Лично мнение! Иво Станоев: За промяната и статуквото, и как прекалените или зле обмислени промени могат да са опасни и да доведат до хаос

С поглед към изминалата и с пожелания за новата политическа година

Остават броени дни до края на 2022 и началото на 2023 г. Това е времето, когато по традиция ние, хората, правим равносметка на изминалата и отправяме пожелания за новата година. Докато бях в Азия, ми направи впечатление една японска традиция – определяне на дума (йероглиф) на годината чрез национално гласуване. Тя отразява най-важното, случило се през годината, и се обявява на 12 декември всяка година от 1995 досега. Йероглифът на 2022 е Сен и означава „война, битка”. Причина за избора са войната в Украйна, както и убийството на бившия министър-председател на страната Шинцо Абе. Японците избират този йероглиф за втори път, първият е бил през 2001 – заради терористичните атаки в САЩ.

Престижният британски речник Collins English Dictionary пък е избрал за

ДУМА НА 2022 ГОДИНА „PERMACRISIS” (ПЕРМАКРИЗА). ДУМАТА Е КОМБИНАЦИЯ ОТ ПЕРМАНЕНТНА И КРИЗА.

Според редакторите от Collins Dictionary тази дума „обобщава колко наистина ужасна беше 2022 за толкова много хора“.

Опитвайки се да намеря и аз дума, която да отразява случилото се у нас през последната година, в съзнанието ми изскочиха не една, а две – „Промяна“ и „Статукво“. Всъщност усещането/желанието/говоренето за промяна започна да витае в българското обществено пространство още през лятото на 2020-а, когато с много голям ентусиазъм не толкова много хора, но пък много шумно, излязоха на жълтите павета в София и заявиха, че искат промяна. Самоопределилите се за будната съвест на обществото бяха подкрепени от един президент с вдигнат юмрук и редица обществени фигури, видели в случващото се възможност за катапултиране в парламента. Някъде по онова време се появи и другата дума – „статуквото“, и неистовото желание за неговото изчегъртване. Още в самото начало искам да заявя ясно, че не съм против промяната per se, напротив, промяна и подновяване са нужни за всяка обществена система, защото без редовно „проветряване“ тези системи имат склонността да стагнират, да се корумпират отвътре и да стават все по неефективни. Проблемът обаче е, както великият немски философ Кант предупреждава, че „единственото безусловно добро нещо на този свят е добрата воля, всичкото останало добро е добро само при определени условия“. Условието една промяна да е нещо добро е тя, промяната, да е „към добро“. И ако това условие не е изпълнено, то тогава и самата промяна не си струва. Да се върнем на нашия конкретен случай и промяната у нас в последните две години. Основно тя бе свързана с

АТАКА И ОТСЛАБВАНЕ НА ТРАДИЦИОННИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ ПАРТИИ  И НАХЛУВАНЕТО В ПОЛИТИКАТА НА ЕНТУСИАЗИРАНИ ПОЛИТИЧЕСКИ НОВАЦИ,

обещаващи „изчегъртване на статуквото“. Установените и сравнително ясно очертаните партийно-идеологически позиции бяха заменени с гръмки обещания за „промяна“ и неясни от политическа гледна точка послания за честност, професионализъм, порядъчност и подобни общи понятия без конкретно съдържание в контекста на управлението на страната. Първият порив на задухалия вятър на промяната довя на сцената шоумена Слави и неговите сценаристи. Името на партията им бе сякаш измислено като евентуален отговор на въпроса: Има ли народ, дето ще повери управлението на страната си на група тв шоумени? Доста неочаквано за мнозина (аз си мисля, че дори Дългия бе изненадан), те станаха първа политическа сила, с което всички ние категорично заявихме – да, Има Такъв Народ, дето ще си избере шоумени за управници. Промяната и свързаните с нея надежди витаеха във въздуха. За съжаление основните им проявления бяха чифт скъсани дънки в Народното събрание, превръщането на парламентарната трибуна в тв студио за евтино шоу и достигане до абсолютното дъно на политическата аматьорщина с издигането на кандидатурата на „бизнесмен“, продавал плавници и бански в сайта на „Амазон”, за кандидат-премиер. В крайна сметка се оказа, че все пак ни е останало поне малко здрав разум и сценарият на сценаристите се провали. Така политическият вариант на „Шоуто на Слави“ приключи преди да е започнал.

И пак избори. Вторият порив започна значително по-обещаващо – на мястото на рошавите сценаристи дойдоха упорито и много успешно лансираните от президента с юмрука многообещаващи, прилежно сресани умници с дипломи от Харвард, които освен това били разбирали от бизнес и говорели английски. Много скоро обаче се оказа, че

НЕ Е ТОЛКОВА ВАЖНО КЪДЕ СИ УЧИЛ, А КАКВО СИ НАУЧИЛ.

Също така се оказа, че да правиш бизнес и да правиш политика, не са едно и също нещо, ама никак даже. И дори евтините PR ходове с публични консултации и поставянето в името на партията на знаковото „Промяната“ не можеха да прикрият отчайващото непознаване на политическата материя от новите месии. Заредените с евтин популизъм и изпразнени от реално съдържание лозунги, „нулева корупция“ и „десни инструменти за постигане на леви цели“ трябваше да служат като адамово листо, за да прикрият голата истина – липса на ясна политическа програма и конкретна визия за управление. Тази липса бе компенсирана от неистово желание да се „изчегърта статуквото“. В името на тази свещена цел бе сформирана една Франкенщайн коалиция, в която на хорото се хванаха „харвардци“ и „чалгари“, „десни“ и „комунисти“. Плахите опити да се посочи очевадната абсурдност на заверата бяха мачкани още в зародиш с обвинения за симпатии към статуквото и нежелание за промяна.

ИДЕЯТА ЗА ПРОМЯНА НА ВСЯКА ЦЕНА БЕ ПРЕВЪРНАТА В МАНТРА,

а сблъсъкът на мнения и идеи бе заменен от битката между „за“ и „против“ промяната. Но и най-пламенната риторика не бе в състояние да компенсира отсъствието на принципни политики и в крайна сметка коалицията орел, рак и щука издържа едва 6-7 месеца, преди да се самовзриви отвътре.

„Да бъдеш за или против „промяната“ по принцип, а не конкретно, е детинско. Всичко зависи от спецификата. Да бъдеш за тотална „промяна“ е все едно да кажеш, че това, което имаме, е толкова лошо, че всяка промяна вероятно ще бъде към по-добро. Такава една позиция дава на някои хора чувството за морално превъзходство над останалите, които намират в настоящите ценности, традиции и институции много, което си струва да се запази. Разбира се,

СТАТУКВОТО НЕ Е СВЕЩЕНО И НЕПРИКОСНОВЕНО, НО САМОТО МУ СЪЩЕСТВУВАНЕ ДОКАЗВА НЕГОВАТА ЖИЗНЕСПОСОБНОСТ И ПРАКТИЧНОСТ,

Качества, които може да се окаже, че тези иначе толкова съблазнителни теоретични алтернативи за промяна не притежават“ – това са думи на американския икономист, философ, политически коментатор, социален критик и автор Томас Соуел.

Много би ми се искало да съм ги казал аз, защото отлично се припокриват с моето мнение по въпроса за взаимоотношенията промяна-статукво. Мисля, че е крайно време да се намери някой, който да каже добра дума за масово оплюваното в последните две години у нас статукво. Според тълковния речник значението на думата статукво е „трайно установено положение в обществото; липса на промени”. Ключовата дума тук е „трайно“. Статуквото е плод на дълговременно развитие по определен начин. И както казва Томас Соуел в горния цитат, самото му съществуване доказва неговата жизнеспособност и практичност. Аз бих добавил и стабилност. Всяка система (обществена, биологична, културна и пр.) има нужда от стабилност, която стабилност неизменно води до съпротива срещу новости и промени. И тази съпротива не е произволна прищявка на „статуквото“, тя е дълбоко обусловена. От гледна точка на дарвинизма това, което просъществува по-дълго, е по-истинско. Затова е напълно естествен рефлексът на всяка една система да бъде подозрителна и недоверчива към новостите – те не са се доказали все още във времето.

НЯКОИ ПРОМЕНИ МОГАТ ДА СА ОПАСНИ И ДА ДОВЕДАТ ДО РУХВАНЕ НА ЦЯЛАТА СИСТЕМА,

която дотогава е работила въпреки проблемите си. Защото ако липсата на промени в една обществена система води до стагнация и вътрешна корупция, то прекалените или зле обмислени промени заради самите промени могат да доведат до хаос и дори до рухването на цялата система. Целта на критиката трябва да бъде да се разграничи лошото и корумпираното в една система (и то да бъде отстранено) от доброто и работещото (и то да бъде оставено), а не тотално отричане на всичко съществуващо.

Затова за Новата 2023 година аз лично си пожелавам, от една страна, малко по-малко откъм мащабни промени и малко по-внимателно обмисляне преди предприемането на резки завои. От друга – малко повече откъм стабилност и използване на вече доказаното, с уговорката, че е желателно постоянно да се търсят начини за подобряване на съществуващото положение. Може би пък като общество ще успеем да намерим точната доза „статукво в промяната“ и „промяна на статуквото“, и тогава 2023 може да бъде годината на „статукво-мяната“.