И рече Каин на брата си Авеля: „Да идем на полето”.
И когато бяха на полето, Каин нападна брата си Авеля и го уби.
Битие, 4:8
Публикацията проследява черните дела на противоречива личност, която с помощта на двореца и военният съюз февруари 1925 г. на Шестия конгрес на ВМРО узурпира властта във ВМРО, противоуставно избран за член на ЦК на мястото на Тодор Александров. След коварното убийство на лидера на ВМРО Т. Александров (31 август 1924) в Петрички окръг следват мътни и кървави събития. Те не само тогава, а и днес нямат еднозначно обяснение.
Народът е казал: „Кръвта се измива, вината – не“. Терорът се вихри беснеещо след Вартоломеевата нощ на 12-13 септември 1924 г. в Горна Джумая (дн. Благоевград). Тя „поглъща“ ръководството на спомагателната организация на ВМРО в Петрички окръг в лицето на Алеко Василев-Пашата и подп. Георги Атанасов.
А най-важната личност в тез събития дебне в сянка. Секретарят на Т. Александров Иван Михайлов физически не е в Г. Джумая, а в София. Ловко „дърпа конците“ от кабинета на верния на двореца министър на войната ген. Иван Вълков.
През 30-те години на миналия век скандална книга на американски журналист („Българската конспирация“) вбесява София. Джоузеф Суайър. „Тази книга – пише той – е резултат от наблюденията по време на престоя ми в България като представител на агенция Ройтерс, Ню Йорк Таймс и други вестници от октомври 1932 до декември 1935, когато бях изгонен от страната“.
Едно от многото „прегрешения“ е пасажът: „Макар че заплетена мрежа от лъжи превръща смъртта на Александров в голяма мистерия, сред посветените в София предпазливо се прошепва, че краят на Александров е планиран от генерал Вълков и алтер егото на Вълков, Иван Михайлов“.
Последният след Горноджумайската кървава нощ (късна есен, 1924) скоропостижно издава брошура („Заговорътъ противъ Тодоръ Александровъ“). В нея – пише Дж. Суайър – „доказва“ дяволския заговор на Чаулев, Алеко, подполковник Атанасов, федералистите и комунистите да убият Александров, защото е отхвърлил Манифеста. Само дете би могло да бъде подведено от двадесет и двете факсимилета, някои от които са очевидни фалшификати, а други са подписани под изтезания от нещастни жертви – както признават хората, замесени в аферата, на които е била обещана свобода, а след това са били убити, за да не се разкрият тайните, които са знаели… Смъртните присъди на жертвите са произнесени посмъртно въз основа на детински (макар и осветляващи) показания, голяма част от които са изтръгнати чрез заплаха със смърт и обещание за свобода от около четиридесет свидетели, разпитани в София и на други места, и убити от бандитите на Михайлов, когато са казали и подписали всичко, което се изисква от тях“.
Редактор и съставител на брошурата е Йордан Бадев, а фалшификатите са мерзко дело на т.нар. Революционен трибунал воглаве с Ив. Михайлов и помощник Петър (Перо) Шанданов. Там се прокарва теза: Алеко и убийците на Т. Александров били левичари и действали по заповед на комунистите, чиято последна жертва бил вождът на ВМРО.
Ванчо, интригант и конспиратор с несъмнени качества, таи в сърцето и постига три цели:
ПЪРВА ЦЕЛ. Бързо ликвидира стотици местни кадри, наричани санданисти, обвинени в изфабрикувани „престъпни връзки“ с Москва и Белград. Подменя ги с местни, продали се нему. Но ключовите постове „държат хора“ от Вардарска Македония, верни на „македонския Каин“. С цената на невиждан кървав терор (септември 1924 – август 1925 г.) Петрички окръг е овладян. [Изразът „македонски Каин“ е на члена на Задграничното представителство (ЗП) на ВМРО Кирил Пърличев].
ВТОРА ЦЕЛ. Йезуитски манипулирайки показанията на арестуваните Ив. Михайлов успява да убеди изпадналата в прострация ВМРО, както и обществеността в тяхната вина.
ТРЕТА ЦЕЛ. Постигната февруари 1925 г. на проведения в с. Сърбиново (дн. Брежани, Благоевградско) Шести конгрес на ВМРО. Противоуставно Ванчо е избран за член на ЦК на ВМРО на мястото на убития Т. Александров.
Благодарение на „вътрешен поглед“ погребаната истина за македонския Каин, става достояние 95 години след кървавата 1924-та. 2019 г. е публикуван мемоарният труд на Георги Томалевски „Чуто, видяно и преживяно“. Авторът е брат на третия член на Задграничното представителство на ВМРО Наум Томалевски.
„Те обаче – по-старите – не знаеха, че Ванчето отдавна и независимо от тях е вече влязъл във връзка с хората от вътрешното министерство, че разполага тайно с някои от бюджетите на разузнаването и че отдалеко – методично и ловко – си изплита мрежата, която ще хвърли в някой удобен момент. Костеливият човек с гамашите, каскета и блуждаещите лъжливи очи върши едно опасно дело. Българската Дирекция на полицията унищожава видни хора от левицата на македонското движение. Това е и в интереса, и в сметките на Ванчето, който се готви за шеф. Той знае, че това шефство не може да му се даде по заслуги в македонската борба, тъй като
ВАНЧЕТО НЕ Е ВЛИЗАЛ НИТО ВЕДНЪЖ В МАКЕДОНИЯ.
Той може да го получи тук от властта, с която е вече в таен съюз – таен дори и за близките му хора. Тази позиция на Ванчето е дяволски изгодна за него, защото кой би могъл тогава да протестира срещу посегателството на видни дейци от лявото крило?… Тая позиция на Ванчето ползва еднакво и него, и властта“.
След като е дадена кървава парола (Горноджумайската Вартоломеева нощ), КЪРВАВА МЕСЕЧИНА лапва двамата ръководители на Спомагателната организация на ВМРО в Петричко – Алеко Василев и подп. Георги Атанасов. Отприщват се портите за ликвидиране т.нар. левица във ВМРО. Терорът беснее в две направления: 1) комунистическа левица и 2) санданисти-анархисти.
ПЪРВО НАПРАВЛЕНИЕ: КОМУНИСТИ
В забележителен труд („Обречено родолюбие. ВМРО в Пиринско. 1919-1934“, София, 2001) Димитър Тюлеков: „През 1925 г., водейки се от “чисто организационни интереси”, македонската Темида провежда следствия, произнася и изпълнява присъди над обвиняеми, задържани в селата Дъбница, Неврокопска околия, Сушица, Градево и Крупник, Горноджумайско…
Тайното, нелегитимно “правораздаване” е ускорено от априлския атентат [в софийската църква „Св. Неделя“]. На 16 април 1925 г. Ев. Спространов записва в дневника си: „Вечер ще ловят всекиго малко и много подозрен… Умопомрачението и демонизмът страшни”. Ненужно пролятата братска кръв през аления Великден засилва обстановката на крайна ожесточеност и подозрителност спрямо дейците на незаконните БКП, БЗНС и контрачетниците-федералисти… В изпълнение предохранителните мерки на Цанковото правителство в Разлог са затворени 25 души. По заповед на околийския управител в Неврокоп Димитър Золотович са арестувани всички политически неблагонадеждни лица от града и селата. След около двадесетина дни по-голяма част от тях са освободени, за да бъдат арестувани отново, този път от четниците и милицията на ВМРО“.
Репресиите достигат своя
КЪРВАВ ВРЪХ В ДЪБНИШКИТЕ СЪБИТИЯ.
Д.. Тюлеков: „Георги Настев предава на Неврокопското временно околийско управително тяло, ръководено от кавалския войвода В. Ганчев, нареждането на ЦК за започване на арести. Официалните власти действат съгласувано с органите на ВМРО за неутрализиране на “противоотечествените убеждения” и прояви в околията. Учениците от Неврокопската гимназия Кирил Кемалов (брат на Д. Кемалов – б. а.) и Костадин Ангелов “са изключени завинаги от всички училища на царството за комунистическа кореспонденция”. [Справка: Г. Настев от Охрид (известен като Жоро Настев) е авер на Ванчо. Става пълномощник на ВМРО в Разложко, играе ключова роля лятото на 1925 г. в Градевските и Дъбнишките събития].
В навечерието и по време на жътвените дни на 1925 г. са “арестувани и изпратени в с. Дъбница около 300 души, а може би и повече”. Задържани са видни комунистически и земеделски деятели, техни идейни симпатизанти, някои просто набедени от “местни хора с тежка дума”. Затворени са бивши четници на Т. Паница, бежанци от Драмско и “съмнителни лица” от пограничните с. Парил, Гайтаниново, Лъки, Тешово, Либяхово, Садово, от гр. Неврокоп и околността… Родствениците на успелите да избягат през пролетта на 1925 г. българи от Неврокопско също са въдворени на временно местожителство в част от къщите на дъбнишките турци. Там са и дейци на ВМРО, опитали се да помогнат на заплашените с физическа разправа техни съселяни и земляци…
Настев е “главният следовател”. Дежурното питане е “Беше ли в Солун на конгреса?”. На Борис Малечков, бивш кмет на с. Лъки през 1920-1923 г., е поставен въпросът: „Познаваш ли Т. Паница? Има хора, които казват, че си се срещал с него”. Всички задържани са разпитвани, за да се установи верността на обвиненията в противодържавно сътрудничество с избягалите в Гърция емигранти.
Кръстьо Андонов от Неврокоп, арестуван на 15 май 1925 г. “преди обяд всред пазара” от членовете на ВМРО Ил. Гавалюгов и Иван Славков, десет години по-късно в свидетелските си показания пише следното: „Главните въпроси, които ни разпитваха както мене, така и останалите, бяха едни и същи… Искаха да призная, че Паница идвал в Неврокоп и подготвял тяхното събаряне. Главно въпросът беше, че Неврокопска околия е против организацията, всички са санданисти и че сме се борили против техните грабежи, убийства, побоища и др… Заради тази само тяхна умисъл ний бяхме подложени на нечувани и непознати за човека изтезания”.
В стремежа си да установят “виновността на задържаните лица” съдебните следователи на ВМРО широко прилагат изпитания похват “бой със сопи”. На 23 февруари 1935 г. [след 19-майския военен преврат, разтурил ВМРО] Кръстю Андонов, архивар в Неврокопския окръжен съд, призован отново като свидетел, нарича вярно Дъбнишките събития “варварски и непозволен от закона процес”. Под клетва споделя пред съда за разпита си от В. Ганчев, “главния войвода и следовател на ВМРО”, като уточнява, че строгите въпроси са били придружавани от “ужасни мъчения, каквито хората от средните векове не помнят”. В досегашната литература се рисува изключително мрачна и умопомрачителна картина: „Мнозина от арестуваните умират в ръцете на палачите. Други полумъртви биват хвърлени в горяща пещ. Трети са натиквани във варница. Четвърти са заравяни полуживи в общ гроб”.
Ръководството на ВМРО следи пряко хода на следствието. В с. Дъбница няколко пъти идват членовете на ЦК Ал. Протогеров, Ив. Михайлов и Г. Попхристов. С тях са и задграничните представители Г. Баждаров, К. Пърличев и Н. Томалевски. На 13 юни 1925 г. Ив. Михайлов одобрява смъртната присъда на 13 души… Ив.Михайлов одобрява произнесените в с. Дъбница съдебни санкции на няколко пъти, тъй като В. Ганчев уточнява: „… от всички арестувани бяха екзекутирани само около 38 души, на които екзекуцията е утвърдена и заповядана от Централния комитет”. Изпълнението на по-голямата част от присъдите е извършено в с. Дъбница от нелегални четници, а специално изпратени групи публично екзекутират “осъдените на смърт чрез обесване”.
Детайлното засичане на разнообразна документна информация ни дава основание да твърдим, че общият брой на изпълнените смъртни присъди е 49. Налице е списък на убитите земеделци и комунисти – 42 души от Неврокопска околия и 7 души от с. Кремен, Разложко“.
Мотивът на жестоките братоубийства е ясен. Избитите в с. Дъбница и обесените по междуселските пътища на Неврокопска околия са намерени за “виновни”. Осъдените са обявени за участници в образуваната “емигрантска организация”, обвинени са в престъпното намерение, че се съюзяват със сръбския и гръцкия денационализаторски режим, а цялостното им поведение е определено като насочено “против България”. Съгласно принципите на ВМРО, наказаните десетки бивши санданисти остават “в душата си късогледи фракционери”. Организационното правосъдие установява, че “мрежата в Неврокопско” е разпространена и в с. Градево и Крупник, Горноджумайско. И там органите на ВМРО по своему разследват и издават присъди. А кървавата жажда на “македонската Темида” съвпада с времето, родило извънредния “Закон за защита на държавата”.
Обвиненията са документално потвърдени. Как? Палачи диктуват „самопризнанията“ на жертвите. Ванчо се оказва ПИОНЕР: С цели 10 години изпреварва Сталин. Който след убийството на Серегй Киров (1.12. 1934 г., мотив – ревност на рогоносец) разпорежда НКВД широко да приложи метода на „диктувани самопризнания“. Те подготвят „документалната“ база на процесите 1936 и 1937 година, завършили с ликвидиране на т.нар. „ленинска гвардия“.
Да се спрем на
СЛУЧАЯ „КОСТАДИН ХАДЖИКОВ“
от с. Скребатно, Неврокопско (дн. Гоцеделчевско). От архивите, респ. протоколите от разпитите на участниците в убийствата от Народния съд в Гоце Делчев, в частта касаеща смъртта на Костадин Хаджиков, като и от спомените на брат му Димитър, научаваме подробности за михайловисткия терор.
Те са четирима братя (Георги, Димитър, Костадин и Манол) и една сестра – Лина. „Костадин – пише в спомените брат му Димитър – е роден на 26.06.1902 г. След като завършва ІV клас в гимназията, през 1918 г. поради липса на средства да продължи образованието, става архивар в община Неврокоп. Там дружи с комунистите Балтов, Георги Папалезов, Димитър Мутафчиев, Димитър Ежков и др.“.
Създава и е председател на културно-просветното дружество „Христо Ботев“, тактическо прикритие за партийна дейност. През 1923 г. след Септемврийското въстание е уволнен от работа като комунист и става пласьор на канцеларски материали, обикаля селата на Неврокопска околия, събира поръчки от общините и училищата и покрай това той върши партийно-организационна работа. Но след преминаването в нелегалност и емигрирането на по-големия ми брат Георги, местните михайловисти го арестуват и изпращат в кървава Дъбница.
Мълчанков (Джарата) нарежда да го закарат до Дъбница Георги Делин и Иван Палапухов, накрая на селото през нощта го предават на поста Юруч – червената брада… Тези, които го карали от Гърмен до Дъбница го яздели като магаре, сменяли се един след друг… В село Дъбница бил взет да служи като михайловистки четник Георги Партулов, той видял Костадин вързан с въже, пребит от бой, целият в синини прекарвали го от едната къща в другата“.
„На 2 срещу 3 юни в стаята го вкарали целият премазан от бой. Той успял скришом да каже за жестоките инквизиции, като казал: „При зверове сме попаднали. Дано някой остане жив да разказва на поколенията за този Дантев ад“. Същата нощ към 1,40 ч. в стаята влезли палачите с въже в ръце, Аспарух Ганчев-Скендера и още четирима души, като единият от тях носел въжето в ръцете си. Те го заобиколили, накарали го да седне; той се обърнал към палачите и запитал: „Какво ще ме правите?“ Тогава Аспарух му отговорил: „Ще те пратим при св. Петър да му правиш компания“. „Аз ще отида по-напред, но и вие след мене ще дойдете“.
До главата му стояли двамата палачи; те наметнали въжето на шията на Костадин и издърпали със всичка сила двата му края. Така Костадин бива удушен в разцвета на своята младост, едва навършил 23 години, от бандитите на Иван Михайлов…“.
Михайловистът Асен Графов, който става бирник след убийството на Костадин, скрива документите му и така семейството било принудено да плати около 100 000 лева. Затварят цялото семейство в общината и дават срок три дни да внесат сумата. Събират каквото имат, а майката дава златния си наниз. Убийците си поделят плячката. „Михайловистите – пише Д. Хаджиков – казват, че тези пари Костадин ги е изпратил на гладуващите руснаци“.
След Деветнадесетомайския преврат 1934 г., забранил ВМРО, семейство Хаджикови води две дела: 1) за издирване и наказание на убийците; 2) за възстановяване на парите. Но, уплашени от наказание, никой адвокат от Неврокоп не смее да поеме делата. Отиват в Пазарджик при друг адвокат. А той им казва: „Не се занимавайте с този въпрос, защото и нас ще убият“.
Четири години по-късно (1928 г.), преди убийството на последния исторически вожд на ВМРО ген. Протогеров, членът на ЗП на ВМРО К. Пърличев пише: „В Неврокопско бяха избити много хора под предлог, че били бивши санданисти. За неврокопските екзекуции жертвите нямат конкретни престъпления, следователно избиванията са незаконни. И затова протестирах писмено пред Михайлов, комуто развих мисълта, че кървавите санкции невсякога са приложими и целесъобразни… Стигнахме дотам, че един път влезли в мрежата на ВМРО като заподозрени, макар и нищо да не се е установило против тях, хората плащаха с живота си… Докато беше жив Т. Александров, не съм допускал нито за минута, че ВМРО е могла да убива заради самото убийство…“. („36 години във ВМРО. Спомени на Кирил Пърличев“. – София, 1999, с. 184, 185).
Не само Ив. Михайлов има вина. Грях има и другият член на ЦК на ВМРО ген. Протогеров. Сторен в момент на слабост и глождещи угризения, че Тодор е убит до него, а той е пощаден, генералът дава извънредни пълномощия на Иван Михайлов да коли и беси. Д. Тюлеков: „…макар и в разрез с правилника и устава, Ив. Михайлов е назначен за секретар на ЦК. От 23 септември той е упълномощен от Ал. Протогеров “да действа в Петрички окръг” за умиротворяването на района.
В същите летни месеци на 1925 г. по долината на Струма паралелно
СЕ РАЗИГРАВАТ КРУПНИШКИТЕ СЪБИТИЯ.
Д. Тюлеков: „По същия начин е разкрита и “комунистическа конспирация” в с. Крупник. Околийското управително тяло в Г. Джумая и пунктовият началник Ив. Караджов, съгласувано с Ив. Михайлов и Ал. Протогеров, организират “анкета и следствие”. В кабинета на горноджумайския околийски управител и в присъствието на Ив. Караджов, окръжният управител о. з. Н. Георгиев заповядва на Г. Хаджиевтимов, кмет на с. Симитли, да бъде “в услуга на Кльонков”. Съставена е следствена комисия под председателството на уважавания в средите на ВМРО Ив. Караджов. Под негово пряко ръководство Л. Кльонков и Г. Хаджиевтимов започват разследването. Управителното тяло на ВМРО в с. Крупник отваря къщата на Стоимен Гоцев за “следствен затвор”. Освен от селото, има задържани и от с. Мечкул, Светиврачко и с. Тросково, Горноджумайско. Доведени са жителите на Г. Джумая анархокомунистът Туше Чопов, племенник на Гоце Делчев, и Ташо Комитов”… [Пояснение: терминът „анархо-комунист“ е ненаучен. Влиза в употреба 60-те години, за да се присвои значимият им принос във ВМОРО-ВМРО].
В с. Крупник идват и участват в разследването Й. Гюрков, Ар. Манасиев, К. Димитров и Г. Талев. Ходът на “следствието” се наблюдава от Ив. Михайлов, който по това време е в Г. Джумая, в дома на градския войвода Асен Попаврамов…
Особено показателен е
СЛУЧАЯТ С АНАРХИСТА ТАШКО КОМИТОВ.
Роден на 15 август 1894 г. в Дойран, Османска империя. Отдава се на революционна дейност и още като ученик участва в бомбен атентат. След Първата световна война се установява в Горна Джумая. Той е издател на първия горноджумайски вестник „Македонска сълза“. Заедно с Йордан Шурков го редактират (1919-1920). Отваря кафене „Интернационал“ (зад „Хеброс банк“, до реката; отнася го наводнението в 1954 г.).
Румяна Хаджиева (Регионален музей-Благоевград): „Ташко Комитов, известен анархист, държал кафене „Интернационал“. В дървената постройка се събирали младежи, учители, чиновници, занаятчии“.
Развива анархистка дейност, но поддържа връзки и с комунистите в града и кафенето му се превръща в средище на леви дейци. Комитов влиза в конфликт с дейците на ВМРО.
Подробности за печалната му съдба дава разследващият журналист от онова време Благой Видов от с. Кавадарци, Вардарска Македония. По горещите следи на събитията разследва Михайловисткия терор. Тъй като в онези години (1926-1928) се ползва с доверието на Ив. Михайлов, най-достоверно се добира до истината, черпейки и съпоставяййки факти от двете страни – палачи и жертви.
Благой Видов: „Една от първите жертви беше Ташко Комитов, голям анархист и виден член на македонската левица. След дълги перипетии в своя живот Ташко Комитов се беше настанил в Горна Джумая като съдържател на кафене. На 18 август вечерта, когато Ташо е бил в кафенето си, заобиколен от свои приятели, влиза полицаят Борис Шендаров, оръдие на полицейския началник в града и на водача Иван Михайлов, заедно с трима въоръжени комити. Подканят Ташо Комитов да ги последва. На въпроса „Къде ме водите?“, отговарят му с юмруци в гърба.
Комитов е бил предаден на представителите на Организацията с Иван Караджов и Милан Петров и с камионетка заедно с други арестувани закаран в село Крупник. Там бил затворен в една къща, където е бил и Туше Чопов, племенник на Г. Делчев. В същата къща бил задържан и Сандо Пенков, племенник на македонския деятел Георги Пенков.
Ташо Комитов заедно с други пет души са били вързани с въжета и изведени вън от селото, най-жестоко измъчвани и живи заровени в една гробница… За убийството на Комитов е било формулирано обвинението, че той с група заговаряли да убие Иван Михайлов. Но в македонските среди се знаеше, че това убийство влизаше в плана на Иван Михайлов да доизчисти всичко прогресивно на македонската левица… За да успокои близките си и отвлече вниманието им, Иван Михайлов изфабрикува… легендата, че в Горна Джумая се образувала „тайна“ терористическа група от остатъците на разгромената македонска левица, начело на която стои анархистът Ташо Комитов, другар на Тодор Чопов, водач на анархистите в Петрички окръг и племенник на Гоце Делчев, ликвидиран през септември 1923 г.“.
Д. Тюлеков: „Следствената” информация, храната на “македонската Темида”, е осигурена чрез самопризнания и побой. Спас Неврокопски, касиер на местното ръководно тяло, признава: “Арестуваните са бити. Л. Кльонков ги настъпваше на шията, а Г. Хаджиевтимов за краката и така ги биеха с дъбови цепеници…; четниците ги мушеха с цевите на пушките си… На “бой до разсипване” са подложени всички задържани.
По време на “разследването” според Л. Кльонков е установено, че заловените “са ятаци на Пандурски и чрез него са служили на сръбската държава…имали са намерение да бомбардират всички мостове по долината на Кресна и прекъснат всички съобщения… те са били организирани в тройки и петорки като комунисти от Тушо Чопов и Борис Георгиев, откъдето са получавали инструкция. Същите хора са превеждали емигранти откъм Южна България…” Ташко Комитов е обвинен, че заедно с Тушо Чопов са организирали комунистически групи в Градево, Крупник и Сушица.
Обвиненията за връзки с Белград, разбира се, са измислени и приписани на жертвите по познатия метод на „диктувани самопризнания“.
Завършеното “дознание” е представено в ЦК на ВМРО от Ив. Караджов. Утвърдена е смъртната присъда на 10 души. Благодарение застъпничеството на членове от Кукушкото благотворително братство, деянието на Тушо Чопов е опростено от Ив. Михайлов, тъй като той е “единствен останал жив племенник на видния народен герой Гоце Делчев”. В резултат на умопомрачителен побой настъпва смъртта на Т. Комитов.
С изтичането на август (12-и месец на терор), „на 30 септември 1925 г. – отбелязва Д. Тюлеков – Ив. Михайлов уведомява околийските ръководства на спомагателната организация за деянията на “клетвопрестъпниците и родоотстъпниците в Неврокопско, Горноджумайско и Разложко”. Той оценява признанията им за унизителни, защото са готови със “сръбското и гръцкото злато и оръжие да погребат македонския идеал и поробят България“.
От ясно по-ясно: злодеянията, заповядани от Ванчо, са резултат на юридически незаконно следствие, окървавен плод на безмилостна гилотина, дело не на революционен, а на терористичен съд.
ЖЕРТВИТЕ СА ФИЗИЧЕСКИ И ПСХИЧЕСКИ СМАЗВАНИ,
заставяни собственоръчно да пишат показания, диктувани от главните следователи Ив. Михайлов и П. Шанданов. След документиране на „вината“, нощем по каналния ред ги „лапала месечината“. Кървава месечина!…
Авторът привежда важен факт: „Във връзка с усложненото международно положение на България, през август 1926 г. правителството нарежда на окръжния управител о. з. ген. Георги Тодоров да обиколи окръга и да даде оценката си за обстановката в пограничните райони. Правителствената “ревизия” внимателно е следена и от Ив. Михайлов. На 30 август окръжният управител заминава за доклад в София, а според Аргир Манасиев се очаква скоро след връщането му в окръга да започне “гонение на някои хора”. След две седмици Г. Тодоров изпраща критично писмо до лично познатия му Протогеров. Изводът в него е, че “не се чувствува намесата на централата в организацията”. Недоброжелателите на ВМРО, окуражени от вниманието на окръжния управител изреждат редица факти за “своеволия, дерибейство по селата и градовете, събиране на данъци и глоби”. Документиран е тревожният факт, че “няма вече онази почит и обич, която имаха хората към организацията, когато тя беше чиста и свята в дейността си”. Славният командир на освободителната VІІ Рилска дивизия през 1912 г. е убеден, че след като има народна “омраза към организацията”, тя не ще може да използва населението “тъкмо тогава, когато може би то ще й бъде най-потребно”.
Ето какво пише войводата Атанас Джолев: „Не знам дали ще остане за историята някога разкрита тази мистерия, или ще остане неосветена, но за мен лично е ясно, че Тодор Александров загина случайно от двамата недисциплинирани организационни хора – Щерю и Динчо, които си заслужиха осъждането и наказанието. Но Алеко и всички, които бяха избити след неговото убийство, си отидоха невинни жертви по желание на тогавашната българска власт, за да се изчистят всички последователи на Сандански, който беше посял семето между серчани за самостоятелна автономна Македония“.
Безценно свидетелство, ярко описание нравствено-психологическата аатмосфера в ЦК и ЗП на ВМРО дни и седмици след мистериозното убийство на Тодор Александров, дава Г. Томалевски.
Очвидец, драматично описва в своите спомени отровната атмосфера, в която драконът на клеветата плющи с черни криле над жертвите:
„Обществото в България е сепнато. Всеки ден загиват нови хора. Кой ги убива? – питат гражданите, ужасени от локвите кръв по тротоарите.
Доносчици отиват при Ванчето и му казват, че не е ясно дали лицето К. наистина има вражески отношения към него.
– Но нали има съмнения! – отсича Ванчето със злоба.
– Е, да, но само съмнения.
– То е достатъчно.
Ванчето си спомня, че лицето, за което става дума, има своя самостоятелна мисъл. Един ден той ще почне да разсъждава и това разсъждение бездруго ще бъде против неговите планове.
– Но само съмнения! – казва събеседникът.
– Ти изглежда, че много държиш на него – изсъсква Ванчо.
-Държа да се работи по правда.
Една ненаписана присъда е вече изпълнена. След три дни убитите са двама. Оня, за когото има само съмнение, и другият, който обича да примесва в разговора си думата „правда“…
Кой уби хората? – питат тук и там, а пратениците на тоя [язовец Ванчо], който се готви да стане бъдещ шеф, отговарят:
– Отечеството!
– Но защо и Славчо Ковачев? Той има героично и честно минало.
– Да, но нечестно настояще.
Ужас пълзи като зараза от чума из града.
– Защо убихте Чудомир Кантарджиев? – запитва един възрастен и честен човек, който познавал Чудомира от много години.
Запитваният – млад човек с едва наболи мустачки и мушама – тръска пепелта от цигарата си и отговаря нагло:
– Вероятно е предател!
– Ако и за Чудомира кажат, че е предател, тогава огън да я гори Македония!
Из бунищата на човешката подлост се изважда думата „предател“ и се пуща в обращение. Черна като дявол е тази дума. Тя вкаменява душите на хората, които са живели с вяра и преданост към тия охулени първи люде в движението. Когато някой от младите агенти на Ванчето ти рече в очите: „Предател е този и този“ – тогава ти онемяваш. Ако речеш, че не е предател, тогава ще ти викнат в лицето, че защитаваш предатели“.
НИКОЛА СТОЯНОВ
