Невероятно, но факт: вчера вечно младият кюстендилски музикант Венци Мицов стана на 50 години. В типичния си самоироничен стил Венци отбеляза събитието на личната си страница в социалната мрежа с шаржово автоинтервю, което започва със следното въведение :
„И така, на тази дата през 1971 година в град Кюстендил лицето Венци Мицов поело първа глътка въздух.
Днес, в тези пандемични времена, словосъчетанието „да поемеш глътка въздух“ не звучи никак поетично. Ама никак.
То какво ли звучи добре към днешна дата. Дъжд, студ, английско време, Covid и нов парламент…
Но да оставим това настрана.
Днес, на своя 50 рожден ден , спазвайки традициите, реших да взема интервю сам от себе си.
Правя това по две причини. Първата е тоталното творческо безсилие, което ме е налегнало в последните дни.И втората е далеч по-простичка – просто никой не желае да ми вземе интервю, та затова реших да се препитам сам себе си”.
Подчертавам, че страдам от раздвоение на личността и репортерът Мицов няма да е добронамерен към рожденика Мицов.
И така, ако обичате, интервю!!!
Репортер: Честит рожден ден, Мицов! Честно казано, не заслужавахте да доживеете до 50 години. За това има няколко причини, но всичките са еднакви – защото сте дебел!
Мицов: Благодаря ви за този въпрос. То въпрос няма, но аз въпреки това ви благодаря. И не, не съм дебел, просто имам тежък кокал. А по кокала има повечко сланинка, но постоянно прекалявам с тофу, рукола и пащърнак.
Репортер: Бягате от въпроса! Обяснете на читателите си какъв е смисълът от Вашето половинвековно съществуване на планетата Земя?
Мицов: В интерес на истината, като човек, който от два месеца се гледа очи в очи със смъртта, мога да кажа, че не знам. Дори не искам да си го обяснявам, защото, докато лежах в болницата на системи в началото на март, си мислех – „Ти нищо още не си направил, затова ще оцелееш и ще направиш велики неща“. Е, излязох от болницата, но единственото велико нещо, което направих, бе да пия антибиотици. И да си инжектирам нискомолекулярен хепарин в търбуха…
Репортер: Доста тъжничко. Кажете, господин Мицов, днес навършвате 50. Имате ли идея защо предизвиквате такава омраза към себе си? Вие сте вероятно единственият човек, който е мразен от приятелите си повече, отколкото от враговете си. Откъде ли не Ви изгониха, какво ли не напуснахте в знак на протест. А гилдията Ви яростно Ви псува и твърди, че я е срам от Вас?
Мицов: Знаете ли, едно време, когато бях по-млад, бях убеден, че най-важното нещо в живота ни е да бъдем безкомпромисни в битките си. И с цената на всичко да отстояваме мечтите си. И да се борим за тях. Е, мина време и аз разбрах, че да се бориш за правата на хора, които не желаят точно ти да се бориш за тях, е адски, ама адски глупаво. Но докато го разбера, изядох толкова бой, че вече нямам здраво място по тялото си.
Репортер: Чудесно, значи сте обикновен идиот. Никой не Ви иска, всеки Ви псува, а Вие въпреки това продължавате да не си затваряте тъпата уста.
Мицов: Да. Това, уви, не ми донесе успех. Не ми донесе приятелство. Не ми донесе нищо, освен омраза. И лицемерие. Странно е, че въпреки това до ден-днешен продължавам да имам мнение. Но пък мнението е стока – можеш да имаш собствено, което никой да не купи. А можеш да продаваш чуждо, модерно, опаковано като твое. И тогава може да станеш много, ама много популярен. А не като мен, сам да си вземам интервюта на рождения си ден.
Репортер: Знаете ли, никак не сте интересен, доктор Мицов. Вие сте класически чичак – депресар. Когато хората се радват, Вие ги питате защо го правят. А това е отвратително…
Мицов: А после, когато се усетят, че не е било за радост, пак аз съм виновен, защото… защото така…
Репортер: Разбира се, че е така. Добре, днес е ден за ядене и пиене. Доколкото знам, Вие все още се възстановявате от Ковид пневмония и понякога изпитвате болка в гърба. И все още кашляте, за моя и на поне 2 милиона българи радост. Как ще отпразнувате днес тъпия си рожден ден?
Мицов: У дома. С Дидка и Лазар. Ще си говорим, ще хапнем торта, дори може да се качим на колата и да отидем някъде. Ще се чуя с мама, която беше поредният член на семейството, оцелял от гадната болест. Знаете ли, господин репортер, за мен най-якият подарък е, че видях смъртта. Изиграхме една игра на карти. В нея бяхме реми. И засега отложихме следващото раздаване. А това не е никак малко…
Репортер: Загубих си времето с Вас. Добре, дайте там нещо за бъдещите Ви творчески планове и да свършваме тая мъка.
Мицов: Предвиждам да живея. Да дочакам внуци. Да прегръщам момичето, което обичам. Да си играя с котката и кучето. Да изпратя сина си абитуриент съвсем скоро. И предвиждам да ви досаждам с мнението си още дълго време. И да, знам, че мнението ми и пет пари не струва, знам, че съм господин никой и че за всички е все тая какво мисля, но няма да мълча. Докато не изиграем следващата игра на карти с госпожа Смърт. И ако тя спечели, ще знам, че съм направил каквото е по силите ми.
Репортер: Какво искате да пише на надгробния Ви паметник в деня, в който пукнете?
Мицов: Само едно. „Дойдох! Видях! Но не победих!“…
Честит ти петдесети рожден ден, бедни глупако Венци! Твоята войната свърши.Време е да си налеем в нейна памет…
На фона на Разлог
По време на концерт
В едно от комичните си превъплъщения
- Венци на протест
Венци на протест
