И „идиотският” въпрос: Толкова ли е лошо, ако бюрократите от Брюксел не ни дадат милиардите левове, които нашенските бюрократи да раздават на определени и одобрени от тях фирми и проекти?!
Пак замириса на избори и отново, както и в изборната въртележка миналата година, на преден план излиза рефренът – парите от Европа. Постоянно ни се натяква за опастността, че ако няма редовно правителство и работещ парламент да приеме нужните закони, сме щели да „изгубим“ безвъзмездните евро милиардите по Плана за възстановяване и устойчивост. За логическата грешка, че не можеш да „загубиш“ нещо, което не е твое, няма да говорим сега, въпреки че темата е интересна сама по себе си. Няма да говорим и за комсомолския плам и димитровския ентусиазъм, които се изискват от това вече доста поразбито и до голяма степен компрометирано Народно събрание, за да успее за 4-5 месеца да приеме 22-та закона и 66-те реформи, които са нужни, за да им даде Брюксел лелеяните милиарди. Няма дори да говорим за неизбежните недоглеждания и дефекти, които винаги изобилстват в приети спешно „по стахановски“ закони. Всички те са сериозни основания за притеснение, но това, което накара мен лично да се замисля, е един на пръв поглед идиотски въпрос, а именно: толкова ли ще е лошо, ако „изгубим“ тези милиарди? Не, наистина, аз съвсем сериозно питам (тези, които ме познават, знаят, че идиотските въпроси са ми слабост).
ТОЛКОВА ЛИ ЩЕ Е ЛОШО, АКО БЮРОКРАТИТЕ ОТ БРЮКСЕЛ НЕ ДАДАТ НА НАШЕНСКИТЕ ЧИНОВНИЦИ МИЛИАРДИ ЛЕВОВЕ, КОИТО ТЕЗИ НАШЕНСКИ БЮРОКРАТИ ДА РАЗДАВАТ НА ОПРЕДЕЛЕНИ И ОДОБРЕНИ ОТ ТЯХ ФИРМИ И ПРОЕКТИ?
Тази моя чуденка се основава на следната логика – благодарение основно на милиардите, излели се в страната ни по различните европейски програми за интеграция и развитие в последните години (22 милиарда лв. досега), българската държава, в лицето на министерства, областни и общински администрации, се превърна в основен инвеститор и работодател в България. Дори бабите на село вече знаят израза „обществена поръчка“. Новият План за възстановяване и устойчивост предвижда държавните чиновници да раздадат 6.27 милиарда евро (над 12 милиарда лева) до 2026 година. В случая няма никакво, ама наистина никакво значение дали тези нашенски държавни чиновници ще са назначени от „умните и честните“ на Петков, от „десния инструмент за леви цели“ – Христо Иванов, от „партийните секретари“ на другарката Нинова, „сценаристите“ на Слави или пък от „Бат‘ Бойко“. Основната вреда, според мен, се изразява в това, че всички тези милиарди ще се влеят в икономиката на страната ни по непазарен начин. Това ще доведе до изкривяване на нормалната бизнес практика, при която два частни субекта влизат в доброволни договорни отношения. Едната страна поръчва дадена работа, за която след изпълнението й другата страна получава договореното възнаграждение. В този случай и двете страни са лично заинтересовани (това е ключов момент), от една страна, от размера на цената: плащащият от джоба си е по-вероятно да е по-внимателен от този, който плаща с чужди пари, и от друга, от качеството на извършване на договорената работа. Заради заложения личен интерес поръчващият ще следи за това как се изпълнява поръчката му, а изпълнителят от своя страна ще внимава как работи, защото знае, че на поръчващия му пука и ще е изключително придирчив. По този начин личният интерес на двете страни гарантира, че работата ще бъде изпълнена срещу възможно най-оптималната цена и с възможно най-добро качество. Когато обаче поръчващата и плащащата страна не е частно и лично заинтересовано лице, а държавен чиновник без личен интерес в бизнес транзакцията (изключвам в момента личната заинтересованост на корумпирания чиновник да си вземе „десятъка“) тогава отношенията се изкривяват и това изкривяване, според мен, е изключително вредно и с трайни негативни последици. Чиновник поръчва (от името на държавата) нещо, което няма да ползва лично. Следователно той няма личен интерес да проучи добре дали това, което е поръчал, е наистина нужно на хората. На сайта на Института за пазарна икономика (ИПИ) в статия от този месец, посветена на усвояване на евросредствата, четем:
„Данните за 2022 г. обаче отново показват, че харченето на европейски фондове не допринася за икономичекото сближаване на отделните региони. Нещо повече –
ПРОЕКТИТЕ ЧЕСТО ОТМЕСТВАТ ФОКУСА НА АДМИНИСТРАЦИЯТА ОТ ПОДОБРЯВАНЕ НА БИЗНЕС СРЕДАТА И ПРИВЛИЧАНЕ НА ИНВЕСТИЦИИ, КОИТО ДЪЛГОСРОЧНО ДА ПОВИШАТ МЕСТНИЯ СТАНДАРТ НА ЖИВОТ, КЪМ ПОДОБРЯВАНЕ НА ГРАДСКАТА СРЕДА С НЕВИНАГИ ЯСНА ПОЛЗА,
като например изграждане на стадиони, градинки и транспорт при неясна перспектива за дългосрочна устойчивост и осигурено финансиране на поддръжката“.
Държавният или общински чиновник също така не е лично заинтересован да контролира от близо качеството на изпълнението (тъй като няма да усети пряко евентуалните негативните последствия от некачествено изпълнения обект). Освен това плаща с чужди пари (на държавата/Европа), което пък значи, че няма да има обострен личен интерес да проучи и изиска най-изгодната цена, така както това би направил някой, който плаща от джоба си (отново, тъй като чиновникът няма да понесе пряко лична финансова загуба от неизгодна сделка).
За да обясни горното, бих искал да дам думата на Милтън Фридман (Milton Friedman) – американски икономист, носител на Нобелова награда за икономика „за неговите постижения в областта на анализа на консумацията, монетарната история и теория и за неговата демонстрация на сложността на стабилизационната политика“ (1976). В своята книга: “Free to Choоse – a personal statement”(1980), Фридмън казва:
„Има четири начина, по които можете да харчите пари. Можете да похарчите собствените си пари за себе си. Когато правите това, наистина внимавате какво правите и се опитвате да извлечете максимална изгода от парите си. Можете да похарчите собствените си пари за някой друг. Например, купувам подарък за рожден ден на някого. Е, тогава не съм толкова внимателен относно съдържанието на купеното, но съм много внимателен относно цената. Мога да похарча парите на някой друг за себе си. И ако изразходвам чужди пари за себе си, със сигурност ще си поръчам много обилен обяд! И накрая, мога да похарча парите на някой друг за някой трети.
И АКО ХАРЧА ПАРИТЕ НА НЯКОЙ ДРУГ ЗА НЯКОЙ ТРЕТИ, НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА НИТО КОЛКО ЩЕ ПОХАРЧА, НИТО МЕ ПРИТЕСНЯВА КАКВО ПОЛУЧАВАМ. ТОВА Е ПРАВИТЕЛСТВОТО. И ТО ХАРЧИ БЛИЗО 40% ОТ НАЦИОНАЛНИЯ НИ ДОХОД”.
Тук бихме могли да добавим и думите на американския икономист, философ, политически коментатор и автор, старши член на Институт Хувър към Станфордския университет, Томас Соуел (Thomas Sowell):
„Защо някой би очаквал по-добри резултати да бъдат постигнати от трета (незаинтересована) страна, която няма да понесе последствия, ако сбърка, това е една от мистериите на нашето време“.
Силата на изкушението към корупция, когато на човек е дадена власт да разполага с чужди пари/имущество, е широко известна (как беше онзи лаф за кацата и меда). Но още по-голям проблем според мен е, че една такава изкривена бизнес среда създава мощни стимули за корупция и от другата страна. Частни фирми, които могат и знаят как да работят качествено в нормална бизнес среда, са принудени да кандидатстват за „държавни поръчки“ не пред лично заинтересовани от резултата на търга частни субекти, а с анонимни чиновници, незаинтересовани нито от цената, нито от качеството на свършената работа. При това положение дори „добрите“ фирми са принудени да ползват „недобрите“ методи, за да имат някакъв шанс срещу комбинацията – незаинтересован чиновник и играеща мръсно конкурентна фирма. Според Аристотел хората, които правят нещата по „добрия“ начин, придобиват „добри“ навици и съответно впоследствие хората с добри навици правят добри неща (перефразирам малко, но смисълът е този). Аз бих добавил, че и обратното е вярно, хората, които правят нещата по „лошия“ (корумпиран) начин, придобиват лоши навици и впоследствие хората с лоши навици правят лоши неща. Това са два самозахранващи се и самовъзпроизвеждащи се модела на поведение. Те могат да имат много важни, дори определящи последици за много дълго време в бъдеще.
И затова, воден от горните и подобни размисли, отново питам: Дали ще е чак таква невиждана катастрофа, ако парите не дойдат? Каква ще е цената на тези „безвъзмездни“ европари и дали „безплатното“ сега няма да ни излезе доста скъпо в бъдеще?
Ние, българите, имаме една много хубава поговорка „Всяко зло за добро”. Дали няма да е дори по-добре, ако заради отсъствието на тези пари, държавата се оттегли от позицията си на доминант в икономическите отношения и остави частните субекти да се договарят и сами да контролират помежду си цени, качество и въобще всичко, свързано с бизнеса. И това не е, защото смятам, че (всички) частниците са честни и съвестни, а (всички) чиновниците корумпирани.
НЕ, ВСИЧКИ НИЕ СМЕ ХОРА И КАТО ТАКИВА ПРИТЕЖАВАМЕ КУП НЕДОСТАТЪЦИ, КОИТО СА НЕИЗМЕННА ЧАСТ ОТ ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА.
Смятам обаче, че именно заради тази наша човешка природа е много по-вероятно един човек да работи по-добре и по-честно той самият, както й да следи дали останалите работят качествено и съвестно, ако е засегнат личният му интерес.
Също така не казвам, че за държавата няма никакво място в икономиката на страната. Има моменти и сектори, където държавата е длъжна да присъства – армия, полиция, образование. Но не мисля, че е добре за бизнес климата на България, ако държавата доминира бизнес сектора. Напротив, твърдо вярвам, че „много държава в бизнеса“ не е добре за никоя държава. Експериментът с тоталната държава-майка, която по-добре от нас знаеше кое е за наше добро, го играхме вече и би трябвало да се предполага, че грандиозният икономически провал на комунистите у нас и по света ни е научил да се съмняваме в способностите на централизирана държавна власт да прави успешен бизнес.
С настоящото не искам да кажа, че европейските програми и средства не са създали добри неща в България, създали са и те са видни за всички. (Лично аз имам естетически резерви по отношение на политиката за опъване на огромни табели, държащи да ни напомнят в продължение на години, че този път или онази детска площадка са изградени с парите по еди-коя си европрограма. Но пък ги разбирам – силата на пропагандата не е никак за подценяване). Просто се чудя дали споменатото по-горе изкривяване на бизнес средата в България няма да нанесе трайни негативни последици, които да пречат за нормалното развитие на икономиката у нас за години напред.
ИВО СТАНОЕВ
