Има доста истина в твърдението, че „няма по-досаден човек от отказал цигарите бивш пушач“. И най-малкото присъствие на цигарен дим го кара демонстративно да бръчка носа, а всяка среща с човек с цигара неизменно предизвиква въпроса „Как може да пушиш тази отрова?“ и загрижения съвет „Трябва да ги откажеш“. Миналата седмица обаче се замислих, че когато говорим за цели общества, едни от най-досадните са бивши комунистически страни, които в старанието си да докажат своята любов към новите си демократични приятели, бързат яростно и категорично да се отрекат от всичко в „тоталитарното“ си минало. И това досадно престараване е толкова по-усърдно, колкото по-предана е била дадената страна в своята лоялност и раболепие в миналото към тогавашните си комунистически приятели.
Конкретният повод, който ме наведе на тези мисли, бе дилемата какво и как да празнуваме на 9 май: Деня на Европа или Деня на победата? Всъщност
ЗА УПРАВЛЯВАЩАТА ПОЛИТИЧЕСКА КЛАСА ДИЛЕМА НЯМА – В МОМЕНТА ТЕХНИЯТ ПРИНЦИП ИЗГЛЕЖДА Е КАКВОТО КАЖАТ ОТ БРЮКСЕЛ, ТОВА ЩЕ ПРАЗНУВАМЕ.
Верни на приказката „Комунист името си мени, но нрава не“, другарите на Нинова и нароилите се леви партии се хвърлят на амбразурата в защита на всеки символ и празник от славното старо време, когато каквото кажеха от Москва – това беше. И тук няма дилема. Въпросът е какво да прави огромната маса хора по средата. Тези, които нито се борят за нови европейски постове и службички, нито страдат от носталгия по загубените комунистически длъжности и привилегии. Хора, които се опитват що-годе безпристрастно и обективно да оценяват историческите събития, осъзнавайки, че в крайна сметка историята се пише от победителите.
За Западна Европа е ясно – там още преди да завърши войната, вече са гледали на СССР и Сталин много повече като на заплаха, отколкото като на „освободители“. И трябва да се признае, че са имали своите сериозни основания. Ясно е и за Русия – те гледат на 9 май като на една тяхна монументална победа над ужасно зло (нацизма), което е заплашвало целия свят. И техните основания са не по-малко сериозни. В резултат на тези различни гледни точки едно и също обективно историческо събитие – крайната победа над нацизма и подписването на пълна капитулация на Германия, бива представено в доста различна светлина. Едните още от самото начало се опитват да омаловажат военната победа на Червената армия и да подчертаят помощта (най-вече финансова, но и военна), оказана от съюзническите сили. Другите напомнят за твърде закъснялото откриване на Западния фронт и това, че парите помагат, но войни се печелят от войниците. И едното е вярно, и другото не е грешно, би казал даоистът. Но в Европа даоисти няма и в резултат
ОТБЕЛЯЗВАНЕТО НА КРАЯ НА ВОЙНАТА В ЕВРОПА ЗАПОЧВА ДА СЕ РАЗДЕЛЯ ОЩЕ ПРЕЗ 50-ТЕ ГОДИНИ,
когато се заражда новият конфликт на междублоковото противопоставяне Запад-Изток. Позициите и на двете страни са ясни и няма място за вътрешни спорове. Още по-малко пък днес, предвид актуалната ситуация и войната в Украйна. Всяко признаване на каквато и да е положителна роля на СССР и съответно Русия е немислимо. Дори когато говорим за военна победа над Хитлер и нацизма, и то случила се преди почти 80 години. Няма начин. Дилемата е само за нас – какво правим, след като 45 години сме били най-верните слуги на едните и сме учили „тяхната“ история, а в последните 35 се опитваме да свръхкомпенсираме с послушание към другите, усърдно учейки „тяхната“ история. И в двата случая поведението ни е недостойно за самоуважаващ се народ. Това наше положение на „двоен слуга“ колкото и да е обидно от една страна, от друга все пак ни дава уникално предимство. Бидейки изложени и на двата вида крайна пропаганда (да, да, и „лошите“, и „добрите“ правят пропаганда, само че „добрите“ я наричат „борба с дезинформацията“), ние бихме могли да се опитаме да извлечем една по-балансирана и по-обективна позиция.
И именно това бих искал да се опитам да направя сега и тук. Първо за датата – защо на Запад денят на победата е 8 май, а в Русия, 9-и? Ами всъщност причината е доста банална, актът за капитулация на Райха е подписан на 8 май 1945 в 22.43 часа /централноевропейско време/, но
ЗАРАДИ ЧАСОВАТА РАЗЛИКА В МОСКВА ВЕЧЕ Е 9 МАЙ. ЗА СССР ДЕНЯТ НА ПОБЕДАТА СТАВА 9 МАЙ, А ЗА ЗАПАДНИТЕ СЪЮЗНИЦИ 8-И.
По което и време да го мерим обаче, фактът си е факт – хитлеристка Германия капитулира. И с това се слага край на най-смъртоносната и най-унищожителната война в цялата световна история. В нея загиват общо 70-85 милиона (3% от тогавашното население на планетата). Европа е в руини, цели градове са сринати със земята. Аз поне смятам, че денят на фактическото спиране на такава една ужасна война, съсипвала Европа повече от 5 години (Япония отказва да се предаде и там военните действия продължават още няколко месеца), напълно заслужава специално честване в цяла Европа. И то именно като ден на военна победа.
Всъщност идеята за 9 май като Деня на Европа, която днешните политици и меинстрийм медии упорито избутват напред, идва от една реч на тогавашния френски министър на външните работи Робер Шуман, който е смятан за идейния баща на Европейския съюз. В реч по случай, забележете, 5-ата годишнина от победата във Втората световна война на 9 май 1950 в Париж той предлага обединяването на френското и германското производство на въглища и на стомана като нова форма за политическо сътрудничество чрез икономическа стабилност.
ДА СЕ ТЪРСИ ДИРЕКТНА ВРЪЗКА МЕЖДУ ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА ДНЕС И ПРЕДЛОЖЕНИЕ ОТПРЕДИ 74 ГОДИНИ ЗА ТЪРГОВСКО ОБЕДИНЕНИЕ НА ВЪГЛЕДОБИВА И СТОМАНОДОБИВА НА ДВЕ СТРАНИ МИ СЕ СТРУВА ПРЕСИЛЕНО.
Идеята за мир и сътрудничество без съмнение е била налице, но тя винаги е налице. Питайте която и да е финалистка на конкурс за красота какво иска и неизменно ще получите отговора: „World Peace”. Всички искаме Световен мир. Реалността обаче е различна от желанията. Да не забравяме, че в продължение на цели 40 години след тази реч на Шуман Европа бе разделена от идеологическа Желязна завеса, а насред Берлин бе издигната истинска бетонна стена. Двете части на Европа се намираха в състояние на Студена война. От едната страна беше НАТО, от другата Варшавският договор. Границите на България и други държави бяха оградени с телени огради с ток, а нашата част на континента бе известна на Запад като част от „Империята на злото“. Ние, разбира се, им го връщахме с „гнил капитализъм“.
Това тогавашното беше всичко друго, но не и единна Европа с общи ценности. По онова време този Ден на Европа не се празнува дори в западната част, да не говорим за тук, на изток. Истината е, че Денят на Европа започва да се празнува едва след реалното обединение на континента. „След основаването на Европейския съюз през 1993 г. отбелязването на Деня на Европа от националните и регионалните власти се увеличи значително“, четем в Уикипедия.
НЕ Е ЛИ ПО-ЛОГИЧНО ДЕНЯТ НА ЕВРОПА ДА СЕ ЧЕСТВА НА 1 НОЕМВРИ 1993 Г. – ДАТАТА НА ВЛИЗАНЕТО В СИЛА НА МААСТРИХТСКИЯ ДОГОВОР?
Точно това е моментът, в който започва реалното обединение на Европа. Може и да е логично, но изглежда не е политически удобно. Явно целта на днешния елит в Брюксел е да търси историческо основание за активно прокарваната политика за федерализация на Европа. И колкото по-назад във времето, толкова по-добре. Идеята е да се внуши, че сегашният курс на отслабване и обезличаване на националните държави и заместването на техните местни структури с наднационални институции е неизбежен процес, зададен отдавна в миналото. И тези внушения се правят на всички нива.
Да не забравяме, че идат и много важни европейски избори.
Е, РЕШЕНИЕТО СЪБИТИЕ, СЛУЧИЛО СЕ ЦЕЛИ 40 ГОДИНИ ПРЕДИ ДА ИМА ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА, ДА БЪДЕ ЧЕСТВАНО КАТО ДЕН НА ЕВРОПА, СЪЗДАВА ИЗВЕСТЕН ПРОБЛЕМ С ИСТОРИЯТА,
но това явно е позволено в името на голямата цел – единна Европа под мъдрото ръководство на глобалистките лидери в Брюксел. И сега, преди да сте ме обявили за руски агент и „копейка“, нека да кажа – знам, че и преди, и след войната Сталин е избил и уморил от глад милиони руснаци; знам, че жертвите на руснаците са толкова големи, донякъде защото съветските генерали не за ценели живота на войниците си; знам, че когато идват в България, много от руските войници са се държали много по-лошо с цивилно българско население от немските (това го знам от първа ръка, от разказите на баба ми, в чиято къща е имало разквартирувани първо немски после руски военни); знам, че без финансовата подкрепа от Америка дори Москва и Сталинград е можело да бъдат превзети от немците; знам, че Америка осигурява финансова помощ от 11.3 милиарда долара (180 млрд. в днешни пари). Всички тези неща са ми пределно ясни. Но също така знам, че
НИКОЯ ВОЙНА НЕ Е БИЛА СПЕЧЕЛЕНА САМО С ПАРИ. ПАРИТЕ ПОМАГАТ, НО В КРАЙНА СМЕТКА НАЙ-ВАЖНИ СА ВОЙНИЦИТЕ НА ФРОНТА.
Ако не ми вярвате, питайте Зеленски. В Украйна се изсипаха милиарди (380 млрд. досега) и те пак ще загубят войната, защото… нямат достатъчно войници. Знам още, че дори да бяха паднали Сталинград и Москва (ако не бе имало щедрата американска финансова подкрепа), Русия пак би могла да спечели войни и без външна помощ. Ако не ми вярвате питайте Наполеон – той превзе Москва и въпреки това загуби войната. Но всичко това са предположения „ако това“, „ако онова“, отговорите на които никога няма да разберем.
Тук се изкушавам да използвам новия си любим израз по темата „ако“. Той е на пилота от Формула 1 Макс Верстапен, който, попитан дали ако не беше излязла кола за сигурност, би спечелил последното състезание, каза: „Ако майка ми имаше тестиси, тя щеше да ми е баща“. Тестисите настрана, едно нещо е неоспоримо – Втората световна война е най-опустошителната, която светът познава до днес. Крайната победа в нея се дължи в огромна (не единствена) степен на усилията, героизма и жертвите на руските войници в окопите. И затова
БИ МИ СЕ ИСКАЛО НИЕ, КАТО НАРОД И ДЪРЖАВА, ДА СЕ ОТЪРСИМ ПОНЕ ЗА МОМЕНТ ОТ ТОЗИ НАШ НЕИСТОВ СТРЕМЕЖ ВИНАГИ ДА СЕ ХАРЕСАМЕ НА НЯКОГО и използвайки знанията си по история и от старото комунистическо и от новото глобалистко време, да имаме куража да кажем: 9 май е Денят на победата. Денят, в който една ужасна война, вилняла из континента ни над 5 години, е приключила. Заслугата за постигнатата победа не е само и единствено на Червената армия, но без нея успехът би бил невъзможен. Затова нека на този ден да не се свеним да си честитим Деня на победата и да си обещаем да изградим една по-добра Европа. Европа, която не се опитва да изкривява значението на събития от своята история, за да ги използва за защита на конюнктурни интереси, а да приема тази история в нейната цялост.
