Позатихналата заради политическите турбуленции, рекордната инфлация у нас и войната в Украйна напоследък тема за Македония отново избухна с пълна сила онзи ден. Поводът – феновете в Скопие освиркаха българския химн преди футболната среща между двете страни. Съвсем очаквано, реакцията в България бе светкавична и изпълнена със силни страсти. Разбира се, че освиркването на химна на противниковия отбор е нещо грозно и глупаво, но проява на глупост от тяхна страна не трябва да е оправдание за ответна проява на глупост и от нас.
Футболни фенове, освиркващи чужди отбори и техните химни, не е нещо нечувано. Стадионите по принцип не са място за хора с деликатни и чувствителни уши. Адреналинът и напрежението се вдигат, страстите се нажежават и задръжките падат. Неслучайно се казва, че спортът е един вид „война с мирни средства“. Англичаните освиркаха немския химн по време на европейското през 2000 година. Феновете на „Ливърпул” освиркват собствения си английски химн понякога. Шотландия бе глобена от ФИФА за освиркване химна на Израел по време на световна квалификация миналата година. През 2015 година „Барселона” и „Атлетико” /Мадрид/ бяха глобени за това, че феновете им освиркаха испанския химн преди финала за Купата на краля.
Аз отлично разбирам по-специалната ситуация в нашия конкретен случай с мача онзи ден, но въпреки това смятам, че е неправилно и най-важното контрапродуктивно да се използва тази грозна проява на македонските фенове за разпалване на поредната патриотарска истерия у нас.
„ХОП, ДЕСПОДОВ ВКАРА ГОЛ. СУПЕР. ПО-ДОБЪР ОТГОВОР НА ЦЯЛАТА ПРОСТОТИЯ ОТ ПОБЕДАТА НЯМА“.
Това последно изречение от реакцията на един политик би било отличен отговор ако беше само то. Наистина в битката на стадиона най-добрият отговор на обидите на противника е да го победиш на собствения му стадион и след това да се оттеглиш с високо вдигната глава. За съжаление обаче това изречение, показващото класа, е предшествано от глупава атака срещу политическите му опоненти и обвинение защо ги били пуснали да почнат преговорите за влизане в ЕС.
Друг политик използва случая да се дистанцира от решението на парламента да „бъде допусната Македония да преговаря с ЕС“.
Възмутен от простащината на македонската публика, един от европейските ни депутати пък реши да отговори със свой просташки пост във Фейсбук, в който обвини македонските фенове, че са „първобитни“, „нагли“ и „мучат“. След това евродепутатът, радетел за европейски стандарти и законност, на свои ред пренебрегвайки тези същите европейски норми, нагло заявява: „Нашите отупаха нашите в Скопие“. А след това, убеден, че дори Господ е на наша страна, добавя: „И Господ помогна. Защото и той е възмутен, че макетата наши край Вардара от Майка България се отродиха“.
Тезата как „нашите са били нашите“ между другото е любима и сред коментарите в социалните мрежи.
ОТНОВО И ОТНОВО СЕ ПОВТАРЯ РЕФРЕНЪТ КАК, ВИДИТЕ ЛИ, ТЕ, МАКЕДОНЦИТЕ, СА СИ ВСЪЩНОСТ БЪЛГАРИ, НО, ГОРКИТЕ, СА СИЛНО ЗАБЛУДЕНИ И НЕ МОГАТ ВСЕ ОЩЕ ДА ПРОУМЕЯТ ИСТИНАТА ЗА СВОЯ ПРОИЗХОД.
И просто трябва само още малко време, за да се осъзнаят и прегърнат Майка България. Това надменно и снизходително поведение към гражданите на една съседна, суверенна държава е много повече обидно за нас самите, отколкото за тях. Не само да отричаш правото на цял един народ свободно да се самоопредели, а дори да се опитваш да си присвоиш правото ти да го самоопределиш като част от твоя народ е проява на гигантска арогантност. И тази наша арогантност се издига толкова по-нагоре, колкото по-надълбоко е проникнал у нас комплексът ни за малоценност. Под бойното знаме на „Не си даваме историята“ се събира гневна тълпа, която компенсира с огромен патриотичен плам липсата на логични доводи и е решена да се бори докрай за „спасението на българите в Македония“. Нищо че същите тези „българи“ твърдят, че са македонци и не искат да ги спасяваме. И как си мислите, че ще реагират хора, на които години наред наставнически и арогантно обяснявате, че са „заблудени“ и „с промити мозъци“ и затова не заслужават сами да решат кои са, а вие ще го решите от тяхно име. С това не искам да оправдая постъпката им, тя си остава грозна, но ми се струва, че
НЯМА ДА Е ИЗЛИШНО НЕЩАТА ДА СЕ ПОСТАВЯТ В КОНТЕКСТ. И ТОГАВА, БЕЗ ДА ОПРАВДАВАМЕ, ДА СЕ ОПИТАМЕ ДА РАЗБЕРЕМ.
И, разбирайки, да се опитаме да простим. Защото, ако ще се правим на по-големия брат, мисля си, че трябва да говорим и действаме като такъв – по-зряло, по-гъвкаво и по-отговорно. И част от това зряло поведение е да признаем, че независимо от споровете на историците, и ние, и те живеем сега, в това настояще, и трябва да мислим най-вече за него (и за евентуално по-добро бъдеще). Освен това ровенето в историята, за да докажеш на някого, че не е този, за когото се мисли, е рисково занимание.
Колко назад ще се върнем, за да търсим корените – 1903? 903? 333 пр.н.е.? Няма ли да е по-добре и ние, и те да си признаем честно, че основен виновник за нашите нескончаеми исторически спорове е, че предците ни не са създали достатъчно документи, от които да я определим по-точно тази история. Въпреки нашите и техните тупания в гърдите колко сме били по-по-най едно време голата истина е, че за споровете си разчитаме най-вече и основно на исторически документи, създадени от други народи. Тази оскъдност на писмени свидетелства прави установяването на спорните моменти изключително трудно и дори невъзможно. Най-вероятно сме обречени на вечни спорове с комшиите за това кой е по-по-най. И ако ще сме по-големият брат, нека се опитаме да разберем и простим на „малкия брат“, когато понякога емоциите и страстите от наскоро придобитата независимост и суверенитет надделеят над разума му и го карат да прави някои несъвсем лицеприятни неща – като да се държи грозно и глупаво на стадиона например. В крайна сметка нали затова са батковците.