те години на ХХ век: „Михайлов не трябва да бъде подозиран, защото Александров е бил велика фигура, от чиято аура се е нуждаел, а Михайлов завинаги след това е „преследвал и наказвал убийците на Александров“, което му дава повод за безброй престъпления. През август (доста преди смъртта на Александров) Михайлов се подготвя за това клане, като свиква лидерите на Илинденската организация и ръководителите на ВМРО на конференция в Горна Джумая на 12 септември. Сцената е подготвена, жертвите са определени, убийците са избрани“.
Синтетичен развой на събитията: негласният, неоторизиран още лидер на ВМРО Ванчо не закъснява да се разправи и да „отмъсти“ за атентата и убийството на предшественика си. На 12 септември в Горна Джумая в хотел „Париж“ терористична група начело с Перо Шанданов и Кирил Дрангов напада и убива Алеко паша и още 20-ина негови привърженици. Ген. Протогеров остава жив и невредим. В същия ден са убити и привърженици на Алеко паша в цяла Пиринска Македония. Възмездието бързо застига физическите убийци на Т. Александров: Щерьо Влахов и Динчо Вретенаров са убити в село Припечене (дн. Генерал Тодоров).
Спомените на Пърличев и Баждаров дават ценни подробности как се стига до насрочване на среща между софийските и петричките дейци на ВМРО в Горна Джумая.
Г. Баждаров: „На 7 септември дойде в София Ал. Протогеров. Ив. Михайлов се боеше да се яви при него, щели да го убият хората на Протогерова и щели да го свиткат в някой чувал, както той бе свиткал мнозина след 9 юни!… Аз бях уверен, че убийството на Александрова не е лично отмъщение и че зад убийците стоят други, по-големи лица. В същото бяха уверени Пърличев, Панчо Михайлов, Ив. Михайлов. Отговорите на Протогеров ми дадоха повод да се усъмня, че може би и той е участвал в заговора. Това си съмнение предадох на Пърличева и Ив. Михайлова. Решихме да открием и накажем заговорниците без знанието на Ал. Протогерова. Съмнявахме се, че ако е съучастник, ще ни издаде намеренията и ще вземе с убийците контрамерки“.
Приложен е трик с особено значение и роля: внушен убедителен повод за организиране на среща-сблъсък, без да породи съмнение у врага.
Георги Баждаров: „По този повод имахме на 8 или 9 септември среща с Ал. Протогеров в дома на Спиридон Велев. На срещата бяхме аз, Пърличев и Н. Томалевски. Тука решихме да се повика ръководното тяло на Илинденската организация в Горна Джумая и там в присъствието на Алеко Василев, Г. Атанасов, Ал. Протогеров, Петър Шанданов, Йордан Гюрков и Панче Михайлов да се разгледа спорът с илинденци и нас. С данните, уличаващи илинденци в разкол, трябваше да отиде [в Горна Джумая] или К. Пърличев, или Ив. Михайлов. Ал. Протогеров прие това и на другия ден замина в Горна Джумая, гдето бяха Алеко и Атанасов. Сега при това събрание трябваше да бъдат убити Алеко, Г. Атанасов, а след тях Г. Занков и Арсений Йовков, чието участие в заговора беше доказано, между другото и от кореспонденцията между Г. Занков и П. Чаулев [третият член на ЦК на ВМРО – бел. ред.]“.
Официално ЦК на ВМРО отправя към ръководното тяло на „Илинден” искане с покана за среща. Писмото-капан отправя Ив. Михайлов до лидерите Г. Занков и Ар. Йовков.
Дните преди кървавата разпра Г. Томалевски психологически точно описва: „Когато убийството на Тодор Александров става достояние на обществото, аз имам възможност да наблюдавам Ванчето Михайлов, тъй като той идва у дома. Има нещо странно в лицето му. Докато моят брат и другите около него негови другари са потъмнели от тая внезапна загуба за освободителното дело, Ванчето само съска и ми изглежда доволен, че покрай това покушение ще може да ликвидира някои неприятни нему люде. Непрестанно шари напред и назад, дава някакви нареждания и с удоволствие приема вестта за покушението върху някой от левите.
Помня израза на Ванчето в тоя ден и час. Пред очите ми още стои това незначително човешко лице със сиво-кафяви очи, които само гледат неспокойно, но нищо не изразяват; едно лице с едри челюсти и късо навити червеникави коси. Неспокойният му поглед, предварително вкусил ефекта от думите, които ще изрече, се мести от човек на човек, от предмет на предмет – поглед, който измерва външния ефект, поглед, зад който няма нищо, освен хладна, жестока и безпределна пустош. След тази пустош – изкривено и грозно стои неговото собствено изваяние. „Безсилието, облечено в жестокост, седи на пиедестала на болезнената си амбиция“.
Ив. Михайлов, освен писмото-капан до илинденци, лично отива при тях: „Намерих Занкова в канцеларията и му съобщих за отправената им чрез мен покана. Той ме запита дали и Тодор ще присъствува на срещата. Запазих пълно спокойствие и му отговорих, че непременно и Тодор ще е там. Добавих му, че ако желае, може и сам да запита Алеко за повече подробности. Мислех си, че като разговаря с мен, Занков може би се стреми да долови дали на мен е известна тайната по убийството на Тодора. Ако се издам чрез смущение, възможно бе да се запита по кои съображения го лъжа“. (Спомени, Томъ ІІІ, с. 44).
Илинденци „се хващат на въдицата“. Владо Георгиев (съдия в Оряхово) през 1933 г. разказва на Благой Видов: „Ние, ръководителите на македонската [Илиденска] организация, заминахме за Горна Джумая на 10 септември, вярвайки, че ще конферираме с Тодор Александров. Наум не ни идваше, че Тодор е премахнат. Нашата цел беше да чуем лично от Тодора за Виенските документи; защо първо ги е подписал и по кои причини се е отказал от подписите си… Уви, ние сме били викани не да чуем обяснение по този въпрос, а да бъдем ликвидирани“.
В своя труд „Моменти от Македонското революционно движение“ (1966 г.) Бл. Видов
ЗАГАТВА ЗА ДРУГ ПЛАН НА ЗАГОВОРА.
Става дума за дейността на военните и полицейски структури в Петричко, които също били съответно инструктирани. „Докато министър Стоенчев развиваше дейност и подготвяше Алеко паша за премахването на Т. Александров, обещавайки му да бъде подпомогнат от правителството, за да застане начело на ВМРО, една друга група военни, начело с Кочо Стоянов, Порков [началник Трета секция] и др., август 1924 г. обикаляше Петричкия окръг, за да подготвят полковник Атанасов и някои висши офицери от окръга. За подготовката на Георги Атанасов [член на Военния съюз] агитаторите не са имали никаква трудност, тъй като той е бил в конфликт с Т. Александров за неизпълнение нарежданията на ВМРО. Нещо повече, Георги Атанасов писмено се е опълчвал срещу Тодора, особено след подписа му на Виенските документи. Кочо Стоянов и Порков, това се разбира по-късно, са доверили целия план за премахването на Т. Александров и са уверявали полковник Атанасов, че обществото ще помисли, че премахването на Тодор Александров е дело на македонската левица и комунистите“.
Скоротечното ликвидиране на Г. Атанасов не е случайно. Заловен и моментално убит на улицата, подсказва наличие на заповед да бъде елиминиран. С него умира и тайната, доверена му от шефа на Трета секция майор Димитър Порков.
Важен въпрос, тормозещ Ванчо, е вътрешната (в Горна Джумая) подкрепа на заговора срещу алековци. Г. Баждаров: „Извикахме Иван Караджов [роден в с. Лешко] от Горна Джумая – той бе назначен от Александрова пунктов началник там. С К. Пърличев, Ив. Караджов и Ив. Михайлов решихме в дома на К. Пърличев, ул. „Ивайло“ № 2, да се справим със заговорниците – главните – Алеко Василев и Георги Атанасов, преди общия конгрес“.
Ив. Михайлов: „Съществен номер в плана бе да се подготви една група в самата Горна Джумая, за да се притече на помощ на хората, които ще действуват непосредствено… Най-подходящ за такава задача ми се виждаше Иван Караджов, доскорошен пунктов началник в Горна Джумая. Узна се, че е бил в София. Веднага бе намерен. Бил във Варна и оттам сега се връщал. Щастлива случайност, че лично му се изясни всичко. Позамисли се малко Караджов, изцъка два-три пъти през зъби в знак на изненада и мъка за Тодора, казвайки: „Бре, бре, гледай какво са направили тия маскари…“. И добави: „Нема друг. Требва да се изтепат“ (Спомени, с. 42-43).
Д. Тюлеков обобщава: „На 9 и 10 септември Ар. Йовков и Г. Занков са поканени на отдавна исканата от тях среща. Предупредени са Ив. Караджов, А. Манасиев, Борис Тиков, Кирил Паунов (Црън Киро), а в боева готовност още на 11 септември е приведена градската стража. Потърсено е съдействието на околийския полицейски инспектор Костадин Алексиев и началника на военния гарнизон. Пратениците на Илинденската организация пристигат на 12 септември. Тогава, в петък вечерта, в къщата [хотел „Париж“] на Панайот Райнов се разиграва кървавата драма” („Обречено родолюбие. ВМРО в Пиринско 1919-1934“, 2001, с. 65).
Авторът описва плачевна ситуация: „Алековци се оказват лоши конспиратори и некадърни заговорници. Наистина пристигат в Горна Джумая със силна охрана, дават разпореждания на своите съмишленици в града да бъдат нащрек и повикват четниците на Щ. Влахов за помощ, но това са по-скоро охранителни мерки, а не готовност за нанасяне на съкрушителен удар. На 10 септември хората на Ал. Василев са в града и чакат утвърждаването на ръководните си позиции във ВМРО“.
Отсреща на Ванчо са Алеко и Атанасов. И двамата, вътре в душите, се надяват на подкрепата на властта. Алеко бленувал за член на ЦК на ВМРО, Атанасов – завеждащ Серски революционен окръг. Но не знаят най-важното: страшната тайна за новата роля на Ванчо. Знаят я само четирима: Г. Баждаров, К. Пърличев, Наум Томалевски и брат му Георги.
СРЕДНОЩНА КЪРВАВА ДРАМА В ГОРНА ДЖУМАЯ
На 12.ІХ.1924 г. в Горна Джумая се събират палачи и жертви. Г. Баждаров: „На 11 септември заминаха илинденци – цялото ръководно тяло и редакторът на в. „Илинден” Арсений Йовков за Горна Джумая. Заранта трябваше да бъдат там П. Шанданов, Йордан Гюрков, Панче Михайлов и на 12, ако могат, да свършват с Алеко и Атанасов. Всички се събрали в една стая в къщата на Панайот Райнов в Горна Джумая: Протогеров, Алеко, Атанасов, Гюрков, Шанданов, Панчо Михайлов. Дебнели се едни други целия ден на 12 септември, като нашите с разни хитрувания и преструвания са гледали да предотвратят всяко подозрение на Алековци спрямо тях“.
Настъва вечерта и пада мрак. Време – игралище на демоните. Ив. Михайлов в том ІІІ на своите спомени описва убийствата, но не е очевидец. Но как?! Нали трябва лично да представи доклад за поведението ръководството на „Илинден“! За жалост големият конспиратор е внезапно „повален” от неизвестна болест и останал в София.
Някои идентифицират болестта: стомашно разстройство. Човешко е. В ония напрегнати години играело важна роля. Било нещо като невидим „вирус-играч”, поразяващ човек в сюблимни моменти. Баш когато трябва да се решават важни задачи. Но за Ванчо по-важно от всичко била собствената кожа. Неслучайно никога не влиза с чета или сам във Вардарска Македония, не изстрелва нито един куршум против сръбските окупатори. Има четническа униформа, но я надява, когато се снима с поредната чета. Тя отива към Вардара на смърт, а той се връща обратно… Да се любува на снимките, публикувани в западни издания!
Фалшив герой! Напомня песента на Тодор Колев: „Твърде късно е за друго – фалшив герой, ха-ха-ха-ха – фалшив герой“. А невежата Благоевградска общинска управа наскоро взе позорно решение да му вдигне паметник! В градската градина, там, дето е този на Мара Бунева! Позор! Велика българка. На 13 януари 1928, без да й мигне окото, разстрелва в центъра на Скопие, на стария Камен мост на Вардар, Велимир Прелич. Сетне прострелва в гърдите. Прелич – юридически съветник на Скопска бановина, отговорен за Скопския студентски процес срещу дейците на Македонската младежка тайна революционна организация…
В обемист (над 1000 страници) ІІІ том Ванчо скрива истината. Страхът за кожата резултира в измислена диария. В решителната нощ фалш революционерът поръчва на „камикадзе”-то Кирил Дрангов да каже на Протогеров и Алеко защо Ванчо останал в София. Алеко и Протогеров не знаят истинската причина за отсъствието. Не узнават и фанатичните му читатели. Освен лъжата: „Той [К. Дрангов] ще съобщи на тройката, че аз съм се разболял, та ще закъснея най-малко с един-два дни; целта му ще бъде да повали Алеко и Атанасова, или поне първия. Носеше за Протогерова незначително писмо”.
Смрадливото алиби на Ванчо е съпроводено с тайна поръка: К. Дрангов да го ликвидира. Г. Баждаров: „Понеже К. Пърличев се разболя от остра инфлуенца, трябваше да замине Ив. Михайлов с обвинителния материал против Занков – Арсений Йовков. Ив. Михайлов обаче се уплаши да не го убият и покани мене, аз да отида. Отказах, защото, когато се определяше съставът на следствената и съдебната комисия, аз не бях в София и не влизах в състава на нито едната, нито на другата и защото, ако е за опасност, не считам, че тя за мене беше по-малка, отколкото за Ив. Михайлов. Той и неговите хвалители, каквото щат да са си мислели тогаз и по-сетне по това. И най-сетне Ив. Михайлов минаваше за смел и за ръководител на терористите, сам даже се хвалеше по-рано с участието си в терористически акции, та той щеше да бъде в помощ на другите. Аз никога не съм имал претенция за бойна сила. Щом видя, че Иванчо не може да надхитри учителя си, каза да изпрати с книжата Кирил Дрангов и да каже, че той и Пърличев са болни и не могат да отидат. Ив. Михайлов ми разказа насаме как убедил Кирил Дрангов да отиде и да тегли куршума на Алеко“.
Подлосттта на страхливеца няма граници. Важна за съдбата на генерала се оказва друга намеса. Г. Баждаров: „Подкрепи ме П. Шанданов, който буквално каза: „Няма нужда да се убива Ал. Протогеров, през живия му труп ще минем, за да накажем убийците”.
Праща К. Дрангов. Няма значение, че младокът бил аматьор в тероризма. Ванчо имал мотив да го избере за „камикадзе”. Мотив от мерзко естество, експлоатиращ две безценни човешки качества: мъжко и семейно приятелство. Проницателен конспиратор, Ванчо внимателно изучавал силните и слабите страни не само на врагове, но и на съратници. Научил, че Протогеров бил голям приятел на бащата на К. Дрангов, великия полковник Борис Дрангов. А след гибелта му в 1917 г. Протогеров става благодетел на осиротялото семейство. Благородното приятелство синът с лека ръка потъпкал. Въпреки решението да не убиват Протогеров, след като ликвидира Алеко, Дрангов с пистолет заплашва генерала. Та да изтръгне „признание” за участието му в заговора срещу Т. Александров. Несъмнено Ванчо му внушил: пред дулото на пистолета старият генерал ще признае вината. Не става… Генералът не е кой да е…
Казионната историография създаде лъжлив мит. В Г. Джумая Алеко и Ванчо се готвели за кървав сблъсък. Най-пресен е „приносът“ на обитателя на „Пиротска“ 5 Кр. Каракачанов. „И двете групи обаче използват времето до общата среща, за да се подготвят за елиминиране на противниците си“. (Тодор Александров – София, 2019, с. 288).
Има нещо едновременно иронично и тъжно в драмата. Иронично: как „печеният” Алеко е улучен от куршум на аматьор! „Аматьор”, защото в решаващия миг, когато трябва да стреля в гърба на Алеко, К. Дрангов губи самообладание и само намесата на П. Шанданов го „връща в реалността”. И тъжно: „Вартоломеевата нощ“ в Г. Джумая стартира нова, втора поред (първа е убийството 1907 г. на Б. Сарафов и Ив. Гарванов), но неизмеримо по-мащабна братоубийствена война във ВМРО. За зла радост на Белград, Москва, Атина и враждебния на македонското освободително дело ляв и десен политически сектор в България.
КАК ТЕХНИЧЕСКИ СТАВА УБИЙСТВОТО?
Перо Шанданов: „Останахме в стаята Алеко, аз и Дрангов. След като Алеко прочете писмото на Михайлов, запита Дрангов: „Ама от какво е болен, джанъм, та не може да дойде дотук?”. Тогава аз веднага се обадих и казах на Алеко: „Защо се занимаваш с това копеле? С него ли ще разрешаваме големите въпроси, щом като сме се събрали тук все отговорни лица на организацията, и какво ще допринесе той, ако беше дошъл тук? Най-после и без него ще се съмне”. Тогава Алеко разпери ръце и каза: „Така е, разбира се, ама аз се чудя на генерала, защо той настоява непременно и Михайлов да дойдел?”. В този момент Алеко потупа Дрангов по рамото и му каза да излязат двамата вън. Моментът беше критически. Когато тръгнаха да излизат през вратата, Дрангов даде първенство на Алеко. В този момент аз седях на канапето. Дрангов ме погледна зад гърба на Алеко и с глава ме запита какво да прави. За момент ми мина през акъла, че уважавайки паметта на баща му, може би искат да го отделят от нас и след туй да направят върху нас някакво нападение; затуй аз се вдигнах от канапето, изкарах си парабела и с глава казах на Дрангов да действа. В този момент едновременно двамата зад гърба на Алеко му изпразнихме по няколко куршума и Алеко падна на прага на вратата по лицето си. Дрангов, който беше по-близо до Алеко, го беше ударил с първия куршум точно в малкия мозък. Първият удар беше смъртоносен. Аз бях го ударил в гърба. Разбира се, като изгърмяха нашите револвери, Панчо Михайлов и Йордан Гюрков с Протогеров, които бяха на балкончето, останали изненадани и доста смутени, понеже акцията станала разпокъсана и не по уговорения план. В първия момент помислили, че може би аз и Дрангов сме нападнати. Разбира се, те не се поколебаха да изкарат парабелите си и от балкона започнаха да стрелят през прозорците в отсрещната [хотел „Лондон“] стая, където беше охраната на Атанасова. Суматохата беше голяма. Като видял Протогеров, че Панчо и Гюрков стрелят от балкона, се свил в едно кьоше и се чудел какво става”.
Планът все пак, куцук-куцук, сработва. Но се явил нов проблем. Шанданов: „Тъкмо в този момент се започна една бърза стрелба от няколко места през прозорците на стаята на съседния хотел („Лондон”), където бяха четниците на Щерю Влахов”. В решаващия момент Панчо Михайлов „спасява положението”, като с гръмовит глас заповядва да се прекрати стрелбата. И тъй като никой от стрелящите не знае на чия страна е войводата, се подчиняват на авторитета му.
Нелепо смешна ситуация. Никой не знаел какво точно става. Всеки мислел, че е победил. П. Шанданов: „Като чу моя глас, Панчо веднага извика да се прекрати стрелбата. След това аз се изправих на балкона и им казах, че няма нищо, никой да не стреля по-нататък… На улицата се понесе едно гръмко „ура”. Едни викаха: „Жив ли си Перо?”. Други викаха: „Жив ли е Алеко?”. Аз отговорих: „И той е жив”. Трети викат: „Ами Стария (отнасяше се за генерала)?”. Аз веднага отсякох: „Всички сме живи и здрави, само спокойствие”.
Рано сутринта на следващия ден, 13-и, събота, е убит подп. Г. Атанасов. Заловен и убит е Ар. Йовков. Г. Занков успява да се измъкне. В София е убит Димо Хаджидимов. Жертвите са около 20-ина, но следващите дни и месеци из Пиринско и Стара България започва планомерна чистка на санданисти, серчани, земеделци, комунисти и пр.
Кирил Пърличев-внук: „Решаващо значение оказва помощта на военния министър генерал Вълков, който чрез професор Никола Милев е привлечен на страната на заговорниците. След негова заповед… е блокиран целият Горноджумайски окръг. Главен координатор на действията срещу заподозрените става Иван Михайлов. [Всъщност в София Ванчо от кабинета на военният министър разпорежда по телефона – бел. Н.С.] От този момент почват арести, следствия, дознания… До края на месец септември, след предварително снемане на показания, са ликвидирани основните привърженици на Алеко. Тяхната съдба не се определяла от степента на доказаната вина, а е била предрешена. Според Протогеров предварително е съставен списъкът на жертвите и след като е получил пълномощно, Михайлов, с помощта на министър Вълков, ги е ликвидирал“.
Горноджумайската нощ е кървава разделителна пукнатина. Неумолимо се разширява. В следващите години води до идеен колапс и „тектонична катастрофа” на ВМРО, разцепена на протогеровисти и михайловисти. Превърната от Ив. Михайлов от народнореволюционна в терористична организация с отрицателен авторитет в Европа. В името на лични, користни цели благородната цел и идея на Гоце, Даме, Яне и Тодор била дискредитирана и погубена.
Престъпната колаборация (сътрудничество) между адепта на политическия тероризъм Иван Михайлов и най-мрачната и одиозна фигура на 20-те години ген. Вълков ще трови обществената атмосфера цели 10 години. До 1934 г., когато Деветнадесетомайският военен преврат ликвидира компрометираната от мафиотски тип организация.
НИКОЛА СТОЯНОВ
тая диария в кенефа ли я изтрополи….
ОМОвец