Преди да псуваме управляващите, „дето не знаят как да управляват”, нека се замислим дали проблемът не е в нас, избирателите, „дето не знаем как да избираме”
Стадният ентусиазъм, с който царят бе посрещнат в София, беше обиден за хора, претендиращи да са свободомислещи граждани
Не знам дали не е заради любовта ми към парадоксите на древнокитайските Даоисти, но често ме връхлитат разни усукани мисли. Днешните са породени от наближаващите избори. И този път като всякога, щом се зададат избори и започва да се предъвка старата мантра – ние, българите, сме умни, почтени и работливи, но все ни се падат глупави, крадливи и мързеливи управници. И само ако имаме късмета някой ден, най-накрая, да се уредим с добри и справедливи управници, то България неминуемо ще се превърне в процъфтяващ малък рай на земята. Тъжният факт, че огромна част от хората не успяват да осъзнаят напълно простата истина, че в една демокрация управниците не ни „се падат“, а си „ги избираме“, е тема за цял отделен (може би следващия ми) коментар.
Аз обаче бих искал, тук и сега, да ви предложа да ме последвате в една умствена гимнастика. Да се опитаме да си представим един хипотетичен обърнат сценарий: нека приемем за момент, че не НИЕ ще избираме политиците, които искаме да ни управляват, а ТЕ, политиците, имат възможността, анализирайки нашата избирателна история, да изберат дали искат да ни управляват!
НЕКА ЗА МОМЕНТ СИ ПРЕДСТАВИМ, ЧЕ ИМА ЕДИН ЕКИП ОТ МНОГО КАДЪРНИ, РАБОТЛИВИ И ИЗВЪНРЕДНО ЧЕСТНИ УПРАВНИЦИ, КОИТО ИМАТ ПРАВОТО ДА СИ ИЗБЕРАТ НАРОДА, КОЙТО ДА УПРАВЛЯВАТ (кадърно и почтено).
Да обърнем палачинката и вместо ние, избирателите, отдолу да оценяваме придирчиво управниците горе, управниците горе да огледат критично нас, избирателите , долу?! Шантаво, а? Рекламации на касите на ЛаоДзъ и ДжуангДзъ, моля. А ние да продължим с нашата обърната логика и да видим докъде ще я докараме. Вярвам, че качествата и моралният характер на един човек (и по аналогия на дадено общество) най-добре проличават в изборите, които прави през живота си. Освен това вярвам, че основен критерий за оценка на избирателите са резултатите, които овластените от тях управляващи партии са постигнали за доброто на държавата. Затова нека хвърлим един поглед към политическите избори, които ние, българите, сме правили в последните 33 години (след като получихме възможността сами да избираме управниците си). Това, което следва, е един кратък, субективен и без каквито и да е претенции за представителност общ поглед към най-новата избирателна история на нашего брата, българския електорат:
– След 45 години комунизъм, на първите свободни избори НИЕ, наше величество избирателят, избрахме, ами … пак комунистите.
– При втория опит все пак успяхме да ги бутнем, нали помните „С малко, но завинаги“. Е, че беше с малко, с малко беше, но освен това се оказа, че е и за кратко.
– На следващите избори отново (за втори път) дадохме властта на комунистите и комсомолецът с горещо сърце Жан Виденов докара България до нова катастрофа, но този път в мирно време.
– Следващо наше съдбоносно решение бе да дадем властта на Царя.
ОГРОМНИТЕ НАДЕЖДИ И СТАДНИЯТ ЕНТУСИАЗЪМ, С КОЙТО НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО БЕ ПОСРЕЩНАТ НА ЛЕТИЩЕТО В СОФИЯ, БЯХА ДОСТА СМУЩАВАЩИ И ДОРИ БИХ КАЗАЛ ОБИДНИ ЗА ХОРА, ПРЕТЕНДИРАЩИ ДА БЪДАТ АВТОНОМНИ И СВОБОДОМИСЛЕЩИ ГРАЖДАНИ.
Едно голо обещание да „ни оправи за 800 дни“ почти гарантира на новия ни спасител абсолютно мнозинство в парламента. Е, нас не ни оправи (или пък ни? – зависи какво точно се има предвид под „оправи“), но пък себе си уреди с царските имоти.
– След хитреца от Мадрид ние, премудрите болгарски избиратели, целокупно турихме чрез демократични избори на власт отново (за трети път) комунистите?! (Как беше онова определение за лудост на Айнщайн – да правиш един и същи експеримент отново и отново, и да очакваш различен резултат). Не съм проверявал статистиката, но това трикратно предоставяне на властта на комунистите чрез свободни и демократични избори трябва да е световен рекорд.
– На президентските избори през 2006 година доцент д-р Неделчо Беронов – юрист, икономист и председател на Конституционния съд, получи по-малко от 10 процента и отпада още на първия тур. Някои казаха, че бил доста стар, други – че името му било смешно. Така на балотажа пратихме официално обявения за доносник на ДС агент Гоце и популиста Волен Сидеров. В крайна сметка избрахме комуниста Георги Първанов, и тандемът му с министър-председателя от БКП Станишев доказа, че явно 45 години НЕ НИ стигат.
– После бе десетилетието на „пожарникаря“ Бойко Борисов, който избирахме и сваляхме не един, не два, а цели три пъти, без да може обществото ни да постигне някакво съгласие по въпроса дали Бойко е „прост мафиот“, или е „умел политик“ и „спасител на България“.
– След последното сваляне на Борисов изборите спечели партията на виден шоумен и неговите сценаристи. Политическият вариант на Шоуто на Слави се оказа пълен провал и бе свалено от екран още преди премиерата.
– След провала на Слави на гребена на вълната (в случая вълната бе юмрукът на президента) се оказаха двама симпатични младежи (учили в Харвард), които дори нямаха партия, но се усмихваха симпатично и обещаваха чудеса. В духа на българската поговорка
„Всяко чудо за три дни“ харвардският експеримент се срути след само 6 месеца. Което ни докара до сегашната ситуация, в която обществото е силно разделено, лута се от една крайност в друга без ясна посока, и според повечето политолози сме пред прага на нова поредица от извънредни избори. Не мисля, че всички тези наши „постижения“ са повод за много гордост, и съм сигурен, че не биха привлекли вниманието на кадърни и можещи управници.
Друго нещо, което ще даде възможност на оценяващи ни в нашата хипотетична игра управници там, горе, да преценят що за стока сме ние, избирателите, тук, долу, са актуалните теми на предизборната кампания.
ПОСЛАНИЯТА, КОИТО НИ КАРАТ ДА ГЛАСУВАМЕ ЗА ТОЗИ ИЛИ ОНЗИ, ГОВОРЯТ МНОГО ПОВЕЧЕ ЗА НАС, ОТКОЛКОТО ЗА ПАРТИИТЕ.
Те пределно ясно показват „на какво кълвем“, ние избирателите, и въобще – какви сме шарани. В основното меню неизменно са: 1. Обещанията за „по-високи заплати и пенсии”; 2. Жален плач как сме на опашката на ЕС по доходи; 3. Гаранции за помощ от държавата; и всичко това, гарнирано, тук и там, с патриотарски провиквания: „Не си я даваме историята“. О, да, и дежурните кухи закани за „смяна/демонтаж на системата“ и „нулева корупция“.
Още по-тъжното обаче е, че в огромната си част съдържанието на предизборните лозунги и обещания не са толкова отражение на това, което съответните политици наистина мислят и в което искрено вярват, а повече на това, което предизборните им щабове смятат (на база проучване на общественото мнение), че ще им донесе повече гласове. И по същата тази причина в предизборните агитматериали очевадно отсъстват послания за повече лична отговорност на всеки от нас, призиви за по-качествена и упорита работа, за повече инициативност и поемане на личен риск, не е никак модерно да се говори и за това, че сме на опашката в ЕС по производителност на труда. Дясното, което в нормалния свят се свързва с идеи за инициативност, предприемачество, упорита работа и консервативни семейни ценности (които са основните носители на материалния просперитет на дадена страна), у нас вече като че ли се превръща в политическа „анатема“. Да те нарекат „десен“ в БГ политиката днес е почти като да те напсуват на майка. Дори харвардци решиха, че е нужно изрично и публично да обявят: „НЕ СМЕ ДЯСНА ПАРТИЯ“.
И след всичко изброено дотук, мисля си аз дали някой наистина кадърен и можещ човек ще поиска да се подложи на изпитанието (защото изборите наистина са изпитание) качествата му да бъдат оценявани от избиратели, нееднократно демонстрирали негодността си да разпознаят и изберат качеството (тук се сетих за онази страхотна стара карикатура на Бешков: „Срещнаха се и НЕ се познаха“). След това да продължи да бъде пленник на настроенията на същите тези маси, мъчейки се да угоди на безкрайните им прищевки. И на всеки 4 години да става заложник на избора на тълпата, залагайки съдбата си на изхода от техния неособено добре информиран избор. Според мен по-вероятен е сценарият, при който наистина качествените и себеуважаващи се хора ще решат, че не искат да бъдат оценявани от некачествени избиратели, и ще се откажат да участват. Това оставя вратата широко отворена за не толкова кадърните и не толкова себеуважаващите се, нали разбирате – такива, които биха направили компромис с професионализма и съвестта си, за да угодят на масите. С други думи, такива дето приличат повече на нас, масите. Затова следващия път, преди да започнем да си псуваме управниците, „дето не знаят как да управляват“, нека се замислим дали проблемът не е преди всичко в нас избирателите, „дето не знаем как да избираме“.
За финал ще цитирам Уил Дюрант (Will Durant), американски философ и историк, който в своята книга „История на Цивилизацията“ казва: „На отделна личност може да й се случи да я сполети несправедлива и незаслужена съдба, но на цели нации, рядко.
П.С. Иначе по отношение добрите управници личното ми мнение съвпада до голяма степен с това на ЛаоДзъ??,???? (ТайШанг,БуДжъЙоуДжъ) – „Най-добрите управници са тези, за които хората не знаят (че са управници)“. И си мисля, че нещата в България ще са станали по-добре тогава, когато повече хора „тук – долу“ по-малко се интересуват от това кои точно са онези „там – горе“.
ИВО СТАНОЕВ
