На 26 юни 2022 г. се навършват 35 години от идването на Дипломатическия корпус в Благоевград. Преди посрещането на близо 150 представители на чуждестранни мисии за година и половина са извършени невиждани по мащабите си строителни дейности, които преобразяват областния център в Пиринско в европейски град. Начело на обновителния процес на Благоевград застава тогавашният първи секретар на ОК на БКП Лазар Причкапов, който впоследствие бе избран за кмет в периода 2002-2007 г. С него разговаряме за събитията, дали тласък в развитието на града преди 35 г., в които има много ентусиазъм, безвъзмезден труд на над 100 000 доброволци, както и малко интриги, доноси и обвинения за авторитаризъм.
Продължение от бр. 135
Бяха минали малко повече от 20 години от 1962 година, когато при откриването на текстилната фабрика Тодор Живков беше заявил:
„Тук, в Благоевград, в този край живее чистокръвно българско население“. Толкоз. Дългоочакван ден и час, който дава начало на бурно индустриално, икономическо и духовно развитие на Пиринския край. Бяха инвестирани милиарди левове. В експлоатация бяха пуснати десетки предприятия от различните отрасли. Ускорено се изграждаше енергийната, пътната и социалната инфраструктура, строяха се болници, училища, пощенски станции, детски градини и ясли. Първата текстилна фабрика прерасна в комбинат. Появиха се крупни индустриални единици в машиностроенето, в тютюнопреработката, текстилната промишленост. Селското стопанство след окрупняването пое по пътя на научните разработки за увеличаване на реколтата и подобряване на качеството, без да се нарушава екологията. В планините наред с масовото залесяване с бор, дъб и бук се появиха и нови дървесни видове, като корковия дъб, даващ нови перспективи в дървопреработването. Окръжната промишленост уверено вървеше по пътя на националната икономика, която излизаше от състоянието си на предимно суровинен производител и стъпваше на релсите на преработваща суровините си до краен продукт индустрия. В много отношения изпреварихме някои традиционно развити райони. Тютюневият комбинат стана водещ в страната в системата на „Булгартабак“. Промишлено-аграрният комплекс в Петрич под умелото ръководство на уникалния Димитър Мазнейков изпреварваше по авангардно мислене и прилагане на новостите всички останали комплекси в страната. Този подем създаде условията през 1984 година да концентрираме натрупаната енергия в един фокус, който да превърне Благоевград в многостранно развит административен, индустриален и духовен център на Югозапада.
Новите реалности дадоха основание на срещата в Благоевград през 1987 година Тодор Живков вече да каже: „Ако искате да видите как се развива България в условията на социализма, елате и вижте Благоевград и Благоевградски окръг!“. Та такива бяха мащабите.
- Какво се случи с хората, чиито къщи бяха съборени за реализация на строителните мероприятия?
- Всеки въпрос, свързан с хора и собственост, е повече от деликатен. Деликатен е днес, деликатен беше и тогава. Става дума за съдби и дом. Направихме всичко възможно приложените решения да са съобразени със строителната програма и с интересите на всеки един собственик. Не мисля, че всички бяха доволни, но все пак общественият интерес имаше приоритет. Къщите бяха отчуждени и съборени. Всеки получи с негово съгласие ново жилище без бавене. Нямаше ощетени. Бяха компенсирани ако не с качество на местоположение, то с количество жилищна площ.
- Колко бяха работниците доброволци, участвали безвъзмездно в строителството?
- Никой не е водил точен отчет, но цифрата се определя на над 100 хиляди, преминали за различен срок през обектите на Благоевград.
- Защо сте заложили толкова кратки срокове за изпълнение – 1 г. и 7 м., не е ли свръхтежка задача за такава строителна инвазия?
- Тежестта на задачата я знаят само тези, които я понесоха. Срокът не се определяше от нас. От нас зависеше само да го спазим.
- Всички ли бяха съгласни с това, или имахте опозиция, макар да сте разполагал с цялата власт?
- На огромното доверие, което имахме, хората от окръга и Благоевград отговориха с резултати. Но вярно е, че винаги има и несъгласни, опозиция, лица максималисти в критериите си или други, свикнали само да недоволстват, да изтъкват единствено себе си, своята правота и т.н. Да, имаше инакомислещи. Но не допуснахме да има инакодействащи. В общото съзидателно дело бяхме заедно и с инакомислещите.
Но в тази връзка има и интересни случаи на опозиция, които по-късно станаха монопол на един известен свещеник, наричан Фори Светулката. Една сутрин в разгара на строителството ми докладваха, че в определени дни под моста, който свързва площад „Македония“ с квартал „Вароша“, се събират група жени, които, придружени от свещеник и със запалени свещи в ръка, организират странни ритуали. Тогава се работеше и в коритото на реката с цел да се превърне в атрактивна зона за отдих. Оказа се, че тези жени от познати семейства се молят водата да дойде и да отнесе всичко, което Лазар Причкапов прави в града. Като наводнението през петдесетте години. Да сте чули за някакви санкции от наша страна за такива ритуали? Няма. Оставих ги да се молят, тъй като знаех, че това не е народът, защото той е на обектите, а там, където върви народът, върви и Господ. Та толкова за опозицията.
- Как държахте ситуацията под контрол по време на строителството? А Вас контролираха ли Ви? Имахте ли проверки от софийските началници?
- Контрола осъществявах лично на място по всяко време. Не съм наивник да смятам, че нямаше контрол и върху нас. Главното е, че центърът ни повярва, и не на приказките, а на работата.
Имаше и клевети, доноси и клюки – такава фантазия, която създаде легенди. При едно от посещенията на Тодор Живков го посрещнах на Антените. След размяната на няколко приказки, преди да потеглим за града, той ми подаде една папка с думите: „Виж кое е верно и вземи мерки, а което не е верно, късай и хвърляй в коша!“. Не подцених жеста, но знаех, че в папката са само копия, а оригиналите оставаха живи.
С Тодор Живков никога, по никакъв повод не сме обсъждали темата за строителството в Благоевград. Не съм наивник да смятам, че Живков не е имал богата информация за това, което се прави. Но така или иначе разговор на тази тема – нито за строителството, нито за финансирането – не бяхме имали.
В началото на март 1987 г. Живков ме извика в град Сандански. Температурите бяха отрицателни. Той се разхождаше в парка и с генерал Милушев го изчакахме в горната част на алеята. Дойде зимно облечен, поздравихме се. Вървейки по алеята, той каза: „Много студено, тука не винаги е така. Ще успеете ли?“. Стана ми ясно, че пита за строителството в Благоевград и за студа. Отговорих: „Ще успеем, другарю Живков“. Това беше всичко.
И още един случай, който прилича на контрол. Дипломатическият корпус беше вече в Благоевград. Предстоеше официалното откриване. В този момент Тодор Живков ме погледна и съвсем тихо ме попита: „Всичко наред ли е? Парите стигат ли? Законно ли е всичко?“. Отговорих: „Всичко е законно, другарю Живков!“, на което той отвърна: „Ааа! Добре, добре!“.
Що се отнася до строителния, техническия и финансовия контрол, то той се осъществяваше от специализираните за това институции. Това, което днес тревожи обществото при усвояването на пари от общинските и държавни поръчки, тогава не беше познато. Това няма как да го обясня днес. Естествено беше, когато тръгнахме като ново ръководство и екип да изпълняваме голямата задача и се видяха първите резултати, и че „няма лабаво“, се появиха и обвиненията. Те бяха най-вече за авторитаризъм. Знаеше се откъде идват и накъде са насочени. Поради силната мобилизираща роля, която трябваше да изпълняваме като окръжно ръководство, като фон на политическата ми биография остана това обвинение в авторитаризъм. Както се казва – нека. След като там остава и този Благоевград, който и днес харесваме. Аз посветих своята политическа кариера на Благоевград, а днес виждате колко политици посвещават Благоевград на своята кариера. Не съм светец. Взимал съм решения за действия, преди убеждението да ги е обосновало и превърнало в необходимост. Но без такива решения, за които носиш лична отговорност, за какво са водачите? - Каква беше сметката, като теглихте чертата? Колко милиони бяха инвестирани в мегастроителството?
- В комплексната програма бяха фиксирани 198 милиона лева, които усвоихме за година и седем месеца. Между другото през 2006 година – последната ми цяла година като кмет, постигнахме подобен, дори по-голям резултат. Привлякохме в община Благоевград, доколкото си спомням, инвестиции за над 100 милиона евро, за което бяхме обявени за национален първенец. И тогава пак посрещах Дипломатическия корпус. Но усещането не беше същото.
- Как протече посрещането на Дипломатическия корпус?
- През 1987 година това стана национално събитие номер едно. Присъствието на Тодор Живков и други държавни ръководители на НРБ даде първостепенен национален престиж на случващото се. На проявите, съпътстващи откриването на обектите в Благоевград и окръга, присъстваха чуждестранните дипломати, акредитирани в България. По тази причина събитието стана популярно като „Посрещане на Дипломатическия корпус“. Това беше представителната част. Но ние изграждахме Благоевград не за дипломатите и „корпуса“, а за превръщането му в съвременен индустриално и икономически развит град с многообразна социална, образователна, културна и спортна инфраструктура. Протоколното събитие даде легитимност на дълбоките икономически, духовни и социални промени, които бяха настъпили в Пиринския край след отърсването от сянката на македонизма. Показа новото самочувствие на хората, изградили по своя мярка и разбиране дома си и дали плът и енергия на мечтите си. Достойна мисия за достойни хора. Много от тях дадоха не само труда си. Те разбираха поставените задачи не само като професионално предизвикателство, а като нещо повече, което изисква да вложиш не само знания и опит, а сърце и душа. Те бяха примерът, без който едва ли бихме успели. Дипломатите едва ли успяха да разберат точно тази част от срещата. Но ние трябва да помним, а мой дълг е да го кажа.
- От дистанция на времето как оценявате свършеното преди 35 години?
- Направи се максималното, което можеше да се направи. Дипломатите бяха впечатлени и държаха непременно да изкажат възхищението си от видяното. Разбирах много добре, че във всичко това имаше доза куртоазия, но като цяло това, което се искаше от нас, беше осъществено на ниво.
Тодор Живков също беше доволен и не го скриваше. В кабинета на председателя на ОНС той изрази задоволството си, каза, че сме направили голям град, и обяви, че ще сме един от хубавите областни центрове, че Благоевград ще бъде областен център. Това го каза и на множеството, когато излизахме от сградата на съвета.
Започна химнът, проехтяха 21 залпа на нациите и това беше финалът на невероятния трудов подвиг, на строителната епопея, извършена за една година и седем месеца. Не вярвах, че този ден е дошъл. Радвах се искрено, че екипът, с който започнах това необходимо за Пиринския край дело, успя. Успяха всички кадри, всички непредубедени хора, целият окръг успя. Успяхме, защото знаехме какво искаме и как да го постигнем.
От 1962 година, цитирана вече няколко пъти, до този връх през 1987 година бяха изминали само 25 години. По-малко от годините, приети сега като преход. От какво към какво – вече не е ясно. Ако приемем, че бяхме продължили при темпото, което имахме, според икономически експерти сега вероятно брутният национален продукт щеше да бъде три пъти по-голям от онзи през 1989 година, жизненото равнище на българите щеше да бъде два и половина пъти по-високо. Това означава, че средногодишният доход на човек щеше да бъде около 18 хиляди евро. Реалните приходи обаче щяха да бъдат много по-високи, защото свободното време и времето за лично усъвършенстване щеше да е много повече.
Днес даже и най-заклетите лобисти не се наемат да правят реални икономически разчети, а се крият в неуместни идеологически измислици.
- Как Ви изглежда сега Благоевград? Каква е Вашата оценка?
- За Благоевград или хубаво, или нищо, но не в оня смисъл, за който се казват тези думи. Не съм привърженик на черногледството, но времената, в които живеем, са изключително враждебни и непродуктивни. Те нанесоха своите вреди и на Благоевград. Няма вече такива кадри, които даваха живот на големите идеи, празни са промишлените зони, където работеха десетки хиляди благоевградчани, възрожденският ни дух витае недолюбван в оковите на яловата толерантност. Не знам дали Ви е направило впечатление, но най-оживеното място в промишлената зона е онкоболницата. Няма стратегически инвеститори, а и държавата започва да пропуска съмнения, които напомнят за действия, които връщат сянката на македонизма. В тези условия местният политически ансамбъл губи хармония и в невъзможност да поеме верните тонове, заравя главата си в пясъка, очаквайки проблемите да се саморазрешат. Видим е дефицитът на безспорни идеи и личности, които да върнат вярата и мобилизират волята, за да се тръгне отново нагоре.
- Не мога да не Ви попитам и за горещите теми. Каква трябва да е позицията на българското правителство спрямо Северна Македония?
- Не трябва да крием, че наистина сме исторически обременени. И по отношение на Северна Македония се борим с наследството на минало, което е много болезнено, и настояще, в което се ражда тревожност. Северна Македония е рожба на политическата конюнктура. Тя е безсрамно и нагло оправдание за сръбския и гръцкия геноцид над българщината в Македония, оправдание на Великите сили за вековната си българофобия.
Изразявал съм и друг път позицията си по тази тема и продължавам да твърдя, че очевидно процесът на сближаването дотук е грешен, и е грешен, защото не минава по пътя на кръвната линия, а по пътя на конюнктурни идеологии. Това е път, постлан от вредни компромиси, плод на удобна дипломация, на братоубийствени битки и невинна кръв. В тази връзка трябва да отбележим, че няма политическо статукво в България, което да е подминато от изкушението на компромисите и да не е дало своя принос в грешките. И няма политическо статукво, което единствено и само по собствено желание да е направило тия грешки. Тоест принудата за компромиса винаги е била външно планирана и целенасочена. И винаги за сметка на България. Историята е ясна и категорична. Да търсим в нея отлики и прилики е безпредметно, защото проблемът не е научно-исторически, а на сбъркан политически консенсус, диктуван от концепцията да не се допусне възстановяването на българската държава в нейните етнически, религиозни и географски граници, фиксиран в Райхщатските договорености между Русия и Австро-Унгария и потвърдени от Берлинския договор. Още Едуард Грей, британски външен министър в началото на миналия век, е прозрял, че „всеки мир на Балканите бе невъзможен, докато Букурещкият договор съществуваше“. А той съществува, както съществува и задълбочилият проблемите Ньойски договор, а по-късно и Майският манифест, и Бледската спогодба. От тези документи е видно, че македонизмът не е проект на Северна Македония. Той най-напред е антибългарски проект. При този проект България е сама срещу всички. Дипломати и политици от САЩ, от Европейския съюз и Русия не споделят българската позиция по отношение на Северна Македония и не я споделят заради користни политически цели и икономически интереси. И това не е изненадващо. Но изненадващо е, че продължава натискът върху България, въпреки че в условията на съюзния договор с ЕС никой не иска от страните в Съюза да споделят българската позиция, защото според договора трябва единствено да се съобразяват с нея, защото тя съдържа историческата справедливост и политическа прагматичност. Това трябва да е позицията на българското правителство. Тук компромиси не трябва да се правят. Не трябва да се заблуждават от бъдещи обещания и минали покаяния. Само така съседите ще разберат защо България никога не е била враг на Македония и никога не е слагала знак на равенство между народа на Македония и доктрината на македонизма. Може би ще си припомнят, че въпросът за автономията на Македония винаги е бил български въпрос, като част от идеята за национално обединение. И не заради друго, а защото в тези територии винаги е доминирал българският етнос, организиран в православна общност от Българската екзархия, с чувство за принадлежност към българската държава.
От самото си създаване македонизмът е приел позата на жертва. Но македонизмът не е жертва, а демон. Днес и България, и Северна Македония са негови жертви, обект на една лицемерна политика, която винаги е обслужвала чужди интереси. Македонизмът е видимият инструмент на тази политика. И днес, активизирайки антибългарската си риторика, той слага нови въглени под емоционалния вулкан, който започва да клокочи при съседите и провокира ответна реакция в българското общество. Целта е ясна: тези действия да обърнат процеса на сближаване, като превърнат омразата в хронична и противопоставянето в необратимо. Тогава вече може да се каже, че македонизмът е победил. И тази опасност не трябва да се подценява, защото е обективна и отразява тревожния факт, че политическите субекти, движещи процеса на сближаване от двете страни на границата, не внушават достатъчно доверие. При тези условия винаги сме били неспособни да изречем истината от страх да не си навлечем гнева и възмездието на някакви господстващи субекти. А днес? Някаква голяма тайна ли е, или конспирация, че започването на преговори със Северна Македония за членство в Европейския съюз минава през идеята за милитаризиране на Балканите под флага на НАТО? И има ли милитаризиране, което да не минава през националното, икономическо и духовно обезличаване на „гостоприемните“ страни? И от значение ли е с каква национална доктрина ще се осъществят идеите на днешните господстващи субекти? Риторични въпроси, които поставят отново под съмнение целите на сближаването и крайния резултат от него.
Спомените ни са още живи, за да станем съучастници в нова лъжа, подвластна на чужди интереси. Народът на Пиринския край и тези, които се обявяват за негови водачи, трябва твърдо да застанат зад ясна и категорична позиция, която защитава нашите родови корени и национална идентичност. Ако не днес, то кога политическите субекти, общинските администрации и общинските съвети в Пиринския край ще обединят позицията си за бъдещето на връзките с най-близките ни съседи. Народът на Пиринска Македония трябва да ги чуе, за да знае ще плаща ли отново за чужди грешки и ще чисти ли отново духовна кал от компромисни наноси. - Какво е отношението Ви за войната на Русия в Украйна?
- Споделям мнението на тези, които мислят, че това не е наша война. Ако трябва да подкрепя някаква позиция, то това е предприемане на мерки за запазване правата и живота на хората с българско самосъзнание, имащи някакво гражданство или жителство в района на военните действия, както и всички законови, политически и юридически мерки за минимизиране на проблемите, които донесе войната на енергетиката, търговията и икономиката. Разбира се, ясно е, че развоят на конфликта не зависи само от Русия и Украйна, но може да голяма степен да се предвиди. Не мисля, че ще стигне до голяма война. На първо място, защото западното общество, обединяващо САЩ, Англия, Европейския съюз и НАТО, досега показва пристрастие към други стратегии за постигане на Новия световен ред, които не предвиждат директен военен сблъсък с равностоен съперник. Либералното политическо коопериране дълги години вече създава политическо удобство, за което всеки радикален сблъсък е рисков. Естествено, отговор вече има и той няма да се ограничи само в санкциите, които съсипват икономически всички замесени страни, включително и нас. Една латинска поговорка гласи: „Не пожелавай зло на врага си – планирай го!“. Какъв ще бъде планът оттук насетне не се наемам да гадая, но съм убеден, че няма да закъснее. Доколко ще е ефективен – също не може да се предвиди. Но ясно е, че започна нещо, което прави света днес различен от вчера. Важно е да знаем дали има заплаха за България. Смятам, че тя е толкова реална, колкото е заплахата за НАТО и другите страни от Европейския съюз. Но каквато и да е, за нас няма да дойде отвън. Защото най-голямата опасност е вътре и идва от разединението на обществото. Живеем върху буре от антагонизъм, готово да избухне всеки момент. А някои висши представители на правителството заради некомпетентност или криворазбрано сервилничене използват агресивен словоред, който излиза извън рамките на допустимата провокация. С началото на военните действия се активизираха филите и фобите, независимо към какво, но по правило не и за България. За съжаление политиците ни вместо да търсят силикон за разцеплението и мехлем за раните, сипят по всички граници барут и сол. И в тази ситуация на реален конфликт, нуждаеща се от справедлива позиция, отново нямаме консенсус. А видимо е, че дневният политически ред на Балканите се променя. Сърбия заяви веднага положението си на руски сателит на полуострова, Северна Македония пази топло-студено поведение, но македонизмът е с ясна стара ориентация, Гърция, толерирана от всички и всякога, няма да тръгне срещу интересите си, а Турция отдавна вече е фактор, който може да не се съобразява. От друга страна, видимо е, че западните партньори ни нямат доверие, защото хеликоптерите, които летят над Благоевград, и самолетите, които облитат източната ни граница, не носят българския флаг. При тези факти в заявената гледна точка на държавните ни институции, че няма директна опасност, аз лично не виждам нищо спокойно.
- Справя ли се българското правителство с управлението на кризите, които ни връхлитат – пандемията от коронавирус, войната в Украйна, инфлацията, продоволствена криза“ Има ли пилот в самолета?
- В кръга на шегата, има пилот в някои посолства. При нас са стюардесите. При всяка ситуация, в която съм попадал или виждам, че други са попаднали, се питам: Може ли решението да е друго, което да е по-правилно и по-справедливо“ И в много случаи съм стигал до извода, че никой никога не е прощавал на България, когато е била слаба, а е била слаба, когато не е единна, когато не е била обединена от общи цели и безспорни водачи. Метафората със самолета и пилота е добра, но не обслужва реалностите, защото ми се струва, че вече сме в състояние на свободно падане, подчинени единствено на закона на гравитацията.
- Каква е Вашата прогноза за това, което ни чака“ Има ли спасителен план?
- Когато ви отговарям на въпросите, си давам сметка, че времената са различни, че идейният фундамент е друг, че огромни сили се опитват да изместят моралния център в друга орбита. Манипулират се контрастите, като всячески се правят опити черното да се представи за бяло, а бялото за черно. Но защо от всичко това се получава едно безкрайно тъжно сиво! В него потъва всеки оптимизъм за бъдещето, а песимистична прогноза на никого не е нужна. Сигурен съм обаче, че българинът като индивид ще преодолее всички трудности – къде с инат, къде с хитрост, къде със снишаване, но не съм сигурен, че като вид, като общество може да намери общия път и посока, без да се приложи някаква социална принуда. Днес всички други са ни виновни: Русия, защото е имала имперски интереси, когато ни е освобождавала; САЩ, защото имат атлантически интереси, когато президентът им Удроу Уилсън не е позволил на Антантата да ни „разчекне“ чрез Ньойския договор между съседите ни Гърция, Сърбия и Румъния; Турция и Северна Македония, че точат зъби за териториите и историята ни; ЕС, че ни превръща в ресурсен придатък за икономиката си, и само ние нямаме вина. Нямаме вина за съсипаната индустрия и селско стопанство, нямаме вина, че образованието на децата ни е в ръцете на тотални манипулатори, които налагат учебен материал далече от истината и го прикриват под знака на фалшивата толерантност, че културата върви по пътя на съмнителни естетически разбирания и морални цели, че масовите медии работят със слушалки в ушите или превръзка на очите, че политиците ни скачат с двата крака в блатото на Новия световен ред, аплодирани от десетки хиляди участници в неправителствени организации, финансирани от странни източници. И никой не е виновен, не е отговорен. Никой! Даже страхът, че сме жертви на една необявена война срещу нормалността, не може да ни стресне. Не отправям упрек към хората, защото съм виждал какво може народът, когато има пред себе си ясна градивна цел. Точно целта е нещото, което липсва, за да преодолеем внимателно контролираната ерозия върху концепцията за държавен суверенитет и национална идентичност, която лансира с много пари Новият световен ред. Без тази ясна цел в новия разказ за света едва ли ще ни има.
БЕТИНА АПОСТОЛОВА
