Кюстендилците Д. Тодорова и И. Георгиев за испанците – галениците на съдбата, или как преминава почивката в Коста дел Сол в условията на пандемия

Дестинацията Коста дел Сол в Испания, или на български преведено Слънчев бряг, избраха от третия път двойка кюстендилци – Десислава Тодорова и Иво Георгиев. Отпаднали в последния момент Египет и пирамидите, после Тунис и накрая спасителната сламка се оказала почивката в Испания. Двамата обаче не съжаляват и дори казват, че било за хубаво. За страната се пътува след антигенен тест, който обаче на летище София изобщо не го проверили и поискали. Важно за Испания е да имаш т.нар. QR код, който се получава, след като декларираш, че последните 14 дни не си имал контакти с лица, болни от Ковид, или лично ти не си го преболедувал. Всичко се попълва на страницата на испанското здравно ведомство, откъдето по имейл се изпраща QR кодът. Ако не успее туристът да си го направи, при добро стечение на обстоятелствата го извършва туроператорът. В случай че пътуващият не е обърнал внимание, на летище София има добре структурирана система и срещу 10 евро на човек се получава задължителният код. Формулярите по електронен път се попълват от служителките на гишето за продажба на билети, но за това трябва да си дошъл поне 3 часа по-рано преди полета, тъй като те се справят бавно, мудно и трудно.

QR кодът се показва на митницата в Испания директно от телефона. И най-после стигаш до Коста дел Сол – крайбрежието на Испания, чрез най-близкото летище Малага. Самият град пък е обявен за столицата на автономната област Андалусия в Южна Испания. До него се стига за 3.40 часа, като пътуването със самолета в по-голямата си част е над водно пространство. На Коста дел Сол са разположени редица красиви градове като Михас, Туремолинос, Марбеля, Фуенхирола.

Какво прави впечатление на двойката пътешественици? В Испания маските на открито не са задължителни, но испанците са изключително наплашени заради Ковид пандемията и не ги свалят. „Ние избрахме Фуенхирола, град с население малко повече от Кюстендил. Хотелът се наричаше „Лас Палмерас”, или „Палмите”, разположен на крайбрежната алея. Избрахме полупансион с включени закуска и вечеря. Храненето ни беше на блок маса, а дори когато си го избираш, нямахме право да сваляме маските, тъй като сервитьорите дебнеха и непрекъснато повтаряха „La mascariIla” /маска/ и сочеха да си поставиш маската, ако си проявил неблагоразумието дори и да я смъкнеш под устата. Сваляхме ги единствено докато се храним, след това, ставайки от стола в ресторанта, я слагаш отново”, разказва 26-годишната Десислава Тодорова.

Като цяло средиземноморската кухня много й допаднала. „Всеки ден имаше по два-три вида средиземноморски риби, приготвени на скара или на фурна. Ядохме сьомга, риба тон, мерлуза, както и непознатите за мен сервиола и групар. Салатите също бяха много екзотични и в изобилие, подбирани според рецептите на френската, испанската, немската, норвежката и руската кухня. Много интересно решение ми се видя в зелената салата, наред с яйцето, маслините и обилното присъствие на червения лук, да слагат и парченца портокал. В други салати пък намираше място ананасът и прасковата. Изобщо от всичко, дори и най-изтънчените гастрономи не биха намерили забележки”, споделя кюстендилката.

• 

• 

Испанците са изключително безгрижен народ и изобщо не си дават много зор в работата, а градовете, през които минавали, потъвали в зеленина. „Като седнеш в заведение, дето има една дума, можеш да се изчакаш и да те обслужат чак на другия ден. Сервитьорът не чака дори и бакшиш, не е задължително дори и да му оставяш. Във Фуенхирола например обикновеното кафе е 1.40 евро. Таксата на плажа за два шезлонга и чадър струва 12 евро. Не те пропускат да ти я вземат, още не си се разположил, и пристига набит испанец, който ти обявява тарифата, въпреки че можеш и да си я прочетеш от забучените в пясъците големи табелки с цената и работното време на плажовете на Средиземноморието. А за това, че изобщо не се напрягат, има и други доказателства. В хранителния магазин например, когато плащахме за минерална вода в центове, момчето не си правеше труда и да преброи колко пари му давахме. Направо изсипваше центовете в касата”, споделят кюстендилци.

• 

• 

На плажа никой не се впечатлява, че жените от 20- до 80-годишна възраст се пекат без горнището на банския костюм. Това е нещо сякаш обичайно. Пясъкът е по-различен от българския, малко по-едър като консистенция, а водата в Средиземно море по-студена и по-солена, отколкото като на родното Черно море.

• 

• 

„Хората събират слънчеви бани, а на плажа никой не играе плажен волейбол или с каквато и да е топка, тъй като е забранено. Да не се нарушава спокойствието на летуващите”, са впечатленията на туристите от Кюстендил.

Испанците, въпреки че не блестят с перфектно телосложение, повечето са с нисък ръст и закръглени форми, спортуват много. Бягащи по крайбрежната алея се забелязват и сутрин, и вечер, а фитнес залите са претъпкани. „Направо се втрещих, като видях, че в залата хората тренират с маски. Дори и на пътеките за бягане. Таксата за един ден е 9 евро, но испанците предпочитат да си вадят карти. Всичко е автоматизирано, картата е в телефона и спортуващият само се чекира на входа и вратата се отваря. С приятеля ми искахме да си направим селфи и свалихме маската, веднага дойде една от инструкторките и ни направи забележка. Заради Ковид пък жена непрекъснато минаваше и почистваше уредите с парцал, напоен с дезинфектант. Самите трениращи пръскаха с поставените навсякъде спрейове уреда, с който са приключили тренировката. Високоговорител на определени интервали напомня на испански и английски език, че маските са задължителни”, разказаха туристите от Кюстендил.

Градовете в Коста дел Сол буквално преливат от палми и зеленина. Тревните площи са като терените на футболно игрище, с изключително подравнена трева. Навсякъде има капково напояване, а всяко дръвче има метална решетка и маркучите около него впръскват свежите капки. „Испанците дори внесли растителност от Австралия, а дворовете им са осеяни с разновидностите на китайската роза. От екскурзовода научихме, че испанците много обичат да декорират къщите си с цветя. В Малага пък видяхме фикус, гигантско дърво на 200 години”, споделят те.

Папагалите са напаст за палмите, защото, правейки гнездата си там, дървото постепенно изсъхва. Затова властите не само във Фуенхирола премахват периодично гнездата.

По улиците на испанските градове не се виждат контейнери за смет, всичко отива под земята. Разработена е успешна схема за отпадъците, боклуци не се виждат. Подземните кофи за смет са за разделно събиране. Обозначени са за хартия, стъкло и хранителни отпадъци, снабдени със собствен отвор. Минава камион, който е снабден с подемна машина, и всичко е автоматично. Отворът е направен специално, в него не може да се бърка и да се рови. Приемникът и кофата са едно цяло. Подобно хранилище е напълно херметизирано и поема много повече от вместимостта на един контейнер. Плюсовете на подземните хранилища са очевидни: те заемат малко място, не развалят вида на улицата, не миришат, не привличат бездомници и животни. Хоризонтална система, която работи на принципа на пневмопоща. Боклукът се пресова на бали и излита в хранилището. С такава система могат да се обработят всички торби с боклук. Боклукът попада автоматично в разпределителен пункт, откъдето го извозват на сметището. 

Безспорно перлата на Коста дел Сол е Марбеля. Градът е известен с това, че е посещаван от богати туристи, или там, както се изрази екскурзоводът, е за хора, искащи да практикуват луксозен туризъм. Разстоянието между Фуенхирола и Марбеля е 26 километра и се стига с градски автобус, който спира буквално през пет минути. Превозните средства са нови и климатизирани, влиза се само през предната врата, където отново автоматично шофьорът ти издава и билетчето. Вътре пътниците са с маски, а шофьорът строго следи те да не се свалят. Впечатляващо е отношението към пешеходците. Щом стъпят на пешеходната пътека, всички спират и изчакват, без да се изнервят и да надуват клаксони, една иначе обичайна БГ картинка.

Марбеля е град с близо 100 000 жители, а в района има разположени 43 игрища за голф. Напоследък мястото е предпочитано от богати руски граждани, които купуват скъпи вили. Смята се, че собствени къщи имат там Антонио Бандерас и Хулио Иглесиас. Дори два от площадите носят техните имена. Най-посещавано там е яхтеното пристанище, наречено „Пуерто Банус”, на името известния испански предприемач Хосе Банус. Там са разположени търговски центрове от висок клас, магазини на Кристиан Диор, Гучи, Версаче и Долче и Габана и ресторанти. Там можеш да се повозиш на яхта срещу сумата от 100 евро за един час. На градския плаж сумата за шезлонг и чадър плащаш 14 евро.

Испания влага изключително много средства и за реклама, това установили кюстендилци. Навсякъде луксозни табелки рекламират хотели, магазини и ресторанти. Всичко е обозначено, така че да те улесни и да го откриеш без проблем. Най-популярното ястие по крайбрежието пък са шишчетата сардини, които се приготвят на жар в специални лодки край ресторантите. Испанците ги наричат естамо.

Другата атракция за кюстендилци било посещението на Гибралтар. От всичкото, което разбрали, е, че испанци и англичани се карали кой да осигури по-добър живот на гибралтарци. Любопитното е, че до Гибралтар разстоянието е 100 км, но той е под владението на Великобритания. Управлява губернатор, назначен от кралица Елизабет Втора. В магазините се пазарува с гибралтарски паунд, приемат и евро, които приравняват спрямо курса. Само че масово се говори на испански, а търговските центрове се управляват от евреи. За да стигнеш до Гибралтар, смятан за най-южната точка на Европа, се минава митница. След два референдума гибралтарци избират да останат под управлението на Британското кралство. За да се стигне до това решение обаче, си има своето обяснение. На местното население е осигурен безплатен транспорт, в автобусите те не плащат, за учениците пособията са безплатни, а за възрастните хора лекарствата са безплатни. След като завършат средно образование, гибралтарските тийнейджъри имат право да продължат висше образование в който си изберат университет на Великобритания, и то напълно безплатно.

Гибалтар е офшорна зона и е известен с евтините си парфюми, цигари и алкохол. По улиците могат да се видят типичните за Великобритания телефонни кабини в червен цвят. Разликата е, че в Гибралтар телефоните са работещи. Атракция за туристите са и маймуните от вида берберски макак, които обаче са пренесени от Африка. Те се разхождат свободно на Гибралтарската скала и има над 300 индивида. Забранено е обаче да се хранят и да се докосват. Маймуните до такава степен са свикнали с туристите, че се приближават свободно, дърпат чантите и раниците, и дори позират за селфи, без да се притесняват. Маймуните се срещат само там, а поверието било, че докато ги има, Гибралтар ще си остане под английско владение. Маймуните са под държавна грижа и защита. Грижите включват мерки по запазване на големината на популацията, така че нито да се разраства прекомерно, нито да намалява. Нараняването на маймунка на Гибралтар се третира като криминално престъпление. Английски език почти не се говори, а предимно испански. От скалата в Гибралтар се вижда континентът Африка. Преди Ковид дори се организирали екскурзии с ферибота дотам, до Мароко, където имало два испански града. Виждат се и двата Херкулесови стълба, а легендата гласи, че преди 3000 години по този начин Херкулес разделил Европа от Африка.

Международното летище в Гибралтар е известно с това, че пистата за излитане и кацане се пресича от улица, а автомобилите и пешеходците са принудени да спират и изчакват пред бариери всеки самолет. Друга интересна забележителност в Гибралтар е пещерата Сан Мишел. Достъпни за посещение са няколко зали, едната от които е доста голяма и е оборудвана със седалки и сцена за представления. Пещерата е много добре осветена в различни цветове. 

Атракция са и тунелите на Гибралтар, изграждани от Британската армия в продължение на повече от 200 години, и образуват своеобразна мрежа от проходи вътре в скалата. Използвани са като военно съоръжение, хангари, казарми, болници. В рамките на земна площ, по-малка от 7 квадратни километра, Гибралтар има около 55 километра тунели, почти два пъти по-голяма от цялата си пътна мрежа.

Гибралтар е задморска територия на Великобритания, която се намира на едноименния Гибралтарски полуостров, в най-южната част на Пиренейския полуостров. Територията включва Голямата скала и Пясъчния провлак, който я свързва с Пиренеите. Гибралтарският проток има стратегическа позиция и свързва Средиземно море с Атлантическия океан и отделя Европа от Северна Африка.

Гибралтар граничи на север с Испания, на изток – със Средиземно море, на юг е протокът, а на запад – Гибралтарският залив. Площта му е по-малко от 7 квадратни километра. Хората са си отвоювали територия от морето, изграждайки бетонни платформи в Гибралтарския залив. Немалко сгради са построени на този бетон.

Стандартът на живот е много висок и, разбираемо, цените са доста високи, но си заслужава ходенето.

Ключовото местоположение на Гибралтар е причина той да бъде неотменна цел на завоевания. От 711 г. Гибралтар е във владение на маврите, през 1602 г. преминава към Испания, а от 1713 г. става владение на Великобритания. След това Испания неколкократно прави опити да си възвърне владението на полуострова, но без резултат.

Гибралтар е най-южната част на Пиренейския полуостров. Намира се на около 136 км югозападно от Малага, които са в по-голямата си част магистрала и се изминават за около час и 40 минути.

Преди да излетят за България, кюстендилските пътешественици направили инфотур из Малага. „Особено ми хареса катедралата, наречена Санта Мария. През централния й вход се влиза само при тържествени случаи, като Великден например, и сега празникът на 18 август. Тогава оттам излиза тържествена процесия и минава по улиците на Малага. През целия ден се организират танци, състезания по фламенко, пеят се традиционни песни, има сергии с всякаква храна. Катедралата е издигната на мястото на стара джамия и е строена два века в три различни стила – готика, ренесанс, барок. Строежът на катедралата стартира през 1528 г. и приключва през 1782 г., като сградата остава незавършена – от двете кули, които е планирано да са част от храма, само северната е реализирана. Това е и причината катедралата да носи името La Manquita – в превод Едноръката лейди. Точно там край катедралата е историческият център на града, с интересни улички, площадчета и множество заведения. Посетихме и родната къща на Пабло Пикасо, която е превърната в музей, а входът е 4 евро. Намира се на красив площад, северно от катедралата. През 2003 г. в чест на Пикасо e открит Museo Picasso Mаlaga, който представя над 200 негови произведения, между които картини, скици, скулптури. Музеят се помещава в Boenavista Palace”, разказват кюстендици.

В Малага слънчевите дни в годината са средно 320, а температурите рядко падат под 10 градуса.

Calle Marquеs de Larios е централната улица на града – пешеходна зона с множество ресторантчета и магазини. Дизайнът на много от сградите на тази улица са дело на испанския архитект Eduardo Strachan Viana-Cаrdenas, който е бил силно повлиян от архитектурния стил на Чикаго. Освен че е важна търговска улица, Calle Marquеs de Larios, заедно с Plaza Constituciоn, са местата, на които се случват най-значимите събития в града.

Испанците са изключително спокойни, дори отивайки на летището, на обявените две гишета за чекиране, работело само едно. Служителката не се притеснила от километровата опашка. Обслужвала бавно и с усмивка, говорила си дори и по телефона. „Естествено че полетът ни закъсня с един час, а те отвориха още две гишета буквално в 19.30 часа, когато трябваше да излетим. Закъсняхме с час, но това не притесни персонала на леттището”, коментират кюстендилци. „И сега се чудим тези нищо наглед хора как си живеят добре. Смятам даже и че не го заслужават. Но туризмът много им помага, а иначе просяци също има като в България”, заключават младите туристи.

ГЕРГАНА ИВАНОВА