През 1999 г. психолозите Даниел Симънс и Кристофър Хабрис провеждат в Харвард интересен експеримент.Те пускат видео на своите студенти – във видеото участват 2 отбора от по трима (едните в бяло, другите в черно) и всеки отбор има по една баскетболна топка. Участниците в експеримента били инструктирани внимателно да следят колко подавания ще направят помежду си играчите в бяло. По време на 30-секундното видео играчите на двата отбора постоянно се движат, разминавайки се един друг, подавайки си топката. Не било много лесно да се следи движението на топките, тъй като шестимата участници се движели насам, натам в малко пространство, постоянно разминавайки се с играчи от другия отбор, което затруднявало броенето на подаванията. Това обаче нямало никакво значение, понеже истинската цел на експеримента не била да установи какво ще видят участниците, а какво няма да видят. И това, което почти половината от тях не видели, е… човек в костюм на горила, който на 15-ата секунда се появява от дясната страна на екрана, пресича бавно целия екран, минавайки между подаващите си топката играчи (дори спира точно в центъра на екрана, за да си удари гърдите няколко пъти като Кинг Конг) и после бавно излиза от лявата страна на екрана. Да, да знам, вие всички сте сигурни, че няма начин да не видите голяма черна горила, която пресича бавно екрана, но двамата психолози провеждат този експеримент многократно и с хора от различни възрасти. Почти половината от участниците не забелязват маскирания човек, въпреки че той преминава от едната страна на другата. За своя експеримент „Невидимата Горила“ през 2004 година Симънс и Хабрис получават т.нар The Ig Noble Prize – сатирична награда, която от 1991 година се дава за необичайни академични изследвания, които „първо карат хората да се смеят, а след това да се замислят“.
Психолигическият феномен обект на горния експеримент се нарича
„СЛЕПОТА ОТ НЕВНИМАНИЕ“ (INATTENTIONAL BLINDNESS). ТОЙ СЕ ИЗРАЗЯВА В „НЕСПОСОБНОСТТА ДА СЕ ЗАБЕЛЕЖИ ЯСНО ВИДИМ, НО НЕОЧАКВАН ОБЕКТ, ТЪЙ КАТО ВНИМАНИЕТО Е АНГАЖИРАНО С ДРУГА ЗАДАЧА, СЪБИТИЕ ИЛИ ОБЕКТ.“
Да се сетя отново за този стар, забавен есксперимент ме накара случващото се в момента на политическото поле у нас, където „белият“ и „черният“ отбори си подават топката напред назад и много от нас, съсредоточени върху това да броим успешните подавания на „нашия“ отбор и грешните на „другия“, не забелязваме горилата. В нашия български варинт на експеримента горилата не е само една и щъпат насам-натам из цялото поле. Разбира се, основната горила е влизането в екрана на българската изпълнителна власт на БСП. Следвайки указанията, ние броим подаванията на „белия“ отбор (умните и красивите) – първо подаване – ние сме млади и с дипломи от Харвард, второ подаване – ние ще управляваме експертно, трето – ние сме чисти, „ония“ са мафия, четвърто – ние знаем как се прави бизнес, пето – ние ще махнем Гешев, ние сме пътят към Европа, ние ще направим 5 моста, ние вдигнахме пенсиите, ние сме промяната, ние сме промяната, ние сме промяната…
И така, улисани да броим тези подавания, не видяхме как горилата влезе на терена. За разлика от експеримента обаче, нашата горила след като спря в центъра, не ще да напусне екрана. Все още е там и се бие в гърдите като Кинг Конг. Комунистите на Нинова не са единствената „горила“ в нашия експеримент. До нея, не толкова гордо и малко гузно, но пък вярно и самоотвержено се бие в гърдите и „десният“ Христо Иванов. Неговите пасове в момента са: „Да запазим стабилността“, „На страната е нужен кабинет, не нови избори“ и други подобни софизми, с които да се прикрие срамният факт, че
ПОЛИТИЦИ С ПРЕТЕНЦИИ ДА ПРЕДСТАВЛЯВАТ МЛАДАТА, МОДЕРНА И ЗАПАДНА ГРАДСКА ДЕСНИЦА СА ГОТОВИ ЗА ВТОРИ ПЪТ ДА СИ ЛЕГНАТ ПОД ЕДИН ЮРГАН СЪС СТАРАТА, НАЗАДНИЧАВА ДЪРЖАНКА НА МОСКВА. Не мога да твърдя със сигурност, но съм готов да заложа немалка сума, че ако кабинетът „Харвард 2“ мине, то коалицията „Да, България“ – БСП ще е първият в света реален, действащ кабинет на десни и комунисти. Не бих искал България да е първа в такава именно класация. Защото, ако в първоначалният вариант с 4 участници и със заявеното намерение на ПП да се регистрира, изгради структури и се превърне в реална политическа партия, участието на БСП можеше да се маскира донякъде като нужна „лява“ подпирачка на „дясно“ управление, сега нещата изглеждат доста по-различно. Останаха трима и от тях само ДБ и БСП са истински политически субекти. При това положение лъсва истинското значение на енигматичното/идиотското (вие сами си изберете прилагателното) заявление на Кирил Пектов от предизборната кампания: „Ще използваме десни инструменти за леви цели“. Явно
ДЕСНИЯТ ИНСТРУМЕНТ Е „ХРИСТО ИВАНОВ“, А ЛЯВАТА ЦЕЛ – ЖЕЛАНИЯТА НА ДРУГАРКАТА НИНОВА.
ПП се провали в намерението си (ако въобще са имали такова намерение) да се организира в пълнокръвен политически проект и по всичко личи, че ще си останат едни преминаващи политически опортюнисти, попаднали на сцената случайно и решили да извлекат каквито ползи могат докато още могат. Големите приказки за борба с мафията и шкафчетата, и ентусиазирано заявените намерения за изчегъртване на старото и изграждане на нова, чиста и просперираща България с „нулева корупция“ се оказаха, като повечето заявки за грандиозни социални промени, празни предизборни балони, които се спукаха при сблъсъка с реалността. Опитът да представят смяната на местата на Пижо и Пенда като нова мартеница е само отчаян опит отново да бъде заблудена реалността. А реалността е, че когато си паднал от мотора, който е поднесъл, понеже гумите му вече са износени, отиваш да си купиш нови гуми. Защото, ако просто сложиш предната гума отзад и задната отпред, ще паднеш отново още на следващия по-остър завой. И е чудно как всички тези простички неща убягват от вниманието ни. За политиците тази наша „слепота“ е много изгодна и те биха направили всичко възможно да я поощряват, давайки ни указания да броим внимателно подаванията, за да не можем да видим „горилата“. За щастие обаче, ние живеем в демокрация и имаме пълното право, и дори гражданско задължение, да игнорираме указанията на политиците и да използваме по възможно най-добрия начин своя разум при наблюдение и оценка на заобикалящата ни действителност, и да забелязваме нещата, които политиците се опитват да маскират. И ако забележим нещо, което ни се струва странно или нередно, да имаме смелостта и доблестта да го кажем публично. Защото в крайна сметка дали ще има кабинет „Харвард 2”, или не, дали ще има избори, или не, кой ще ги спечели и какъв кабинет ще спретнат там горе, е безспорно важно, но много по-важно е ние тук долу да не допускаме да станем слепци заради това, че не внимаваме. Всички знаем поговорката „В страната на слепите едноокият е цар!“.
АКО ИСКАМЕ ДА НЯМАМЕ ЕДНООКИ УПРАВНИЦИ, НИЕ НЕ БИВА ДА СМЕ СЛЕПЦИ.
Може пък да се окаже, че всъщност става за друг един феномен: „Слонът в стаята“ – метафоричен идиом за важна тема, въпрос или спорен казус, който е очевАден и за който всички знаят, но никой не иска да го спомене и обсъди, защото е политически неудобно, противоречиво и нажежаващо страстите. Тогава вече говорим не за несъзнателна слепота, породена от невнимание, а за съзнателно самоналожена „слепота“, породена от страх и малодушие. „Да видиш какво е справедливо и да не го направиш, е липса на кураж“, казва Конфуций в „Аналекти“ 2.24. И ако по отношение на несъзнателната слепота може да проявим разбиране и дори донякъде да я оправдаем, то за самоналожената такава оправдание няма. Страхливците, които са по своя воля слепи, са роби на най-ужасните еднооки царе.
ИВО СТАНОЕВ
