С 19 гласа „за“ и нито един „против“ или дори „въздържал се“ на извънредно заседание миналия четвъртък Комисията за правни въпроси в Народното събрание (НС) гласува на първо четене промени в Наказателния кодекс (НК), с които да бъдат завишени наказанията за причиняване на лека и средна телесна повреда. Цялата тази експедитивност и загриженост бяха предизвикани от бурната обществена реакция срещу новината за едно ужасно, гнусно и нечовешко престъпление.
Обезобразяването на една жена от един изверг предизвика справедливото негодувание на хората и хиляди излязоха на протести в цялата страна. Тази гневна и бурна реакция в обществото е напълно разбираема и е признак за общност, притежаваща дълбоки общочовешки и хуманни инстинкти. Това означава, че не сме загубили своето чувствилище за болката на другите и сме способни на състрадание и съпричастност. Това е нормалната реакция на едно здраво общество. Такива отделни трагедии нерядко се превръщат в катализатор на мащабни политически процеси и промени, но те трябва да са процеси на сериозно осмисляне на проблема, търсене на истинските причини и намиране на начини за тяхното отстраняване или максимално възможното им неутрализиране. Важната цел е свеждане до минимум на вероятността подобен проблем да се появи отново в бъдеще, а не поддаване на моментните емоции.
ДОБРИЯТ УПРАВНИК ОТЛИЧНО РАЗБИРА, ЧЕ СИЛНИТЕ ЕМОЦИИ СА ЛОШ СЪВЕТНИК И ЧЕ ЗА ДОБРИТЕ РЕШЕНИЯ СЕ ИЗИСКВА СПОКОЕН РАЗМИСЪЛ,
а не спешното свикване на извънредно заседание и експресното приемане на необмислени завишени наказания. „Оле, протести, хората са гневни, бързо, бързо вдигайте ръцете и да го гласуваме“. Да гласуваме какво точно? „Сега това не е важно. Сега е важно да изглежда, че правим нещо. После ще го мислим. Бързо, къде ми е писалката? Къде да се подпиша?“.
Това не е реакция на държавници и законотворци. Това е реакция на мушмороци, уплашени от гневната тълпа. Само че гневните закони не са добри закони. „Законът е разум, освободен от страсти“, е казал мъдрият Аристотел преди повече от 2 хиляди години. И юристите, заслужаващи своето име, се придържат строго към този принцип, защото знаят, че когато общественото мнение влезе през вратата на съдебната зала (или в нашия случай – законодателната комисия), правото излиза през прозореца. И много скоро може да се окаже, че заради това прибързано и необмислено вдигане на наказанията за едно конкретно престъпление ще имаме случаи, при които наказанието на един за убийство (непредумишлено) ще е по-малко от това на друг за „средна телесна повреда“.
Цялата абсурдност на ситуацията бе отлично демонстрирана в думите на члена на въпросната Правна комисия Хамид Хамид, който по време на дискусията заяви: „Със съзнание, че предлаганите наказания са несъразмерни, аз ще ги подкрепя. Докато съдът не прилага закона както трябва,
НИЕ ЩЕ УВЕЛИЧАВАМЕ НАКАЗАНИЯТА С ЯСНОТО СЪЗНАНИЕ, ЧЕ ТОВА НЕ Е РЕШЕНИЕ“.
Въпреки че не е оправдание, незнанието може да бъде извинение за някои наши несъзнателни грешки, но няма нито оправдание, нито извинение за грешки, които се правят с „ясното съзнание, че това не е решение“. Лош вкус оставя в устата и впечатлението, че целият зор да се променя Наказателният кодекс е следствие от действията на едно конкретно лице.
„И щяхме ли да сме тук днес и има ли необходимост от увеличаване на наказанията, ако тази адекватна съдебна практика или тази преценка на съда беше в съответствие със закона, ако съдии като Гьонева бяха направили правилната квалификация?“, попита гневно в комисията г-н Хамид.
Смущаващата практика да се променят закони заради конкретна личност, а не заради даден принцип, напоследък сякаш се превръща в доста тревожна практика у нас. Хората на Христо Иванов и Промяната сведоха идеите за принципна реформа на правосъдната система до прозаичния проблем „как да свалим Гешев“. Същите дори не се опитват да замаскират поне факта, че намеренията им за премахване на институцията „служебен кабинет“ и дълбоки промени в изборните правила са продиктувани най-вече от нетърпимостта им към една личност, сегашния президент Румен Радев. Сега ще променят и Наказателния кодекс, пак заради един конкретен човек – набедената за злодей на републиката съдия Гьонева.
Не по-малко неадекватна и повлияна от уличните страсти бе позицията и на основните медии.
ИСТОРИИ ЗА ДОМАШНО НАСИЛИЕ СЯКАШ ПО КОМАНДА ЗАЛЯХА НАЦИОНАЛНИЯ ЕФИР
и първите страници на новинарските издания: „40% увеличение на жертвите на домашно насилие“, „Нова жертва на домашно насилие“, „Убийство след домашно насилие“, „Мъж преби и острига приятелката си“, „България се разтресе от сигнали за домашно насилие над жени“, „Все повече българи търсят помощ след домашно насилие“… Човек би си помислил, че българските мъже са някакви свирепи и диви същества, които, незнайно защо, някак изведнъж са започнали масово да малтретират съпруги и приятелки.
Тези мрачни мисли, налегнали народонаселението, активно се подклаждат и насочват от активни представители на интелигенцията. „Да биеш жена си в България се смята за форма на патриотизъм“, заяви, без да му мигне окото, експертът по медии и журналистика доцент Георги Лозанов. Друго високоинтелектуално постижение на нашата Ентелегенция беше идентифицирането и безкомпромисното разобличаване на основния проблем с насилието – ЧАЛГАТА!!! Според много от тях именно слушането на чалга музика е превърнало българските мъже в „мутри“ и „неандерталци“, които не уважават жените. „Не забравяйте източника на проблема – „седем-осем и ще си легнала…“. Чалга културата създава образа на юнака – мутрата“, заяви авторитетно от страниците на национален ежедневник виден наш политолог.
Добил наскоро и международна известност, наш писател също реши да добави своето заредено с емоция, но откъснато от конкретната реалност послание: „Патриотизмът им татуиран, ножовете им макетни, свободата им смърт“.
ТЪЖНО Е, КОГАТО ТЕЗИ, КОИТО БИ ТРЯБВАЛО ДА БЪДАТ ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ ЕЛИТ НА НАЦИЯТА, НЕ УСПЯВАТ ДА РАЗГРАНИЧАТ ПРИЧИНАТА И СЛЕДСТВИЕТО.
Не слушането на чалга музика създава чалгари, а наличието на чалгари води до създаването на този тип музика. Законът на търсенето и предлагането в действие. В България е имало „чалгари“ и преди още да има чалга. За бума на тази музика след демократичните промени допринесе потискането й по време на комунизма. Но каквито и да са качествата (или липсата на такива) на чалгата, истината е, че да се прави директна връзка между едно деяние, извършено от човек с явни садистични наклонности (а много вероятно и психически отклонения), и музиката, която той слуша, е абсурдно. Бързо търсене в Гугъл показва серия от ужасни престъпления из цяла Европа – бременна намушкана с нож и убита (Испания); взрив на въоръжените престъпления (Швеция); Франция в шок от второ изнасилване и убийство на ученичка; две деца са заподозрени в убийството на 12-годишно момиче (Германия); въоръжен застрелва трима в Рим, шокира града; един мъж убит и двама намушкани (Холандия); Дания в шок – въоръжен уби трима в мол в Копенхаген; мъж убива майка си, накълцва я и крие парчетата в хладилник и кофи за боклук (Белгия). Всички са от тази и миналата година, въпреки че в нито една от тези страни няма чалга.
И за финал, един класически пример от историята на нацизма: Райнхард Хайдрих, обергрупенфюрер от СС, началник на Гестапо и генерал от полицията, е бил талантлив цигулар, син на оперен певец и много обичал сонатите на Шуберт. Това обаче хич не му е попречило да бъде един от инициаторите на „окончателното решаване на еврейския въпрос“ (избиването на всички евреи).
Всяко общество, включително най-образованите и културните, където никога дори не са чували за чалга, имат в себе си отделни антисоциални индивиди с престъпни и дори садистични наклонности, които във всеки един момент са способни да извършат нечовешки жестокости. Тези трагедии са колкото тъжни, толкова и неизменна част от обществения живот. Работата на добрите държавници и законотворци е да се опитат да създадат закони, които възможно най-успешно да предпазват хората от подобни посегателства. Това обаче може да се случи единствено след задълбочен анализ на проблема и професионална дискусия. Ако след това се реши, че наистина е нужна законодателна промяна, то тя трябва да се извърши в спокойна среда.
НИКОЙ НЕ СИ СМЕНЯ КЕРЕМИДИТЕ НА ПОКРИВА ПО ВРЕМЕ НА ПОРОЙ.
Извънредно заседание по време, когато по улиците протестират хиляди, а от медиите се леят високоемоционални призиви за „по-големи наказания“, не е начинът да се постигне качествен и безпристрастен ремонт. Изглежда обаче, че политиците у нас и по света обичат извънредните ситуации. Тогава се мисли малко и се действа бързо и импулсивно. Освен това напрегнатата и емоционална ситуация може да им помогне по-лесно да прокарат своите решения. В такива моменти, използвайки енергията на улицата, е много по-лесно да запушиш устата на несъгласните с теб.
П.П. Накрая бих искал да обърна внимание и на нещо, свързано с темата, но малко встрани – двама души вече загубиха работата си заради изразяване в социалните мрежи на мнение по казуса, което е в рязък контраст с мнението на болшинството. Да, да знам. Тези две мнения бяха написани изключително грубо и просташки, но бяха само това – написани мнения. И тези мнения не са наранили никого. Но заради своите мнения авторите им загубиха работата и препитанието си. Това е хлъзгав наклон, по който не трябва да допускаме да се плъзнем като общество.
Преди време Илон Мъск каза нещо, което ми хареса, за това какво е свободата на словото: „Някой, когото не харесваш, има правото да каже нещо, което не харесваш“. „Ако не вярваме в свободата на словото за хората, които презираме, ние изобщо не вярваме в нея“, добавя пък Ноам Чомски.
Нека си запазим свободата на изразяване на различно мнение, ще ни бъде много полезно в бъдеще.
ИВО СТАНОЕВ
