Лазар Причкапов: За Илинден и Преображение – само с гласа на истината

Има думи, които не се говорят, а се пеят. Но когато думите са за Илинден, трудно може да се разбере дали се пее, или се плаче. Една и съща болка вече 120 години дълбае чувството ни за справедливост и национална горест и търси мястото на личната ни и национална драма в класацията на човешката неправда. От историческите събития до наши дни е достигнала в пълен обем само статистиката, която, облечена в словесни шаблони и претенциозни оценки, неведнъж обслужва необясним и вреден популизъм, заливащ ни от паметници и лобни места.

И как днес да повярваме на думите за преклонение пред саможертвата, когато дни преди годишнината на въстанието случайни, невечни хора, самозванци в политиката, повдигат въпроса за смяната на орисани с вечност събития – като Трети март – националния ни празник по Конституция.  Как да отделим Трети март 1878 година от порива за свобода и саможертвата на април 1876 година, от септември 1878 година, когато в Рилския манастир се взема решение за Македонското въстание, познато като Кресненско-Разложко, организирано от българите в Македония срещу решенията на Берлинския конгрес, как да го отделим от ноември 1902 година, когато е въоръженият бунт на българите от Североизточна Македония, познат като Джумайско-Петричкото въстание, и от Илинден 1903 година, когато е върхът на саможертвата, за която на бесилото Георги Измирлиев беше казал: „Колко е сладко да се умре за свободата на отечеството!”. Как ще обясним без тези дати на саможертва двете дати на българско достойнство от 1885 година и 1908 година – 6 и 22 септември: Съединението на България и Независимостта на България? Какъв мутант трябва да си, за да отделиш този календар на българската саможертва и достойнство от паметта на българския народ с едничката цел да си отново удобен, като през ония 500 години на политически, икономически и социален геноцид. И с какви очи ще застанеш до националния флаг на тези дати и как ще звучи химнът в подлата ти душица. Това е поведение, което трудно може да ме убеди в своята оригиналност и безкористност, поведение, което опозорява върховете на националноосвободителните борби, сред които е и Илинден 1903 година.

Прието е да го наричаме Илинденско-Преображенско въстание, защото тръгва на Илинден 1903 година от Македония и продължава две седмици по-късно, на Преображение, в Тракия. Решението за въстанието е взето през януари в Солун на конгрес на ВМОРО, председателстван от Иван Гарванов, и е резултат от засилените репресивни мерки и масови беззакония, предприети от правителството на Османската империя след Джумайско-Петричкото въстание и солунските атентати.

Решението не е безспорно, но по него се спори не от малодушие, а от нетърпение да се потърсят по-бързо и по-радикално други исторически пътища, различни от тези, заложени на Берлинския конгрес и близки до тези на Санстефанския мирен договор. Като първа свидна жертва на поетия път на въоръжена борба пада идеологът на българското националноосвободително движение в Македония Гоце Делчев, убит на 4 май край село Баница. В пантеона на националните ни герои, създали ореола на Българското Възраждане, до Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев и Гоце Делчев ще се запишат имената на още десетки и стотици знайни и незнайни светци на националното ни обединение. На Илинден щабът на въстанието в село Смилево в състав: Дамян Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев, нарежда на въстаническите отряди да започнат бойни действия. Мантрата е „хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот“. И това не е протестърски лозунг, като сегашните от Лъвов мост, а клетва. Две седмици по-късно, на Преображение, зад тази клетва застават и дружините от Петрова нива, обявили Странджанската република, командвани от Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. Месец по-късно – на Кръстовден, тръгват в поход и дейците от Серски революционен окръг, водени от Яне Сандански, капитан Стоянов и полковник Янков, обединили силите на бившите идейни противници от ВМОРО и ВМОК. Участват близо 30 хиляди въстаници с ясното съзнание, че са обречени срещу 350-хилядната имперска войска и башибозук. Но клетвата е дадена и изпълнена. След погрома на въстанието остава не едно свидетелство за гръцки и сръбски антибългарски действия. Равносметката е жестока: хиляда загинали въстаници, 5000 убити и живи горени мъже, жени и деца от мирното население, 4000 жени изнасилени, 12 хиляди изпепелени къщи, 200 опожарени села, 100 хиляди останали без дом, повечето от които избягали в България.

Един въпрос винаги ме е вълнувал: Защо България не е помогнала и могла ли е да го направи? Очевидно не. Въздържащите предупреждения на Великите сили към българското правителство са били категорични и безкомпромисни. Въпреки оказваната морална и материална помощ от всички обществени слоеве в страната българското правителство много добре разбира, че и съседните държави няма да останат безучастни при евентуална намеса.

Целта на въстанието е постигната. Турция отново е дискредитирана в очите на света, но кръвта този път полепва и по снагата на българската държава, която обяснява сдържаното си поведение с икономическата и военната слабост. Това обаче не е достатъчно за оправдание на политическото безразличие, което за пореден път показва, че  държавата и дипломацията ни не са били на нивото на народната саможертва. Кръвта полепва и по Великите сили, защото на всички е ясно, че Турция е само инструментът, гилотината, конструирана от тях на Берлинския конгрес, напоена с отровата на лицемерието. Дипломатическата памет на тези държави е значително по-къса от историческата памет за българската държава и значението й за Европа и Балканите. Политическото неглижиране на това значение от европейските сили е бомбата, заложена под мира на Балканите. Разбира се, не несъзнателно и случайно, защото избухва на няколко пъти и винаги във вреда на България, фиксирана в договори като Букурещкия и Ньойския, и унизителния период на културна автономия в Пиринския край.

Днес, 120 години след Илинден, знаем, че с етнически геноцид и политически репресии противниците на българското обединение, не без участието на София, превърнаха идеята за независимост в братоубийствена месомелачка, миксирала мечти и надежди във върл македонизъм. Факт е, че в него са вградени последните остатъци от действащата повече от столетие доктрина, отразяваща консенсуса на Изтока и Запада, че на Балканите не трябва да има голяма и монолитна българска държава в нейните исторически етнически, религиозни и географски граници. Няма дипломатическо или следвоенно решение, което да не отразява тази доктрина на лицемерието.

Знаем кой какво е сторил на България и за България, знаем какво е сторила и България за близкия и далечния свят. Не сме малки, не сме и слаби, както се опитват да ни внушат отново съчинителите на антибългарската доктрина. Ако поискаме достатъчно силно, можем бързо да отворим духовните пространства за интелектуалните възможности на българския народ. Мястото ни в света е било и е до най-добрите. Но трябва да помним сакралните си дати и герои, защото те без нас могат, но ние без тях не можем. И ако трябва да се извиняваме на някого и за нещо, то това е единствено на  българския народ в Македония и само заради измекярската роля на българските правителства през последния век, допуснали вредни компромиси по отношение на асимилацията на български територии и българския етнос.

Очевидно днес без вяра не може. И аз вярвам. Вярвам на тези, които дадоха живота си за България и Македония, а не на тези, които дават и двете, за да си живеят живота. За Илинден, Преображение и Кръстовден 1903 година трябва да се говори и пее с ясен глас, без шепот в оценките. Само гласът на истина може да поддържа силата на българския народен патриотичен дух.

ЛАЗАР ПРИЧКАПОВ, бивш кмет на Благоевград